Venuto al mondo

by Margaret Mazzantini

Una mattina Gemma lascia a terra la sua vita ordinaria e sale su un aereo, trascinandosi dietro un figlio di oggi, Pietro, un ragazzo di sedici anni. Destinazione Sarajevo, città-confine tra Occidente e Oriente, ferita da un passato ancora vicino. Ad attenderla all'aeroporto, Gojko, poeta bosniaco, amico fratello, amore mancato, che ai tempi festosi delle Olimpiadi invernali del 1984 traghettò Gemma verso l'amore della sua vita, Diego, il fotografo di pozzanghere.
Il romanzo racconta la storia di questo amore, una storia di ragazzi farneticanti che si rincontrano oggi, giovani sprovveduti, invecchiati in un dopoguerra recente. Una storia d'amore appassionata, imperfetta come gli amori veri.
Ma anche la storia di una maternità cercata, negata, risarcita. Il cammino misterioso di una nascita che fa piazza pulita della scienza, della biologia, e si addentra nella placenta preistorica di una Guerra che mentre uccide procrea.
In questo grande affresco di tenebra e luce, in questo romanzo intimo e sociale, le voci di quei ragazzi si accordano e si frantumano nel continuo rimando tra il ventre di Gemma e il ventre della città dilaniata. Ma l'avventura di Gemma e Diego è anche la storia di tutti noi, perché Margaret Mazzantini ha scritto un coraggioso romanzo contemporaneo. Di pace e di guerra.
La pace è l'aridità fumosa di un Occidente flaccido di egoismi, perso nella salamoia del benessere. La guerra è quella di una donna che ingaggia contro la natura una battaglia estrema e oltraggiosa. L'assedio di Sarajevo diventa l'assedio di ogni personaggio di questa vicenda di non eroi scaraventati dal calcio della Storia in un destino che sembra in attesa di loro come un tiratore scelto. Il cammino intimo di un uomo e di una donna verso un figlio, il loro viaggio di iniziazione alla paternità e alla maternità diventa un travaglio epico, una favola dura come l'ingiustizia, luminosa come un miracolo.
Dopo Non ti muovere, con una scrittura che è cifra inconfondibile di identità letteraria, Margaret Mazzantini ci regala un romanzo-mondo, opera trascinante e di forte impegno etico, spiazzante come un thriller, emblematica come una parabola. Una catarsi che dimostra come attraverso tutto il male della Storia possa erompere lo stupore smagato, sereno, di un nuovo principio.
Una specie di avvento che ha il volto mobile, le membra lunghe e ancora sgraziate, l'ombrosità e gli slanci di un figlio di oggi chiamato Pietro.

Genres: Fiction, Historical Fiction, Italian Literature, Italy, Contemporary, Book Club, Novels

540 pages, Hardcover

First published November 25, 2008

About the author

Margaret Mazzantini is an Italian writer and actress. She became a film, television and stage actor, but is best known as a writer. Mazzantini began her acting career in 1980 starring in the cult horror classic Antropophagus, she has also appeared in television and theatre. As a successful writer her novels include Non ti muovere (Don't Move) which was adapted into a film of the same name and is directed by her husband Sergio Castellitto and stars Penélope Cruz. Her career as a writer and actress has earned her several awards and nominations including Campiello Awards, a Golden Ticket Award, and a Goya Award. She married Sergio Castellitto in 1987. They have four children. She lives in Rome.

Reviews

[Metodi Markov · Rating 4 out of 5]

Само хората с деца се боят истински от войната...

Тежка, но същевременно доста четивна книга, която засяга проблеми, някои от които са зловещо актуални и в момента. За вътрешните безумия, които бушуват у много от нас и за безмилостната и често безсмислена агресия на шовинистични и безумни същества, незаслужаващи да бъдат определени като хора.

Приликите между гражданските войни при разпада на Югославия се набиват много на очи, сравнени с рашистката агресия спрямо Украйна. Жалко е, че всичко се повтаря, нищо не е научено от предишните грешки и естествено, невинните плащат пълната цена...

Най-страшното за мен е, че убийците и насилниците получиха шанс да отгледат собствената си гнил семка, да ги подготвят за свои заместници и наследници - както те насилваха и убиваха хората, които не желаеха да живеят повече под сръбски ботуш!

Сега сръбски уроди убиват заедно с рашистите децата на Украйна, както бащите им убиваха тези на Сараео, на Хърватия, на Косово, без капка жал…

Най-привлечен бях от бащата на Джема, него заобичах и ще ми липсва. Както и тихата лудост на Гойко, поетът когото войната унищожи без остатък.

Моята оценка - 4,5*.

Цитати:

"Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучават ни да бъдем зайци?"

"Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите."

