Тук ще се олея, но тази книга я чувствам като част от мен, разграничаването е трудно и не си заслужава усилията. Предупредени сте. Пък и как няма едно ревю на български, по дяволите?
Може би най-любимият ми сборник на Зелазни. Чел съм го двуцифрено число пъти, и на хартия, и електронно (има малки разлики между изданието на Бард и текстовете в „читанка”). Сигурно защото самият Зелазни го е събирал като ретроспекция на творчеството си и го е направил доста разнообразен и стегнат, а коментарите преди всеки разказ отварят очите на читателя не само към вътрешния авторов свят, а и към цяла една (бих казал вече отминала) епоха в жанровата литература.
0.Въведение – Около страница текст, който съм почти сигурен, че липсва в хартиеното издание. Тук Зелазни нахвърля няколко мисли за разпространението на разказите като цяло, за списанията и антологиите. Харесва ми как авторът вижда всяко едно условие като ограничение. Без да мрънка и злослови, просто разсъждава върху въпросните ограничения. Независимо дали са щастливи финали, тематични антологии, ограничаване на ругатните и половите сцени, отхвърляне на религиозни или политически възгледи.
Сега, ще се отклоня малко, но само защото моето мнение съвпада с неговото. Не съм сигурен дали точно този текст е помогнал във формирането му или просто съм се открил вътре. На родна почва такова животно като свободна антология, или не съществува, или се броят на пръстите на едната глава, или тези които най-много се приближават са разделени на подтеми вътре. Нещо като просто добри текстове от талантливи автори е terra incognita.
И колкото и да не искам да го призная, самият аз съм свикнал подсъзнателно с тези условия. Когато правехме „Писъци” Бранко (Бранимир Събев) ни поиска по един разказ. Всички мигахме на парцали: „Ама как така”, „Ама какъв да бъде” и прочие. Той се ухили и ни каза да дадем най-доброто от себе си. Няколко месеца по-късно му пратих „Заразата” с думите „Баче, това даже не е хорър” той ми отвърна „Чудесно”. Е тогава разбрах, че съм си намерил мястото в малката читателско-писателска вселена.
Ама да се върнем към Зелазни:
1.Вариациите на еднорога – Историята на написването на разказа е забавна почти колкото него. Зелазни е успял да покрие условията на три тематични антологии с него и да го продаде и на трите, което си е един вид бунт срещу ограниченията обхванати във въведението. Дълго съм се чудел къде е границата между занаятчийството и музата в подобни разкази. Години по-късно, когато сам се хързулнах по писателския наклон, разбрах, че не условията пишат разказа, а просто се нагаждат към нещо спящо там вътре в теб.
Самият разказ включва много от любимите ми страни на автора – преплитане между магия и технология, екологичен подтекст, безобидна измама – както и едно от най-красивите встъпления в литературата изобщо. А за съдържанието: Един кон влиза в бар...
2. Последната от дивите – Продължение на „Дяволската кола” на български излизала само в списание „Върколак” и една от книжките на SF трилър.
Красивите полупустинни пейзажи на любимия на автора Ню Мексико се преплитат с подивелите машинни интелекти на автомобилите, които се държат като конски хергелета и се борят за независимост от човечеството. Дива и дори плашеща на моменти история.
3. Рецитал – Експеримент (успешен), който цели да покаже как се пише от нулата. Драматична и леко тъжна романтична история, нямаща нищо общо с жанровата литература, ама токова простичко и красиво написана.
Една оперна дива е на края на живота си, един мъж я е следвал през него, без да стане част. Отмъщение или почит? При всички положения любов.
4. Голият матадор – Един от любимите ми прийоми на автора е да вкара подкожно в текста паранормалния елемент и да не разбереш какво става, докато не вдигнеш температура, а после да те втресе на финала. Нещо което съм опитвал 2-3 пъти, но нямам този финес.
Мъж с проблеми среща жена с минало. В единствената им вечер и двамата ще си помогнат един на друг.
5. Слабо осветени части: Три отражения – Поредното много полезно есе за писането. Обича да си ги вмъква в сборниците, така между другото. Казвал съм го десетки пъти – тези кратки текстове са ми помогнали много повече от всички книги за писането. Тук обхваща дълбочината на описвания свят и характера на героите и показва няколко малки номера, които при него работят.
