Кристиан Таков's Blog, page 2

По повод несъстояването на съдебната реформа и плаващото непотъване на ГЕРБ

Не зная, дали ще има предсрочни избори.

Знам обаче друго. Властващата клика изорава все по-непреодолима бразда между себе си и кадърните, интелигентните и свестните хора в държавата.

Скоро няма да има, кого да покажат за лице и ще останат само по задни части.

Това състояние може да продължи много време и да обезкърви обществото. Състоянието прилича на охлокрация (власт на тълпата). Класическата охлокрация по дефиниция е краткотрайна. У нас тя обаче е „стабилна“, защото се е изляла в институционална форма.

18 декември 2015

Конфликтът не е между политически тези. Не е между принципи. Не е въпросът и кой колко ще открадне.

Конфликтът е ценностен, културен и психологически.

И няма едноактно разрешение.

Не чакайте Армагедон. Армагедон е повсеместен и ежедневен. Просто участвайте в него. Страните са неясни само на пръв поглед. И по-добре изберете, да сте от лошите, отколкото да шарите между фронтовете. Предателите общо взето не успяват много.

Съд. Разум. Държавност (по повод 135 години Върховен касационен съд)

Уважаеми г-н Президент,

Почитаеми и достойни Председателю на Върховния касационен съд,

Скъпи колеги и приятели съдии,

Приветствам и малцината присъстващи тук български властниц.

Специално поздравявам обаче г-н Христо Иванов, Министър на правосъдието в оставка – оставка, която онзи ден  тури непостижими нравствени жалони за огромна част от българската политическа класа. Непостижими, защото непонятни

Ваши Превъзходителства,които гледате, какво става в България, и съм сигурен, че голямата част от Вас не само го гледат, а го и виждат

Преди всичко, да поясня заглавието на това, за което ще говоря:

става дума за Върховния касационен съд, за здравия разум и за българската държавност.

Държавността е усещането за смисъл от това , да живеем заедно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има оправдание само ако прави хората щастливи.

Всяка от трите власти или съзидава, или руши държавността по своему:

-          Законодателят – с мъдри или с несполучливи закони;

-          Екзекутивата – с ефективност или с некадърност.

Съдът пипа по нещо свещено – чувството за справедливост. Ако съдът дезертира от длъжността си, той трайно фрустрира хората, убива вярата им и ги развращава. Ако е на мястото си, прави ги силни.

Реакцията срещу лошавостта на всяка от трите власти е различна.

Срещу първите две власти може да има организиран протест – защото с действията си поначало засягат мнозина и наведнъж.

Срещу съда обаче трудно се акумулира енергия – защото решенията му удрят отделния.

На лош съд обществото реагира не с гняв, а с по-страшни неща – с недоверие към съда, игнориране на правото и саморазправа вътре в обществото.

За съда в България, включително и за Върховния касационен съд вярвам, че много повече съзидава, нежели да руши.

И именно

-          Защото правораздаването е свещенодействие;

-          Защото вярвам, че голямата част от съдиите са жреци, а не попове;

-          Защото последното ми лично институционално упование е в българския съд;

-          И защото помня историята за пруския селянин, който, обезправен от местния феодал, твърдял, че вярва в правото, защото „в Берлин има съдии, които да го защитят“ – което е направило онази държава силна и я поддържа такава и досега;

И понеже, скъпи колеги, Ви приемам за свестни, разумни, израстнали, справедливи и човечни – не ще Ви венцехваля, а ще предложа да помислим заедно, как на 135-годишна възраст ВКС може да стане още по-свестен, по-разумен, по-израстнал, по-справедлив и по-човечен.

И по-млад. Защото, за да се гради държавност, трябва по повече от всичко от изброеното. А огромна енергия е нужна, за да създаваме усещането, че живеем в по-скоро справедлив свят.

И както казах: чувството за справедливост у хората е съдебното градиво на държавността.

Какво е обаче тя – тая справедливост, на която сме се посветили?

