“ДЪЖДИ НЕБЕТО, СНЕЖЕН ВЯТЪР ШИБА,
необуздан,
настръхнал и свиреп.
А можехме сега в една колиба
да сме щастливи двамата със теб.
А можехме сега да крачим боси
и да оставят стъпките следи.
Една съдбовна обич да ни носи
към приказни планети и звезди.
Един от друг далеч да не се люшкаме,
в колиба да сме,
както в замък тих
и там да ни закриля от вихрушките
като орел крилатия ми стих.
Гората с абажури ще ни свети,
ще ни опива с дъх на чернозем,
а в апартамента всичко е пресметнато,
там няма огън где да накладем.”
―
Марко Недялков,
След хиляда години раздяла
