Наталия Карипова > Наталия's Quotes

“Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях.”
― Павел Матев, Любов - магическа реалност

“Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.”
― Миряна Башева, Не всичко тече

“Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?”
― Мартин Карбовски

“Човекът е това, което му остава, след като изгуби всичко!”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“ Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми! Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели? Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. ”
― Blaga Dimitrova, Отклонение

“Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.”
― Blaga Dimitrova, Отклонение

“Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш... Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.”
― Blaga Dimitrova

“Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му... Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой... Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“Все още има люлякови нощи.
Невиждащи очи. Притулен час.
И святи заклинания. И прошки.
Безумия от закъсняла страст.”
― Павел Матев, Любов - магическа реалност

“Настане утро - слънцето си ти.
Настъпи вечер - ти си ми звездата.”
― Павел Матев, Любов - магическа реалност

“Утихва беззащитната печал.
Изчезва привлекателното чудо.
И никнат в пътя върху жълта кал
цветя, в които няма пеперуди ...”
― Павел Матев, Любов - магическа реалност

“We are
Born like this
Into this
Into these carefully mad wars
Into the sight of broken factory windows of emptiness
Into bars where people no longer speak to each other
Into fist fights that end as shootings and knifings
Born into this
Into hospitals which are so expensive that it’s cheaper to die
Into lawyers who charge so much it’s cheaper to plead guilty
Into a country where the jails are full and the madhouses closed
Into a place where the masses elevate fools into rich heroes”
― Charles Bukowski

“The scariest moment is always just before you start.”
― Stephen King, On Writing: A Memoir of the Craft

“Изведнъж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“- Какво наказание си избираш?
- Да помня.”
― Блага Димитрова, Лавина

“Любимото лице не се запомня - макар и да го гледаш часове.
Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?
Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Моята любов е моята лавина.”
― Блага Димитрова, Лавина

“Благоразумието е бич за своя носител.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Никой не се влюбва в Дара. Тя е свръхинтелигентна и ги плаши. Отблъсква ги със своята острота, прозорливост и язвителност. Боят се да не изглеждат пред нея глупави, слаби, смешни. Струва им се прекалено силна и самостоятелна, за да могат да я задържат.
Откупът за независимостта на жената е самотата.”
― Блага Димитрова, Лавина

“Поетът е роден самотник. Твърде много мисли за любов, за да може да я реализира.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Спомнят си как двамата стоят свити под една надвесена скала. Край тях планината бучи в изстъпление. Дара се сгушва в скалната цепнатина.

- Страх ли те е? - пита Асен.

- От друго ме е страх - шепне тя.

- Че ще посегна? - отгатва той.

- Глупчо! Че няма да посегнеш! - отвръща троснато Дара.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Забравят те. Могат без тебе.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Несчастный человек жесток и черств. А все лишь из-за того, что добрые люди изуродовали его.”
― Михаил Булгаков, Мастер и Маргарита. Белая Гвардия

“Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но, кой знае защо, те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите й! Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах подире й. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя - по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя. И представете си, изведнъж заговори тя:
- Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив, и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
- Не.
Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена!...”
― Михаил Булгаков, Избранное роман "Мастер и Маргарита": рассказы

“Тишина.
След изгубената битка
няма вече ни знак, ни сигнал.
Само сянката ми любопитна
изпълнява своя ритуал.

Само тъмни влакове внезапно
изтрещяват над потулен мост.
И при мен се връща многократно
все един отчаян парадокс:

Как се сменя любовта с омраза,
как се раждат траурни цветя?
И защо тополите запазват
не листата си,
а чуждите гнезда?”
― Павел Матев, Мен ме измъчва красотата

“Какво щеше да прави твоето добро, ако злото не съществуваше, и как би изглеждала земята, ако изчезнат сенките от нея?”
― Михаил Булгаков, Избранное роман "Мастер и Маргарита": рассказы

“Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.”
― Blaga Dimitrova, Лавина