"В Сараево доста хора мислят, че войната не е свършила, просто е прекъсната."

- Колко е красиво…
- Кое татко?
- Когато нещо се ражда.

"Господ е само далечен съучастник в недъзите на хората."

"Към сръбските четници са се присъдинили странници, пристигнали от чужбина за да се забавляват. Снайперисти, на които картонените мишени са омръзнали…"

[Ginny_1807 · Rating 1 out of 5]

La storia è bella e improbabile quanto basta da risultare credibile – si sa che la realtà spesso supera ogni più audace invenzione – e lo sfondo della guerra le conferirebbe il giusto spessore di concretezza, se la Mazzantini non esagerasse nel ricorso a toni troppo esplicitamente melodrammatici. Che talora rasentano il ridicolo (il “beeeee” di Aska ne è la manifestazione più eclatante).
Troppi temi “impegnativi”, troppe pedanti descrizioni di fatti, luoghi e personaggi; troppe strazianti metafore; troppo compiacimento del dolore e dei particolari cruenti; troppo sfoggio di disinvoltura nel linguaggio crudo e informale; troppe magrezze esibite come un macabro trofeo di sofferenza; troppi annusamenti nostalgici o indagatori, e soprattutto troppe nuche, somministrate in ogni allestimento e salsa.
E poi: pecore, piedi, schiene, profumi, puzze, pozzanghere e molto (troppo) altro ancora.
La grande letteratura non ha bisogno di effetti speciali per coinvolgere e commuovere, è parca di artifici e prodiga di intense emozioni; spesso si serve di pochi semplici tratti per trasmettere il suo messaggio, perché il resto viene sapientemente affidato all’intelligenza e all’immaginazione del lettore...
Personalmente dall’intero contesto ho ricavato la fastidiosa impressione che l’autrice abbia mirato non tanto a produrre un’opera di pregio, significativa di per sé, ma a conquistare un pubblico il più ampio possibile, dando vita a un bestseller già confezionato per la trasposizione cinematografica diretta dal marito. Anche il ruolo di Giuliano è perfetto per Castellitto, non trovate?

[Marisa Sauco · Rating 5 out of 5]

Cuando Lidia me dijo: "prepará bien el corazón", nunca imaginé cuán ciertas serían sus palabras.

Leo, hago una pausa, lloro, respiro profundo, trato de tragar el nudo que tengo en la garganta. Y sigo. Así estuve casi toda su lectura.

Cómo hablar de esta historia sin sentir que te dejás el alma, la piel, el corazón, como lo hizo Gemma al contarla. Ay, Gemma, Gemma. Cuánta verdad, cuánto dolor, cuánta vida, cuánta desesperación, cuánta rabia, cuánto amor encierra tu historia.

Reflexiva, profunda, emocionante, impregnada de melancolía y esperanza. Una historia que te deja la mente inquieta, el corazón convulso, una huella imborrable, un desborde de emociones.

Gracias, Lidia. Gracias, An. Gracias por animarme a descubrir "La palabra más hermosa". ❤️

[Milena · Rating 5 out of 5]

Тази книга си я издирвах, заинтригувана от възторжените отзиви. Намерих я радостна и в очакване на добра среща, а тя ме зашлеви както родител удря тийн, върнал се призори след първия в живота си бурен купон.
Така и я четох, замаяна, събуждаща се през нощта след първото приплакване на малкия ми син и бързаща веднага след като съм го успокоила да взема книгата и да чета в леглото почти до утринта.
"Да дойдеш на света" ме изненада още от първите си страници с това, че харесвам стила на авторката. А той е телеграфен, с кратки, бръсващи като внезапен порив на вятъра изречения от по 1-2-3 думи. Подлог, сказуемо, пряко допълнение, което често и липсва. "Диего е на прозореца. Гледам тила му. Вали." Обикновено обичам да чета дълги изречения, в които се сменят настроението на героите, глаголното време, пейзажът. Изречения от по 2-3 реда и краткостта на тези изречения тук е първото, което ме изненадва с това, че ми допада.
Другото, което ме блъсва и очарова още от първите страници, са необичайните и страхотно впечатляващи ме метафори и сравнения, които използва Мацантини. "...кръгът на приятелствата се свива като степана вълна...", "...улици, тесни като връзки за обувки...", "...страната експлодира във война парченце по парченце, като пуканки в тиган...", "...градът се разпростира долу под хълмовете като разкроена булчинска рокля..."
Тази книга ме подтикна за пръв път от 20 и повече години насам да си направя читателски дневник и да си преписвам откъси от нея на ръка. Накара ме да я чета до среднощ, въпреки че обичам да се наспивам и безсънието ме прави раздразнителна и докачлива.
Освен кратките изречения, образите и действието също са много сгъстени. Страниците са 536, но няма нито една излишна, нито един детайл, който може да се пропусне, без това да навреди на героите и събитията, описани в романа.
Книгата ме оставя опустошена, макар че наистина тя е едно "пътуване на надеждата". И все пак е ужасно безпощадна и дисекционна към тези, които биха се разпознали в нея - никога неродилите жени, изнасилените жени, жените, загубили дете, хората, оцелели от злината на други хора, от война...
Отвреме навреме затварях книгата и си почивах от случващото се вътре. Сякаш по този начин можех да се отделя от описваната реалност и да се върна към своето познато и удобно настояще. Описанията на обсадата на Сараево ме хващаха за гърлото.
И все пак книгата е за надеждата, за това, "...че и обратният път е възможен, че един дявол може да се превърне в ангел. Може би поуката е точно в това."
Иска ми се да завърша с един стих от книгата:
"Хвани края на нишката,
с другия край в ръка
ще пребродя света.
Ако ме изгубиш от очи,
майчице моя, тегли."