Тъй много са дефинициите й, та философите ги е досрамяло и са скрили неможенето си зад опити да я класифицират като „изравнителна – разпределителна – човешка – божествена“ и поне още десетина вида, стигайки дори до „екологична“.

Всъщност, тя е другото име на доброто.

Но пък за това, какво е „добро“, по света се водят и сега доста кървави спорове.

Ако справедливостта е аморфна, на какво да се опрем тогава? Можем на вярата. Можем на разума. Аз предлагам „исторически компромис“ – нека да е на вярата в разума.

Но и на разумът косъмът не е съвсем чист – във вековете значенията му са също десетина.

Търсейки яснота, накрая открих еднозначна дефиниция на разума само в един Краткий философский словарь от 1953 година. Но не си струваше, да я запомням.

Така пак се сблъсках с многозначието. Кант озаглавява три от произведенията си „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Дори и без предикатите в немския език има поне 7 термина: Verstand, Vernunft, Erfassung, Ergreifen, Ueberschau, Urteilskraft, Urteilsvermoegen – които явно не са стигнали, та към тях е прибавена и чуждицата „Raison”.

Примирих се и – перифразирайки Кенет Кларк – ще кажа „Никой не може да каже, какво е разумът; но като го видим, веднага ще го познаем“.

Като не мога да дефинирам „разум“, няма как да определя и какво е „здрав разум“. Като малка компенсация ще опитам поне да посоча някои от неговите врагове. Това са:

Лошият стил – защото го замъглява;
Правният позитивизъм – защото тласка разума към греха на суетата и собствената му прослава, а оттам – и към бездните на логическите грешки;
Творенето на все нови и все повече правила – защото предлага удобна индулгенция за отказа ни да мислим.

Всъщност, изброявайки враговете на здравия разум, трябваше да започна с най-големия – ГЛУПОСТТА. Но тя е тъй вездесъща и жизнерадостна, че смятам борбата с нея за безнадеждна. Да я преодолеем не можем – вероятно защото я отричаме там, където я сварваме най-често – у самите себе си. Можем обаче да я отслабваме, като борим изброените й вече съюзници.

А сега – поотделно и накъсо за враговете на здравия разум.

Лошият стил, който традиционно шества из много от съдебните ни решения, за съжаление не е чужд и и на ВКС.

За съдебните ни актове често може да се каже: „Тъй дълги са, та забравих началото им, затова не разбрах средата им, а с края съм определено несъгласен“.

Тук важи старият принцип, че размерът има значение – само че с обратен знак.

Обилието на възпроизведените факти не скрива липсата на мислене; copy-paste-ът на съдебни мантри от типа на „като прецени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност“ всява досада и разочарование; липсата на структура на текста и спънатият език отчайват и пречат да открием ценното в съдебния акт.

Позитивизмът, дошъл като отрицание на безотговорния стил на естественото право и мистицизма на историческата школа, се е изродил.

Той се е изродил в логика, осиротяла в своята самодостатъчност.

Той е самокапсулирала се вяра, че светът може да се обхване в простовата понятийна система.

Той е преклонение пред някакъв мъдър и съвършен законодател, който, както знаем, принципно не съществува, у нас – никак, а сега – видимо хич. Позитивизмът, в престъпен сговор със сбъркана логика, често води до нетърпими резултати.

Позитивизмът у нас е на висока почит – защото освобождава съда от отговорност за резултата на актовете му и прехвърля тази отговорност („Законът така гласи“) върху законодателя – който, както видяхме, нито е мъдър, нито съвършен, нито пък може да отговаря – поради аморфността и променливостта на персоналния си субстрат, а знае ли човек – може би и поради проблем с вменяемостта.

Спомням си за спор между великотърновски съдия и игумена на Преображенския манастир отец Георги. Съдията – правейки несправедлив и вероятно неверен извод – троснато казва на отеца „Това е! Такъв е законът!“ На което отецът го пита „А ти за какво си?“.

