„Както винаги силата я привличаше подобно на омайна и ужасна играчка, чиито пълни възможности тепърва ще се разкриват.“
„Живата факла“ (или „Подпалвачката“) е страшно силен и емоционален трилър! Стивън Кинг е разказал свръхестествена история, чрез която умело държи под напрежение читателите, но същевременно разпалва размисли по важни за всяко общество теми. Как зад красивата фраза „национална сигурност“ понякога се прикриват зловещи неморални практики, по какъв начин различни хората се отнасят към непознати, които са изпаднали в беда, как дете контролира своята мощна, но и опасна дарба... Книгата донякъде ми напомни усещането от четенето и има сходни морални поуки с „Бягащият човек“, въпреки че между двата страхотни романа има значими разлики.
В „Живата факла“ проследяваме трогателната история на баща и дъщеря със свръхестествени способности, които бягат и се укриват от тайнствена правителствена агенция, наричана Арсенала. Нейните служители се стремят на всяка цена да създадат различни парапсихични сили и след това безмилостно да използват хората, които ги притежават... Малкото момиче Чарли умее да пали всичко с мисъл, затова от Арсенала основно искат да заловят жива нея. Баща ѝ Анди обаче се старае да я опази и бягат от похитителите, а впоследствие са въвлечени в още по-големи опасности...
„— Всичко ще бъде наред — убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред.“
„Кап седеше и гледаше Рейнбърд. Мозъкът му сякаш се раздели като трирингова арена. Част от него си мислеше, че никога не е чувал Рейнбърд да изприказва толкова нещо наведнъж. Друга се опитваше да свикне с мисълта, че този маниак знае всичко за работите на Арсенала. А третата си спомняше едно китайско проклятие; проклятие, което звучи измамно приятно, докато не седнеш и не се замислиш сериозно над него: „Дано изживееш интересни времена.“
„Те се интересуват единствено от РЕЗУЛТАТИТЕ, мамещи като мечтата за голямата печалба на игралната маса. Затова убиваха парите, а после зяпваха пред изтичащата през пръстите им купчина безполезни зелени парцалчета и започваха да се чудят какво, по дяволите, се е случило.“
„— Да — твърдо отговори мисис Гърни. — Мозъкът е мускул, който може да помести света.“
„...казват, че адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена, а ако и половината от това, което вярва за Чарли, е истина, то тя е напълно способна да създаде един ад или напълно достоверно негово копие.“
„Ако се измъкна невредим — помисли си Анди, — ще кажа на всички: учете децата си добре, учете ги от малки, онези по върховете твърдят, че знаят какво правят, и понякога е така, но в повечето случаи лъжат.“
Но било каквото било, n’est-ce pas? Ако не друго, поне ще ги накара да се поизпотят за парите си. Но тази мисъл не му донесе никакво чувство на опрощение или разбиране към хората, извършили цялата тази несправедливост. В помирението със себе си той бе затрупал огъня на омразата си към бюрокретените без лица, направили всичко в името на така наречената национална сигурност.“
„— Всичко това е без значение — продължи Рейнбърд. — Всичко, с изключение на теб и мен. Ние трябва да сме откровени един с друг, Чарли. Това е всичко, което искам. Да бъда откровен с теб.
И тя почувства, че говори истината, но под думите му лежи и някаква по-мрачна истина. Има нещо, което той премълчава.“
„...понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват.“
„Татко ѝ, обясни тя, ѝ бил казал, че ако имаш наистина труден въпрос, трябва да потърсиш отговора му в библиотеката, защото там знаели отговорите на почти всички въпроси.“