[Rainb0warri0r · Rating 5 out of 5]

“Conto quello che la guerra gli ha mangiato, nelle occhiaie, in certi sguardi fermi come vetro, nelle sigarette che tremano bagnate nelle dita. Glielo conto su quei visi, grigi sotto la pioggia, che ora guardo come morti che risorgono dal mare.”

Dimenticate "Non ti muovere". Perché questa non è alta letteratura. E' letteratura SUPREMA.
Ho amato ogni singola parola, virgola e pausa di questo immenso romanzo. E' esattamente ciò che dovrebbe essere la letteratura. Feroce. Trascendente. Qualcosa che ti ferisce, ti uccide, e ti fa risorgere a nuova vita.
E' un romanzo audace, un esperimento, una creazione irripetibile ed unica al mondo. Per certi versi, è la stessa Margaret Mazzantini di "Non ti muovere" che ha letto e assimilato la più feroce Oriana Fallaci. Da un lato il conflitto generazionale, il confronto tra passato e presente, il monologo-confessione di una madre; dall'altro il racconto di una guerra folle, che ha distrutto tutto, ha sepolto i ricordi di un amore lontano e perduto.
Ma chiudere così sarebbe un insulto al genio letterario della Mazzantini, che in questa sua nuova opera si rivela immenso.
E' un romanzo difficile perché strutturato a vari livelli. E' la storia del confronto madre-figlio. E' una storia di guerra. E' la storia di un amore bellissimo, improvviso, intenso, e che è finito. E' la tragedia di una maternità cercata, desiderata e negata, e di un'altra maternità alla fine giunta. A tratti, è persino un giallo: perché tanti sono i colpi di scena. E' un romanzo a vari livelli, ancora, perché la verità non è mai una sola. Perché la trama viene scritta, cancellata, riscritta, cancellata di nuovo e solo alla fine viene rivelata.

Ho parlato solo della trama, senza citare la ricchezza lessicale, la straordinaria caratterizzazione dei personaggi, la splendida narrazione in prima persona che alterna il ricorso al tempo presente e al passato.
E ci sarebbe ancora tanto altro da dire su questo libro, ma la verità è che si deve leggere una, due, cento e mille volte.

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Два прочита един след друг. Това ми се е случвало само с още две книги. Първият прочит беше за да разбера книгата, вторият за да я заобичам... Първия път плаках за събитията, втория за хората... Уж е книга за войната "Да дойдеш на света", но през цялото време не отстъпва и идеята, че това е книга за любовта. Двете линии са много здрави въжета, преплетени в едно цяло, събрани чрез третата нишка - желанието на Джема да стане майка (малко се стреснах как определени решения водят до дадени необратими събития...).

Интересно, че първия път към 50-60 стр. ��се още не ме беше „грабнала” книгата. С красиви детайли беше описана новата любов, но изглежда съм забравила „трясването” на любовта от пръв поглед и сигурно затова много не ме развълнува в началото. Но втория път още от встъпителния телефонен разговор между Джема и Гойко започнах да изживявам всяка дума - защото знаех всичко за изминалите години...

Първия път към 130 стр. все още не бях разбрала тази любов съвсем (какво има да се разбира една любов?!). „Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.” Но започнаха да ме трогват други дребни неща: реакцията на майката на Диего при пристигането на Джема; Джема и Джулиано заедно разплакани; Диего и бащата на Джема - заражда се друг вид любов. Т.е. повече на отношенията между другите обръщах внимание, но все още не можех да опозная съвсем двамата главни герои и тяхната любов...(после като преписвах откъси я "разбрах" ;))

След 140-150 стр. книгата „потече като по масло” (не бих казала по „мед”, горчива е, макар че буквално залепнах за нея). Може би в първите стотина страници ме разсейваше честото прескачане между минало и настояще. След като действието се задържа повече в миналото, заживях по-истински с героите.