Нека винаги си задаваме въпроса „А ти за какво си?“, ако законът ни изглежда „такъв“.

Все новите и все повечето правила. Тук не говоря за големия грешник – законодателя. Тук въставам срещу ставащата неудържима и като обем, и като качество „задължителна практика“ на ВКС (така, както тя е наречена от самия ВКС в ТР 1-2009 ОСГТК).

Няма да се впускам в позитивистични анализи, защото току-що заклеймих позитивизма. Само – в духа на здравия разум:

Ще споделя, че „задължителна практика“ на ВКС само по общата част на един закон – ЗЗД, преди година възлизаше на около 8 000 стандартни страници;
Ще припомня, че няма правноинформационна система, която да позволи разумно справяне с тоя обем;
Ще уведомя, че освен в няколко бивши съветски републики, в Република България и никъде в континентална Европа няма реликт, подобен на уредените от ЗСВ задължителни тълкувателни решения;
Ще Ви провокирам с въпроса – съвместимо ли е с Конституцията, съд да нормотвори?;
И накрая ще попитам – ако задължителната Ви практика е грешна, а съдилищата са обвързани от нея, как ще поправите грешката?

Знам, че посочих титанични противници – лошия стил, позитивизма и играта на законодател и че Ви предизвиквам, да встъпите в двубой с неизтребимата хидра на човешката глупост.

Знам, че има десетки поводи, тая борба да не се води, да се изостави или да се обяви за изгубена a priori.

Ала има стотици хиляди Ваши актове, които доказват, че тази борба е водена, поддържана и – под черта – решително печелена вече 135 години.

Пребъдвайте, скъпи мои колеги!

11-12-2015

За политичетата

Не ме питайте,

- коя процедура са нарушили;

- кое правило са погазили;

- коя норма са изтълкували превратно;

- каква точно логическа грешка са сторили;

- какви хватки са приложили;

- колко са се забавили.

Важното е, че не са направили, каквото е трябвало.

Дори не ми е интересно и защо.

(По повод провала на конституционната част от правосъдната реформа на 09-12-2015)

За съдия Румен Янков. Пак след пет години. И винаги

De mortibus aut bene, aut nihil. При съдия Румен Янков предупреждението е излишно. Обичалите го не се нуждаят от такова предупреждение. Мразилите го не смеят да престъпят запретата му. Едните са водени от пиетет, другите – от това, което те всякога са имали, а той – не: страха.

Спомените ми от него не са интензивни, защото са от сравнително къс период от време. Имах щастието, да се подоближа и дори – докосна до Румен Янков едва в последните години на живота му. Да се преодолее разстоянието до такива личности е винаги трудно. Неговата непосредственост и неголемеене само допълнително затрудняваха, защото добавяха още дължим респект към така или иначе наличното почитание.

1990 Първа среща.

Кабинет в Съдебната палата. Мрачен. С тежки ламперии. Призван да дъхти на страхопочтителност. Затрупано с много и дебели дела бюро. Някъде иззад делата се вижда Румен Янков. Пратен съм при него от моята адвокатка-патрон Лилия Касабова (някогашна негова колега – съдия). Той ми е дал едно от въпросните дебели дела. Аз нищо не съм разбрал от него, защото зрънцето на материалното право е безнадеждно оплетено в процесуалния лабиринт на едно първоинстанционно, две второинстанционни разглеждания и две произнасяния на Върховния съд. Делеше се автомобил „Запорожец“. Девета година поред. Колата вероятно отдавна не съществуваше, но продължаваше да броди като юридическо зомби. Правата върху нея обаче ликуваха и я надживяваха. Блестящият мозък на Румен Янков се занимаваше с човешката дребнавост и упорство, държащи тия права живи, а убиващи душата на титулярите им. Делото не ми беше станало интересно, бях се оплел окончателно в него, което опитвам да скрия в напоителни юридикообразни излияния пред Румен Янков. А той ме гледа хитро, вътрешно усмихнат, но далеч от всякакъв присмех. И казва думите, които всеки приписва на собствения си учител „Моето момче, като вземеш едно дело, сложи го на сърцето си. Каквото то ти каже, това е вярното.“ И добавя съзаклятнически: „Ако си добър юрист, ще намериш, как да го обосновеш.“

