Nikolay Nikolov's Blog: Velkom 2 Meine Welt... Meine!!!, page 2

За мравките и хората

/Friday, December 16, 2011/
Винаги е неприятно да шофираш срещу слънцето. Още повече, когато пред очите ти има чифт евтини китайски очила. Вероятно има хора, които биха се излъгали, че са Рей Бан, но проклетото слънце не влизаше в тази категория. Ето това е най-неприятният момент след края на работния ден – шофирането срещу залязващото слънце.

Обичам петъците! Това е единственият ден, в който мислите в главата ти се надпреварват за твоето внимание и те изненадват със своята ексцентричност. Единствено в петък малките човешки желанийца и пороци те докосват нежно по лицето и ти шепнат еротично на ухо като елитна френска проститутка. Не събота, не неделя, не Нова година, не рождения ден на кучката, която ме чака вкъщи... искам винаги да бъде петък.

Тъпаци! Боклуци! Кой ви е дал шофьорска книжка? Защо сте си купили коли, след като карате като баба ми? Винаги ми е харесвало да летя в лентата за изпреварване. Да, да летя. Немците си знаят работата. Мерцедес... и всички останали. Естествено, че на лизинг. Колко хора в България карат нови автомобили не на лизинг?

Мамка му!! Кой звъни сега? Къде е шибаният телефон? Черното кожено яке е небрежно захвърлено на задната седалка, а мобилният телефон неуморимо звънеше и нямаше никакво намерение да спре. Фак!! Точно така стават белúте. Секунда невнимание и новият мерцедес вече е смачкан в крайпътното дърво. А смъртта трудно можеш да я прекараш. Чувството не е нищо особено. Бледа светкавица, сякаш някой ти е забил злобен юмрук в главата. Светът бързо онемява. После нищо. Мрак. Край.



Не, това не е краят. Пътят не свършваше тук. Мракът се разсейва, но не идва светлина. Нещо друго е, което не може да бъде обяснено. Все едно да гледаш дъгата на сън. Как да обясниш нещо, което не разбираш? Как въобще може да се вижда, когато нямаш очи? Какво? Аз съм нищо! Нищо бе, въздух. Празно. И все пак виждам. Не разбирам, но виждам. Странни символи, очертания, многоизмерни обекти. Звуци, чувства, цветове. Такива цветове не съм виждал никъде. Няма такива цветове. Ах, какви цветове! Красота, феерия от изящество. Енергията, от която е изградено това място, се усеща като лек гъдел зад ухото, предизвикан от младо момиче.

Мястото бавно се отдалечава. Идва кълбо мрак. Не, не искам там. Върнете ми приятния гъдел! Върнете ми несъществуващите цветове! Не искам там. Не искам!

Това ми изглежда познато. Звезди? Да, звезди! Съзвездия. Галактики. Черни дупки, свръхнови. Далечни светове и необясними космически пиеси. Не, това не е толкова красиво. Нищо не е толкова красиво като онзи гъдел и нищо не е толкова впечатляващо като онези звуци. Нищо не е толкова... обяснимо.

Скорост, огромна скорост. Нови и нови галактики. Аз съм просто една енергия, която пресича Вселената. И разбирам, разбирам всичко. Ах, колко грозна е Вселената! Колко сиви са звездите! Колко мрачни и отблъскващи са планетите! Млечният път. Слънчевата система. Онова там е Юпитер, Марс. Земята! На това жалко място ли съм живял? Падение! В буквалния смисъл. Европа. Балканите. България. Пауза. Какво?

Нищо не се случва. Вися в небето и гледам. Жалка работа. Мравки. Не, не истински мравки - хората. Прозрение. Чувство на смях. На съжаление. И пак смях. И един спомен. Аз съм малко момче и си играя на пясъчника. Не, всъщност не играя. Любопитно наблюдавам глупавите мравки. Една подвижна пътека от мравки. Едните носят зимнина в мравуняка, а другите отиват за зимнината. И всички по една пътечка. Колко са глупави. Иначе ще се изгубят. Е, има и няколко заблудени мравчици, които се лутат насам-натам, но стигнат ли пътечката, веднага се включват в движението. Дали мравките осъзнават съществуването на хората? Вероятно ги виждат. Или усещат. Но осъзнават ли ги? Разбират ли, че това е човек, същество? Интелигентна форма на живот.

И споменът изчезна. Стопи се като бучка лед върху горещ асфалт.

Виждам под себе си градове. Магистрали. Пътища. Пътечки. Хора. И всичко е толкова просто. Обикновено. Дали те ме осъзнават? Дали разбират енергията, от която съм изграден? Може би за тях съм просто светкавица от лятна буря или рязко усилване на вятъра. Може би съм сияние. Слънчево затъмнение. Диря от самолет. Крясък на птица. Жега. Гъдел зад ухото.

Прозрението, което ме облива е като божествено докосване. Като първия оргазъм. Като гъдел зад ухото.

Мравки. Мравки и нищо повече. Пълзят с автомобилите си от мравуняк на мравуняк по сивия асфалт и пътят им е строго очертан. Когато си там, долу, не го забелязваш. Но от горе се вижда всичко. Носят зимнина за дома си. Множат се. Изтребват се. Биха казали: „Не, аз не съм като мравките. Ако поискам, мога да изляза от пътя, да отида където си искам и да направя каквото си искам!“. Да, можеш. Също като онези заблудени мравки, които много бързо се връщат обратно в строя. Можеш да пресечеш тротоара, но ще идеш просто на другия тротоар. Където отново има хора, които вървят по своя път. Автомобилите – по пътя, хората – по тротоара. И винаги има някой, който нарушава този ред.

И отново стигаме до „ред“. Редът при мравките - строго регламентиран. Редът при хората се нарича „Конституция“ – строго регламентиран. Цял живот труд и накрая свършваш под земята. Или с куршум в главата. Нож в гърба. Премазан на улицата. Като мравка.

Сив свят. Мрачен свят. Толкова малко цветове. Червен, син, жълт... и производни. Нищо не може да бъде същото, след като си видял свят, в който червеното е производно. В който синьото се получава от други два основни цвята. Свят, в който броя на основните цветове докосва безкрайността. Свят, който те облива с нови чувства и... приятен гъдел зад ухото... от младо и красиво момиче. Свят, в който красотата е субективна. Свят, в който няма светлина и няма мрак. Свят, който е създал нашия свят. Божественост. Ние сме просто създания на висш разум. Дали героите от компютърните игри осъзнават, че са такива? Дали те осъзнават хората? Дали осъзнават, че съществува реален свят? Реален свят?! Смешки! Дали някой ден технологията ще напредне толкова много, че героите в компютърните игри ще са толкова интелигенти, че ще умеят да създадат сами нов свят, който да наблюдават, да направляват? Дали, ако успеят да излязат от виртуалния свят на нулите и единиците, ще осъзнаят света на хората? Дали ще се впечатлят от червения цвят? Дали допира на водата ще бъде като гъдел зад ухото за тях? Дали ще ни сметнат за богове? Или за мравки? И дали отвъд божествеността, създала нашия свят, не съществува „Неопределеното“, което е създало божествеността? Дали всичко не е една безкрайна върволица от богове, създаващи светове?