При първия прочит към 2/3 от книгата се изморих да съчувствам на Джема, питах се - ще има ли истинска светлинка? Но най-вече продължих да се ядосвам, както отдавна не се е случвало на книга: „Защо Диего това, защо Диего онова”. „Сърцето му хлопа като ръка, хлопаща по врата, която никой не отваря. Вратата на смелостта, която тази нощ не се отваря за него.” И защо това Сараево?! Отдавна не ми се беше случвало да критикувам герои, да им се ядосвам, да искам да бяха постъпили по друг начин; отдавна не ми се беше случвало да е ясно какво ще стане с някои неща/герои, но да не искам да приема това и все още да се надявам на друг изход... Изобщо – доста неуравновесени вълнения – не исках да пускам Диего и тази любов, но знаех, че е неизбежно и свършено, че идва друго... (за Джулиано искам да използвам баналния израз – „хубав човек!”)

Като споменах Джулиано – направиха ми впечатление интересните и ясни второстепенни герои – бащата на Джема - обичам го този дядо! И като дядо, и като баща; Джулиано – исках да му кажа: „Благодаря ти, че те има!”; възрастната двойка от Сараево – макар и типична, много на място беше; Себина – толкова ме привлече и мен малката; и... Гойко!!! - направо главен герой, като кажеше Джема „моят Гойко”, ми ставаше много драго "Прегръща ме без колебание, притиска ме до себе си, като че ли съм пакет с негови неща, после впива очи в лицето ми. Прави цялостен обход, устните, брадичката, челото. Застива на очите. Остава там, вмъква се вътре. Като морето, разляло се много напред, а сега съединяващо се със самото себе си. Дълбае обратно в изминалите години, за да прецеди дупката във времето през непристойната лакомия на този затрогващ и радостен поглед.” ; за съжаление Аска ще я спомене ли някой, някак...

Определено се страхувах от надвисналата война още преди да е настъпила. И в тази книга ми изглеждаше силен контрастът с мирното време – каквото и да е то, въпреки всички проблеми и търсения на двойката, на другите герои, изборът все пак остава техен. А по време на война какво ти остава... „Не съм си представял, че можем да се върнем толкова назад към злото, че моето поколение ще се захване да следва омразата напук, да рови костите на мъртвите от Втората световна война и на онези от борбите с турците... само за да се зарие в ненавист... не мога да повярвам, животът беше обещаващ... концертът на U2, момичетата, които ни обичаха и щяха да споделят всичко с нас... какво ни липсваше? Защо избрахме семената на омразата, отровените кладенци, разложените трупове?”

Когато останаха само 100 страници, не исках да свършват – за да имам още да чета от тази книга, а и може би от опасения да няма още страшни неща... Всъщност харесването беше като фуния – в началото тясна, после постепенно се разшири (тромпет?!)... Докато накрая излезе недвусмисленият сигнал от широкия край на фунията: „Утвърждаване на живота, любовта, надеждата.” Моята нова Библия за света. Това е творението Пиетро – плод на решението на Диего (с лентата). Дори в заглавието се съдържа това решение и надеждата. "Момчето се колебае, вероятно и безсмисленият ужас има своето място в меката геометрия на света. Може би смисълът е това дете, което сега излиза от черната кутия. Той също се бои, че би могло да е с три глави, пет опашки и злобно сърце. Той също се бои, че от онова зло не може да покълне друго освен зло. Но е готов да рискува."

Ако беше роман без такова послание, щях да дам 4 звезди заради непоносимите ужаси - ако беше просто книга с много драматични събития, които неизбежно улавят читателя и се разчита предимно на това. Но не беше така и получи заслужените по моите критерии 5 звезди. Няма и сладникавост – не е happy end, нито unhappy end (какъв happy end след всичко това!)...

Все пак ми идваше да викна като дете с наивната надежда за смисъл: „Заповядвам никога повече да няма война!” Макар че то това изобщо война ли беше... Неотдавна четох книги за подобни издевателства в Африка, Китай, Латинска Америка, т.е. далечни места – може би съм си казвала: "Това е далече, това не са европейци"... Дори сцени от нашата „близка” европейска война (Втората световна война) приех едва ли не за дадено в няколкото четени наскоро книги (все пак това е „всеизвестната" война). Но това – толкова близо до нас по време и място?! В тези години си карах спокойното студентство... (И „овцата” беше свободно момиче...). Само чувах по нещичко по новините, но за какви новини има време един младеж? Единственото, което си спомням, са опасенията у нас, че все пак това е прекалено близо, т.е. притеснения за „собствената кожа”...