После понечва да завери стажантската ми книжка, но не намира химикалка. С трепет, съчетан със суетност, му подавам един наследен от знам ли кого „Pelikan“ от 40-те години и гледам с тревога, как перото се разкрачва под силния натиск на пръстите му. Промърморва „И аз имам такава вкъщи.“

Нищо специално; въпреки това – незабравимо. При забележителните хора е така. Дори на най-баналните им действия отричаме ежедневността, а търсим да ги снабдим с нещо особено. Защото имаме нуждата от това особеното, а у себе си не го намираме достатъчно.

Средата на 90-те години.

Тъй като не съм възприел фактите непосредствено, от това и свидетелско показание не може да излезе, камо ли спомен.

Научих – с известно разочарование – че съдия Румен Янков бил станал адвокат. Не знам, какво го е тласнало да пробва да променя коловозите. Нито смятам, че някоя правна професия е по-горе от друга. Зависи, кой я облича. Трудно мога обаче да си представя съдия Янков като адвокат Янков. Мисленето на адвоката и на съдията – особено в закоравелите им от възрастта фази – са различни.

Не вярвам, че Румен Янков е бил щастлив от промяната. И затова я е изоставил.  Припомням тази случка, защото си струва да се знае, че никой не е безгрешен, дори и при собствените си дела, а най-вече в тях. И защото трябва да се помни, че камъкът тежи на мястото си. И да се вярва, че никога не е късно ни за промяна, ни за признание на грешка, ни за поправка. Както Аристотел, който на стари години решил да учи математика, а учениците му го попитали „За кога, учителю?“ – на което той рекъл „Ако не сега, кога?“

2009 Разказ от Конституционния съд

Румен Янков председателства заседанието. Обсъжда се нещо животрептущо, за което една от политическите партии се е запънала. Партията си има надлежните хранени хора в Конституционния съд. Единият от хранените хора час по час напуща заседанието под предлог малка нужда. Видимо е, че докладва телефонно на Партията. При третия опит за излизане по въпросната нужда Румен Янков го пита „Абе, да нямаш цистит?“.

По думите на Румен срам не е последвал. По мои наблюдения издигане е последвало.

Съдия Румен Янков се чувстваше доста некомфортно в Конституционния съд. Явно му беше самотно там. Наскърбяваше го човешката слабост. Обиждаше го безпринципността на назначението на доста от колегите му там. Ядеше го невъзможността, слабите гласове на разума да надделеят достатъчно често над онова, което днес е прието да се нарича „политическо решение“.

Не мога да подкрепя твърденията си с конкретни негови реплики. Казани сдържано думи, презрително сгъване на края на устните, примирено обобщение от типа „такива сме хората“ ме карат да му припиша тия чувства. Дали са негови, доколко пък не са мои, не знам. Всяко възприятие е субективно. Но хора като него предизвикват възприятия. Те са като текстовете, които си струва да се препрочитат. Всеки открива нещо от себе си в тях. И се досъгражда чрез тях.

В Конституционния съд съдия Янков реагираше с прочутите си особени мнения. Те трудно могат да бъдат разбрани извън контекста на решенията, на които се опълчват. Както след време и делата му трудно ще бъдат разбирани от хора, които не са го познавали. Вероятно ще ги подценяват или намират за самопонятни. Защото ще забравят, че „времето е в нас и ние сме във времето“.

2010
Семейството ми е пред крушение. Крушението изглежда неизбежно. Смазан съм. Румен Янков е един от малцината, с които споделям страха си. Не се опитва да ми пробутва рецепти. Само предписва своя илач „Работи и забравяй! Ако не забравяш, работи още повече.“

При мене тая точно упойка не действа. Знам го. Но действа утехата, че мога да споделя и това с него. И че то остава там и там умира. За да се прероди в подкрепа, която може да се получи само от приятел. И която се усеща в мълчанието, в деликатното ненатрапване на темата и в усещането, че дори някой да те е напуснал, има други, които неотменно са с тебе.