6. Светлината на Мрачни – Зелазни ни връща към Франсис Сандоу и „Островът на мъртвите” с една странична история за загиваща планета.
7. Марш обратно в нощта беззвездна – Всеки фантаст от това поколение има отглас от заплахата на Студената война в някое от произведенията си. Тук е този на Зелазни, но е само лайтмотив.
Един неориентиран човечец се сблъсква с любезни непознати. Отпърво не му е много ясно кой е, къде е и какво искат от него, но в последствие се оказва, че трябва да вземе много сериозно решение.
8. Не и вестителя – Късче мрачна лудост, уж разбъркано, но съвсем на място. Висш пилотаж в свръхкратка форма.
9. Ръка през галактиката – Много любим фантастичен разказ, показващ по възможно най-бруталния начин лицемерието, което лежи в модерните форми на благотворителност. Покъртителен. Да добавя, че винаги съм уважавал епистоларната форма.
10. Силата, що през схемата, води тока – Кратък разказ в който се прокрадва идеята за печелилия Хюго „У дома си е палача.” С двоен и непредвидим финален въртел. Радвам се, че се е самообособил като текст. Това прави и него и „Палача” такива каквито са.
11. У дома си е палача – Може би най-многократно превежданото произведение на Зелазни, по принцип част от „Името ми е Легион” Твърда фантастика с ноарен уклон и един от любимите ми текстове.
Група учени започват да измират един по един. Обединява ги една тайна от миналото, която може да е причината.
12./13./14/ Огън и/или лед / Exeunt omnes / Една прекрасна година – Три кратки разказа, неразделим триптих за края на света. Рагнарок/Шекспирова ”Буря”/ Времева примка. Кратки, цели, различни, еднакви, забавни, тъжни...
15. Моя диодна лейди – Ноарен романс с мрачни последствия, който засяга една от често чоплените от Зелазни теми – може ли един машинен интелект да изпитва чувства. Нареждам се до „Палача”, „Локи 7281”, „Полуджак”, „Стоманената пиявица” и доста други.
16. И оцелял съм само, да ви кажа – Ей такива кратки перли изграждат короната на автора.
Призрачна история за измъкване от „Летящия холандец” с разтърсващ финал.
17. Конете на Лир – Тук важи всичко, което написах за „Голия матадор”
Семейният бизнес понякога крие изненадващи тайни, древни, плашещи, но и красиви.
18. Нощта има 999 очи – Есеистична елегия (е, не е в двустишия...) за падането на един цял свят.
19. Ангел, Ангел на мрака – История писана по илюстрация, по която знам че вече има друга илюстрация, по която трябва да взема да напиша история.
Бъдеще контролиращо всичко, дори естествената смърт. Тренирани професионалисти с високотехнологични механизми раздават мрачния дар. На един такъв ще му се наложи да излезе от пенсия, за да се изправи пред миналото си и пред себе си.
„Някъде вали. Контролиран или изкуствен дъжд — някъде винаги вали по всяко време, когато си помислите. Помнете го винаги, ако можете.”
20. Walpurgisnacht – Забавна история, шегуваща се с безумието на технологиите. Бате, само ако знаеше какво ще се случи в следващия век...
21. Бизнесът Джордж – Сладурско фентъзи, включващо последния дракон и последния убиец на дракони. Идея взаимствана многократно в литературата и киното впоследствие.
22. Някой измерения в научната фантастика: предубеден поглед. – Затварящото сборника есе е точно това, което е казано в заглавието. На мен преубеденият поглед на Зелазни ми допада много и пак не мога да кажа, от там ли съм го взел или просто е отворил нещо скрито в мен. Тук разглежда фантастичния жанр като едно много просто нещо литература с „усещане за чудеса”. Е, не мога да го кажа по-добре. Това просто бута всички бариери от увода и поджанровите стени издигнати, неясно защо в момента. (Знам – с търговска цел). Точно това ми носи литературата на Зелазни – едно постоянно обновяващо се усещане за чудо, независимо какво чета от него и по колко пъти.
Слагам и аз точката, като пак добавям, че към този автор съм изключително пристрастен. Все пак смятам, че тази книга всеки трябва да я прочете. Да усети чудесата, да ги докосне.