Но малките нещица (и големи всъщност), които открих на финала, повлияха наистина в положителна посока. Ще обобщя този обрат към положително възприемане така: „това, което Пиетро всъщност е, което получи шанс да бъде”. Именно от крайното послание зависеше дали ще „прегърна” книгата и то се оказа в нейна полза.

Много неща бях пропуснала при първия прочит, при втория ги видях и бих прочела книгата дори трети път след време.

Не ми се разделяше с героите, като лични познати ми бяха. Оставам с болката на отишлите си, продължавам с мъката и надеждата на останалите, приятно ми е да споменавам имената им - дори само така започвам отново да преживявам. Нито един не ми е безразличен, чужд. Само Пиетро сякаш стои малко встрани – различен, чист, млад, светъл...


Но ако и половината от ужаса на войната присъства във филма (ясно е, че няма как), не бих могла да гледам това и с очите си. При четенето съзнанието и настройката определят до каква степен да се възприеме, да се визуализира всичко, може малко да се понамали яснотата при нужда. Екранът е безкомпромисен... Така при четенето се затварях малко за най-тежките сцени, но поглъщах с пълно съзнание чувствата на героите в тези моменти, предадени от Мацантини по начин, достигащ директно до мен - свръхчувствителен, фино вибриращ, наистина като мембрана (употребявана от авторката дума).

След тази книга не смеех да започна друго. Не само защото е хубава, това се е случвало и преди. Почувствах, че трябва да остана още малко с тези събития, с тези хора... Исках да споделя книгата с целия свят. Някои откъси си чета през няколко месеца.

За авторката безспорно вече мога да кажа – харесва ми, че пише по различен начин - неин, специфичен. Като усещане и с „Чуй ме”, и с „Да дойдеш на света” Мацантини не се слива с обичайното. Мен ме омагьосва с "мембранния" си стил.

„Хвани края на нишката,
с другия край в ръка
ще пребродя света.
Ако ме изгубиш от очи,
майчице моя, тегли.”

Май няма нещо книжно, което да ми действа повече от това (хем не съм някоя "драматична" майка и не мисля, че майка и дете трябва да са един обвързан комплект цял живот - ако изощо имаме избор да не сме), просто като думи някак ми тече във вените, дори и на български.

[Daisy · Rating 5 out of 5]

I just told the plot of this novel out loud to my husband. And he listened.
It leaves me with my heart pounding and a little bit broken. It takes turns I didn't always see coming. And it shows more clearly pictures of the Balkan war than the ones I saw with my own eyes on television and in the newspapers. (Isn't it often that way?)
I'm wavering between 4 and 5 stars for it because some sections were a bit long-winded but in hindsight, what could be edited?
You can talk about war. Or it can happen to you. This and more.
I won't say too much because, as usual, I think it's best not to know too much about a story before you read it.
Horrifying and beautiful, it'll take me a while to recover from this book. But I kind of hope I never really do.

[Laura · Rating 5 out of 5]

Venuto al Mondo è uno di quei romanzi che ti lascia senza parole. So che qualunque cosa io scriva non renderò mai l'idea della bellezza di questo libro. È una storia d'amore, ma non solo quello tra Gemma e Diego, un amore un po' pazzo e disperato, ma anche quello di una madre verso un figlio e, soprattutto, l'amore verso un Paese martoriato dalla guerra. Margaret Mazzantini è riuscita a farmi provare tutto l'amore, ma anche il dolore che c'è in questo libro; è riuscita a farmi provare cosa voglia dire per una donna rinunciare alla maternità e ha mostrato cosa una persona sia disposta a fare per essa. Ha mostrato come ci affanniamo per ottenere ciò che vogliamo anche se il destino gioca sempre la sua carta. Bello e struggente. Ha descritto una guerra dal lato umano, entrando nel cuore delle persone, non limitandosi ad una semplice esposizione di fatti. Una lettura immancabile. Trovo veramente impossibile leggerlo e restare indifferenti.

[Nicko D · Rating 5 out of 5]

„Пътуване на надеждата...” са думите, с които Маргарет Мацантини повлича читателя в романа си „Да дойдеш на света”. Думи за надеждата – тази, която сякаш вече принадлежи само на децата, защото възрастните, вече сме се надявали достатъчно дълго и почти винаги сме били губещите – и в любовта, и във войната. „Да дойдеш на света” е част от каталога на издателство „Колибри”, в брилянтен превод на Иво Йовков и отлично адаптирана към сюжета корица на Стефан Касъров.

Неподражаем авторски стил, богат език, оригинални метафори, запомняща се и вълнуваща история! Италия и Сараево, заплетени като връзки за обувки на турист, изпод перото на талантливата Маргарет Мацантини, която през погледа на една италианка, готова да плати за щастието си с цената на всичко, описва войната по-добре от преживелите я.