2010 Арбитражното дело

Арбитражно дело. Едната страна – видимо права – си е наел малоумен защитник. Защитникът с дебилна енергичност прави и невъзможното, да провали тезата на клиента си. Румен Янков е председател на арбитражния състав. Явно и на мен, а и на другия колега е дожаляло за ищеца. Състезателното начало в арбитражния процес обаче ни кара, да седим пасивни и с каменни лица да гледаме позора на адвокатската професия.

След делото го питам – справедливо ли е сега такова нещо – тоя окончателно провали интересите на горкия човек! Той измърморва привидно равнодушно „Моето момче, да не мислиш, че са се намерили случайно?“ Стените на арбитражната зала се разтварят в космическа безкрайност, границите между изравнителна, разпределителна и божествена справедливост чезнат.

А Румен Янков леко прегърбен невъзмутимо излиза от залата. Кой разбрал – разбрал.

____________

Хората като него, без да ни дават доброто наготово, ни карат да го извлечем от себе си. Хранят надеждата, че то съществува. И същевременно представляват огромна опасност за по-слабите от нас: когато си отидат от мира сего, ни лишават от опора, а на мнозина дават оправдание от типа „на кого ни оставяш“.

Оставил ни е на нас си. И ако имаме почит към него и дълг към себе си, няма защо да кършим пръсти и да оправдаваме лентяйството си с „накъде без него“, а да потърсим посоката. И да я поемем. С всичкия риск от грешки. И с всичкия риск от грях, който всеки действащ поема, за да изкупи частица от грешността на света.

Requiescas in pace, Judice!

Кристиан Таков

13-те опорни точки срещу съдебната реформа

Когато съдебната реформа се зададе, противниците й реагираха първосигнално и решиха, че с килограми и тъпота ще затрупат идеята. После разбраха, че не става. Сега вече ги е срам да са „против“ открито. И ги е страх.

Прибегнаха към интелекта или онова, което го замества при техните организми.

И родиха. Да видим, какво.

Новите опорни точки срещу съдебната реформа могат се обособят в четири групи.

Първа група: Отклоняване на вниманието и усилията към частни, ежедневни и сравнително дребни проблеми

Езикови проявления:

„реформата трябва да се съсредоточи към недоделките в процесуалните закони (ГПК, НПК)“
„проблемът не е във Висшия съдебен съвет, а на „друго място“
„реформа, да, разбира се… ама не точно такава, а малко по-инаква“
„трябва да помислим зряло, да преценим задълбочено и да преценим мъдро“
„не е там проблемът на държавата и няма да се свърши тази работа така„.

Няма обаче да чуете, къде, аджеба, е проблемът и как ще се свърши работата.

Към тази група се включва и опитът за отклоняване и отсвирване на нещата към едно далечно и неопределимо бъдеще. Типичен представител е любимият ми „просветителски“ аргумент: „дайте да наблегнем на образованието, та като го оправим, след 20-30 години ще вземат да излизат блестящи юристи. И тя системата, сама ще си се оправи“. Разбира се, предполага се, че междувременно ще им преподаваме ние – че кой друг?

Цел – замазване, отлагане, изкривяване, обезсилване и най-добре – провал на реформата.

Хитрото на тая група опори е, че посочените проблеми безспорно съществуват; решаването им обаче няма да преодолее най-дебелите и болезнени в момента пороци на правораздаването. По същата логика – да вземем първо да се преборим с диабета, озоновата дупка, бездомните кучета и ниските заплати на учителите, а после да се захванем със съдебна реформа.