Рим. Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Градът се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.

В една ранна утрин, в дома на Джема в Рим, звънва телефонът. От отсрещната страна прозвучава гласът на стар приятел от Сараево – Гойко, който връща времето назад и заедно с вече порасналия си син Пиетро, Джема тръгва по стъпките на миналото, взривено от снарядите на безумната война, изпепелила къщи и тела, и от луда страст, белязала завинаги две неспокойни, лутащи се души.

Где си,
нежност човешка?
Може би
в книгите само?
Изет Сарайлич

Чрез красивото си слово, сякаш типично за всичко произлязло изпод небето на Италия, Маргарет Мацантини разказва изключително вълнуващата история на Джема и Диего, двама луди италианци: той фотограф на свободна практика, а тя пишеща дипломна работа студентка за Иво Андрич, които се срещат насред Сараево. Точно както винаги е било на света, така и в „Да дойдеш на света” красотата и любовта се раждат ненадейно. В града, който по-късно, през 1992-а, ще пламне войната, пламва и щурата им, нежна, истинска и безрезервна любов, която ще изпита до краен предел чувствата им, за да покаже едно единствено – че дори смъртта не може да ги раздели.

Съдбата е като сърцето – тя е вътре в нас още от първия миг, още от първия момент щом дойдем на света, затова е излишно да променяш пътя си...

Джема и Диего напускат размирно Сараево, но съдбата има други планове за тях – вече ги е омотала в нишката си и ден след ден тя се скъсява, докато в едно слънчево утро момчето от Генуа не слиза на гарата в Рим със своето зелено детско столче и се обажда на Джема, за да го вземе със скутера й.

Животът даваше пир, на който не бях допусната

Години наред Джема и Диего са щастливи, докато един ден Джема разбира, че не може да има деца, никога не ще бъде майка, ще си остане момиче... Ще остарее сама, тялото й няма да се обезформи, няма да се размножи, няма да събере своята реколта, няма да има Рождество. Джема ще трябва да търси смисъла на живота в света, в неговото безплодие; няма да участва в първичното събитие, в обновлението на самата нея.

Никога не питайте една жена защо няма деца...

„Да дойдеш на света” поставя по изключително деликатен начин темата за безплодието и желанието на една жена да бъде майка. Именно тук се откроява яркият писателски талант на Маргарет Мацантини, която макар и майка в живота, като писател проникновено влиза под кожата на жените, орисани да нямат деца. След многото изследвания, опити да за изкуствено осеменяване, осиновяване и дори купуване на дете Мацантини поставя по безкомпромисен начин желанията на богатата, бездетна жена, и бедната, народила огромна челяд, но екзистенциалният извод неизменно е, че бедните също имат право да отглеждат децата си.

„Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка”

Контрапунктът на любовта в „Да дойдеш на света”, е войната. Със същото майсторство, с което Мацантини пише за най-възвишеното чувство на света, тя описва и най-ужасното и безсмислено творение – войната, призовавайки никога да не почитаме смъртта, а да се борим, да сграбчим живота. Защото живите неща умират.

„Няма лек за онова, което ни липсва, приспособяваме се, разказваме други истини. Съжителстваме със самите себе си, с носталгията по живота, като старите хора.”

От първия до последния ред в „Да дойдеш на света” Мацантини дълбае в човешката душа и опитите ни да избягаме от самотата, да намерим отредената ни любов и да се раздадем за нея, докато не изживеем деня, в който ще се почувстваме предадени. Авторката убедително наслагва вижданията си как с остаряването може внезапно да станем скъперници по отношение на самите себе си, безчуствени към света, защото често той не ни се е отплатил с абсолютно нищо.

„Да дойдеш на света” е една изумително красива история за любовта
която ни кара да продължим напред, и надеждата, че винаги ще има по-светли дни. Незабравим разказ за Джема от Рим, живеещият сякаш ден за ден фотограф Диего от Генуа, синът им Пиетро – родил се от утробата на злото, за да се превърне с нечий смисъл и виновникът за тази лудешка семейна история – Гойко, един амбулантен търговец, радиоаматьор, туристически гид, глупак, който никога не би стрелял дори по гълъб, но един ден натиска спусъка. Защото омразата се научава за една нощ.

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Блясък“, е публикувана през 2013 г.

http://knijarnica-anglia.com/2017/08/...

[Gattalucy · Rating 3 out of 5]

Sono una lettrice lenta. Leggo piano. Un po' perchè ho poco tempo tutto insieme, mi avvalgo di ritagli, e un po' perchè mi piace. Amo ritornare su quello che ho letto se ci ho trovato una frase che mi ha colpita, un paragrafo che voglio memorizzare, adoro sottolineare ciò che mi corrisponde, rileggere ad alta voce ciò che sento anche mio.
Così i volumi "pesanti” mi spaventano un po', temo che la mia lungaggine finisca per farmi perdere il giusto ritmo. E allora aspetto l'estate, che col suo tempo disteso mi permette di affrontare i “libroni”!
Era arrivato così il tempo giusto per questo Venuto al mondo, un po' perchè avevo voglia di una lettura “al femminile”, e un po' per approfondire la mia istintiva antipatia per la Mazzantini. Volevo capire il perchè!
E l'ho capito!
Una storia credibile, un finale che lo sai già che ti cambierà tutto, una bella capacità di muoversi avanti e indietro tra il presente e i ricordi, e una abilità narrativa indiscussa. Ho trovato bellissima la parte sulla resistenza passiva della “povera” Sarajevo. (da qui le tre stelle)
Ma c'è troppo di tutto!
Troppa ricercatezza nella descrizione delle emozioni, troppi particolari che riempiono tutti i sensi, troppo lunghe le diverse fasi del racconto. Frasi limate e rese troppo perfette per non risultare alla fine fredde. E' come la differenza tra l'ascolto creativo della radio e il rimbambimento collettivo della TV: nessuno spazio per la fantasia del lettore, per lasciare a lui i margini per trovare la propria empatica condivisione.
"Attraverso la città in questa nebbia estiva, in questo vapore sporco, per infilarmi come uno stecchino in una torta , nella paccottiglia fumante dei ricordi.
Troppe puzze, troppe nuche, troppe ossessioni. Tutti troppo belli, dentro o fuori. Per forza riempie 529 pagine.
E' una questione di gusti, me ne rendo conto, ma preferisco qualcosa di più naturale, di meno costruito. E poi alla fine tutto sembra già fatto per un film, in cui un ruolo guarda caso è perfetto per Castellitto.
Il troppo stroppia! E io imparo a fidarmi del mio istinto, lasciandomi andare controcorrente
La Mazzantini non riesce ad entrare nelle mie corde: la cancello dai miei preferiti! Se mai c'è stata!

[Emiliya Bozhilova · Rating 1 out of 5]

Update:

Когато видя книга на Мацантини, веднага се сещам за това заглавие, което ме отврати до дъно. Отврати ме нечовешкият нарцисизъм на главната героиня, която - лишена от каквато и да е емпатия и лично, чисто човешко достойнство - се заинати, че всички са длъжни да разрешават нейните собствени проблеми. И тук стигаме до сурогатното майчинство, което като концепция ми докарва гадене. Не, то не е ново. Още Сара, жената на Авраам, като била бездетна, пращала робините си да лягат със съпруга и, и твърдяла, че децата…са нейни. Тя не е единствената в Стария завет, а и институтът на полигамията има немалка вина. Сара ми е отвратителна, но я разбирам донякъде. Героинята на Мацантини ми е гнусна, без да проявявам и грам разбиране. Презадоволена, празноглава лигла, безмислено съсипала живота на всички около себе си. Просто защото си е навила на пръста, че съдбата - видите ли - и е длъжница, и и дължи “играчка”. Ами не. Не е. Всички играем със заровете, които са ни подръка, но Мацантини одобрява измамата и манипулацията. А това за мен е не просто неприемливо, а дълбоко деструктивно, фалшиво и безотговорно.

——
Първоначално ревю:

DNF@70%
Отвратително! Имам предвид деградацията на главната героиня, гротеския и нарцисизъм, преливащата и себичност и пълната и все по-задълбочаваща се липса на разбиране и познаване на хората около нея, най-вече към мъжа, който я обича (съвсем незаслужено). От начало докрай е заета само с хленчене, манипулация и съсипване на околните, гарнирани с малко ефектна проза, която се опитва да пробута тази сляпа егоистка като драматична героиня. Как пък не! Да, и горкото Сараево стои като ненужна “екзотика” с жертвите и кръвта си.

Смелостта да се подхване необичаен сюжет е похвална, но в случая на тази книга тя просто липсва. Има обаче обидна липса на човешко достойнство и са наблъскани всички възможни ефекти на криворазбрана и бездушно поднесена колумбийска сапунка. И не, войната не става за фототапет, желанието за дете - също! Това вече е непростимо за авторка, която в “Чуй ме” показва, че умее да пише.

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Изключителна книга! Наистина не знам какво да напиша, защото нищо няма да е достатъчно. Чакам с нетърпение следващата книга на Мацантини.

[Svetlozara Kabaktchieva · Rating 5 out of 5]

Помните ли къде сте били и какво сте правили през 1992 - 1993 година? Аз се питах през цялото време, докато четях книгата...толкова много война и толкова много любов, които са били толкова близо до нас...съжалявам, че са предвидени само пет звезди за оценка на книгата - моите са много повече!