Всъщност, всеки трябва да си копае нивата. Проблемите в едно общество се решават паралелно. Подобни призиви целят, да отклонят обществена енергия от съдебната реформа и да я оставят да потъне в пясъците на въпроси, които интересуват само част от хората. Това са опити за отлагане на неизбежното и приличат на уговорките между пенсионерки по телефона – „Айде, Ветке, да се видим най-после – ама като се позатопли времето“. Вече е жега и се не трае, Ветке!

Втора група: Политически аргументи от тип „заклинание“

Езикови проявления:

„разделянето на ВСС е самоцелно“ (и ние няма да го подкрепим);
„нарушава се независимостта на съдебната власт“;
„цели се подмяна на хората“ (?) във ВСС, ВАС, ВКС и т.н. и т.н..

Заклинанията са по дефиниция леко слабоумни. Те затова са и аксиоматични. Носителите на такива послания никога не аргументират, нито се задълбочават. Те стрелят с къси глупости. Всяко пояснение би им съборило картонената кула.

Този тип аргументи са лозунгарски, аксиоматични и магически. Те въздействат върху обичливи привърженици, защото са от типа „айде, наш`те!“. Който си ви обича, няма да си ви и пита.

Ако накарате такъв аргументатор да обясни, какво точно е „съдебна власт“ и има ли разлика между нея и „правораздавателна система“, или като как всъщност точно и само по себе си се посяга на нейната независимост, или пък какво е съдържанието на тази независимост, ще чуете дълбоко хлъцване. Може да предизвикате и мозъчен инцидент.

Трета група: „Научни“ аргументи

Носителите на тия аргументи са по-извисени. Някои от тях дори вероятно си вярват. Неразбрали или забравили, за какво става дума в правото, те са се опили от хълцаща публика, която шъпне „Леле, как сложно го каза!“. За да аргументираш така е препоръчително, да си поне доцент. Изречения, по-къси от 17 реда са забранени. Обърканата пунктуация е предимство. Логическите грешки са задължителни. Връзката с действителността задължително трябва да е скъсана, а най-добре е, никога да не е била установявана.

Езикови прояви:

Позоваване на практика на Конституционния съд, съгласно която „както е известно“, е нужно Велико народно събрание за такава реформа. Обикновено се гарнира с вездесъщото решение № 3/2013 на КС. След клетва в решението и в значението му (без цитат, по възможност), се „обяснява“, че въз основа на него, реформата може да се инициира само от Велико Народно събрание

Това е т.нар. „рестриктивен“ аргумент.

Целта е да ни облъчат с идеята, че реформата е всъщност политически невъзможна – защото засега е практически немислимо, да се свика Велико народно събрание.

Другият тип „научен“ аргумент бие в точно обратната посока – че въобще няма нужда от промяна в Конституцията и реформата може да стане с просто изменение в Закона за съдебната власт.

С този аргумент пак се цели осуетяване на реформата, но по друг начин. Ако законодателните изменения не са предшествани от конституционна промяна, в удобен момент те ще бъдат атакувани пред Конституционния съд. В зависимост от „подходящ“ негов състав реформата ще бъде или осуетена, или осакатена, или най- малкото забавена.

Четвърта група: Ниска топка

Най-тривиалният аргумент. От архаичен тип. Обидно ниска топка, но има своя публика.

Първият тип от тази група е: „ние не сме корумпирани, дайте доказателства , че сме„. Обикновено се настоява на договор за подкуп, искат се писмени показания с нотариална заверка на подписа (задължително и от далия подкупа, и от получилия го). Като не се представят, настъпва тържество. Произнася се мантра за правовата държава, накърнени човешки права на заподозрения в корупция и той влиза целият в бяло – като Орешарски на прием при Иван Искров.
Другият тип аргументит е на атавистично ниво. Копае под дъното с народностна ирония от типа „Ти ли па че ми кажеш на мене“. С такъв тип аргумент се стреля предимно по чужденци. Негови мишени напоследък бяха френският посланик Ксавие дьо Кабан по повод казванията му за съдия Румяна Ченалова и за „гнилите ябълки“ и Моника Маковей. На посланика му казаха да се държи прилично и дипломатично – т.е. да си трае. На Моника Маковей й казаха, че нея и в Румъния не я обичат; камо ли в България.

Что делать?

В това многоговорене как да отсеем плявата от зърното и как да разберем кого да слушаме и от кого да се пазим? Много е просто, всъщност:

Виж, кой говори.

Ако лицето има дузина провали, десетки позори и плува в подозрения, просто спрете да слушате. Няма смисъл. Само ще ви облъчва с тъпота.

Ако някой говори неясно, това значи, три неща:

или сам въобще не разбира, какво приказва;
или ви лъже;
или и двете.

По думите на големия наш професор по право – Живко Сталев – „както лошата храна разваля стомаха, така и лошата духовна храна разваля разсъдъка“.

И още няколко неща:

· не гледайте сутрешен блок, в който прекъсват събеседника по три пъти на изречение и осем пъти в минута;
· не гледайте интервю, в което водещият е отишъл на крака в злачно-сенчест кабинет с ненатрапливи следи от късен сталински барок, та да подаде удобни въпроси на благосклонен властник;
· не гледайте предаване от типа „Всички гледни точки“, в който точките се представят едновременно и чрез надвикване на опонентите – минимум петима, без горна граница;
· не гледате рубрика, която неизменно завършва с думи на водещия „това е тема с продължение“;
· не гледайте разговор, в който бос в материята водещ смело обявява битка на крокодил в родното блато на крокодила и крокодилът го хапва на нафора;
· не изслушвайте допитвания до „обикновени хора“ по улицата или „на пряката ни телефонна линия“ по въпроси на атомната енергетика, рефинансирането на външния дълг и абстрактното изкуство;
· не бъдете аудитория на формати от типа „Срещи в градския нужник“;
· не гледайте водещ, който е допускал някой от изброените грехове.

Към участниците в Националното състезание по решаване на казуси 2015 г.

Напоследък си мисля за някои съотношения.

За съотношението между знания, умение за аргументация и добро и справедливо. Най-ниската степен – знанията на чужди мнения, на закон, на факти – могат често да надделеят над добрата аргументация. А сръчната аргументация може да задуши доброто и праведливото. Затова не бива да подценяваме нито едно от трите, да владеем всички тях, за да можем да направим свободен избор на bonum et aequum и да не позволим, то да се удави в хаоса от поназнайвано и злоупотребително аргументирано.

Мисля си и за съотношението между истината и аргументацията. Истината може да стъпи върху постамент от аргументация и да се извиси, така че да я видят всички. Аргументацията обаче може да убие истината или да я скрие зад себе си – ако е злонамерена и умела. Не го позволявайте на противника на истината и не позволявайте на себе си, истината да загуби битката заради вас.

Напоследък с думите предимно се злоупотребява. От средство за общение те са се превърнали в средство за заблуда. Затова – колкото по-малко от тях, толкова по-добре. Не говорете много, а говорете добре.

Това е второто състезание, което носи името на колегата и приятеля Теодор Пиперков. Спомням си за една от блестящите му мисли – че единствената безкористна любов е тая към парите. И се сещам за любовта към правото. Тя пък е обречена, да остане несподелена. Защото правото никога няма да е само на ваша страна. Това обаче не бива да ви разочарова от него. Защото правовостта е именно онази constans et perpetua voluntas, да се твори добро. Именно постоянна и вечна – а не зависеща от моментния успех.

Който моментен успех сега във всеки случай ви пожелавам – на добър час!

25 април 2015

Институционални наблюдения

Да реформираш институция било като да местиш гробища – отвътре не може да се очаква помощ. За помощ не знам, но съпротива – може.
Да питаш тия по върховете на институцията, дали институцията има проблем, е все едно да питаш призрак, дали го е страх да ходи нощем из гробищата.
Не може хем да реформираш институция, хем да имаш приятели в нея.
Ако искаш да реформираш институция за една година, те изхвърлят от нея на шестия месец.
Ако искаш да оправиш всичко, по-добре се отчай още преди да си започнал.
Лошите в институцията всякога са перфектно организирани. Добрите често са глуповати и безволеви. И във всеки случай изчакват, кой ще бие.
Ако питаш в институцията, как да я реформираш, ще ти обяснят, защо не можеш и защо няма нужда.  Ако проявиш разбиране, може и да почерпят.
Направеното добро при реформите винаги е естествено, а допуснатите грешки – всякога непростими.
В институцията, когато те предават, винаги се позовават на нарушена от тебе или спазена от тях процедура.
Успехът ти ще се забрави, но злобата към теб ще те надживее.
Когато реформираш, не се сърди на противника – действа при самоотбрана.
Не се опитвай да убедиш противника на реформите в правотата си. Нямаш толкова пари.
Не се опитвай да спечелиш противника на реформите за идеите си. Нямаш толкова пари.
Не се опитвай да се сприятелиш с противника на реформите. Нямаш толкова пари.


23. април 2015

Останалото – после.

Кристиан Таков: Пълна нетърпимост към некадърност, безобразност и злоупотреба

[image error]

(Снимка – Надежда Чипева)

(Препечатано от в-к „Капитал“)

Сутринта прочетох един забавен постинг във facebook, че нашите политици са заспали, но това не било за учудване, тъй като през цялото време трябвало да броят овце. Постингът е забавен, но, струва ми се, отдавна вече не е верен. Овцете свършиха и дори да са запазили някакви свои предишни черти, то те са се превърнали в бесни овни. Обществената нагласа в момента, определено е ЗА съдебна реформа и към пълна нетърпимост към некадърност, безобразност и злоупотреба, бих казал, твърде често с административни структури и със съдебна система.

Като говорим за съдебната реформа и за процедурите, по които тя следва да бъде приемана, се сещам за една прекрасна поема на великия Валери Петров: „Хождение по буквам“. Ставало дума как да се приема новата славянска азбука. Те казали: „Ми ще ги приемаме буква по буква“, да, вика, „ама в какъв ред“. „По азбучен ред.“ Да, вика, „ама той ще стане азбучен ред , когато бъде приета цялата азбука“. Така че има ги тия номера, но това са стари похвати, стари прийоми, нека се борим с познати от старо време средства срещу тях.

Когато говорим за корупция, ще направя една може би не много прилична аналогия: тя е като съвкуплението, не може да бъде едностранна. В този смисъл призивът трябва да бъде и към бизнеса, който не трябва да се поддава твърде лесно.

Министър Иванов многократно е разпространявал своите идеи, те отдавна са изложени, срещу тях има смутена, но много мощна съпротива, която се свежда до отлагане, до желание за прецизиране, за конкретика, за премисляне, за конституционни промени, за велики народни събрания и всякакви други препятствия пред нейното извършване. В този смисъл ще си позволя да кажа, че тук или има политическо съгласие, или има престъпно противопоставяне. Просто трето няма.

По въпроса за корупцията и преди него, сетих се за няколко институции, които опозориха съществуването си и българската държава покрай себе си, а именно БНБ, КФН и Комисията за публичен надзор над регистрираните одитори. Със свои действия и бездействия, те приличаха до скоро, покрай казуса КТБ, на спящи клетки. Сега една от тях се събуди, но не за да изпълни основното си предназначение, а за да подгони онзи, който и е казал какво не е направила навреме. Тук става дума за КФН. Всичко това е повече или по-малко пряко свързано с корупцията, но призивът ми и към това управление, и към всяко следващо е да не търпят подобни лица на подобни места.

(По време на модерацията на последния панел от 9. среща на бизнеса с правителството, 20 януари 2015, х-л „Балкан“)

Към фирмите, когато пищят от корупцията в България

Корупцията е като съвъкуплението – никога не е едностранна.

Поспрете се и вие.

За съдебната реформа

За нея има или политическа воля, или престъпно противопоставяне.
Tertium non datur.