[Mileto · Rating 5 out of 5]

Изпепеляваща, разтърсваща книга! Сълзите и емоцоите, които събуди в мен, ще останат задълго.

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

... хората, съзерцаващи съдбата си, превърнала се в чиста лудост.

Паралелно върви една и съща история, но разкривана постепенно и в различен времеви отрязък. Книгата нагазва много бавно и надълбоко. Честно казано не мислех, че ще я дочета. Накрая частите на това време се събират. Т. нар. "кръг" се затваря. Да, от тези книги е, в които кръгът се затваря. Но не, за да стигнеш вече нещо познато придобило различен характер, а за да ти шибне един шамар, с който да ти покаже за пореден път, че: Животът е смешен. Изпреварва те. Подиграва се с теб.

Животът е тук, между замръзналите развалини. И той никога не го е усещал така мощно. Животът е Халия, момиченцето, теглещо шейната с братчетата си в нея, малки като зайци, и Изет, старецът, който всеки ден отива на Башчаршия пред своя затворен дюкян и се обляга на смачканата ролетна врата, животът е цветарката, продаваща илюзорни цветя.

В книгата ще има още дузина от "животът е ...", но не за да се повтаря като досадно клише, това е заекване и невъзможност той да бъде определен, посочен, обяснен.

Ще повторя казаното от мнозина, че Мацантини пише като звяр. Винаги лично, но с лека дистанция, над себе си, като че се наблюдава отстрани в полусън. Това "отстрани" е малко болно, като видение на оракул, смес от времена. Настоящето, объркано с миналото и следи от бъдещето. Абсурдно.

Диего напомняше на княз Мишкин (неИдиотът).

Дълго време книгата ме караше да се чувствам неудобно. Рискувам да опростача нещата и да кажа, че това е ужасно женска книга, не е това. Мацантини пише ужасно добре (като звяр), твърде подробно и детайлно, човешките образи се разкриват с тяхната животинска природа, жива основа - сплит от чувства и физиология, кръв, сълзи, пот, миризми ..., всичко. Твърде женствено (не женско), толкова животинско женствено, може би от това се чувствах неудобно, мъж не би могъл да пише така (веднага си чувам мислите "а, Гари?"). (По подобен начин се усещах с "Всекидневното нищо" на Сое Валдес, а затова Франзен отчасти ми лигавее.) Но това няма никакво значение, завършена - книгата е изключителна.

Какво чудо са децата, без значение кои. Обуславят пътища, които не предполагаме и които не можем да извървим, обуславят срещи и раздели, които не можем да понесем, но понасяме. Животът е ...

Книгата повтаря това, което повечето не може да изпълним с ясно разбиране, че в една война "няма победители", "няма спасени".

Присещам се колко гениален е Миленко Йергович, история като тази той успява да събере в безумно кратък разказ. А я си представете серия от такива "разказчета" ...

[Michela · Rating 5 out of 5]

“Venuto al mondo”-
© Margaret Mazzantini.

Una Sarajevo distrutta, frantumata,violentata ci fa da sfondo.
Un popolo disorientato, armato e ubriaco si nasconde tra le colline, mira ai conigli.
Conigli che passano radenti al muro, abbassano la testa e sperano che in quel momento il cecchino che li sta puntando con il kalashnikov sia stanco, abbia voltato lo sguardo da un’altra parte, o semplicemente abbia provato pietà per lui.
A volte quel cecchino ha pietà sul serio, non spara, ma a volte, la maggior parte, lo fa.

Di questi conigli noi abbiamo l’onore di conoscerne la vita di alcuni, dei più fortunati? No di certo. Non sono le persone fortunate che fanno la storia, sono quelle che non possono permettersi il lusso di avere paura, perché non c’è più niente per cui averne, non c’è più una casa, non c’è più una famiglia, non c’è più un acquario di pesci a cui dar da mangiare. Non c’è più niente.
Sono queste le persone che attraversano la strada a braccia aperte incontro alla morte “Mira qui, in mezzo al cuore cecchino, sparami ti prego, fammi ripulire gli occhi da questo orrore, ”.
E magari quel cecchino, in quel giorno, in quel momento, in quell’istante lo guarda, prende la mira, ma non spara. Basta per quel giorno si è stufato di sparare ai conigli, è meglio fumarsi una sigaretta.
E’cosi che si scrivono le storie di guerra: sono attimi di fortuna.
Per un attimo è Dio che si ricorda di noi.

Di queste storie noi conosceremo quelle di Diego, Gemma, Gojko e Aska, ma anche Sebina, Ana, Jovan e Velida, ma sopratutto conosceremo il popolo serbo e bosniaco, conosceremo un po’ di questa guerra assurda, che ha distrutto Sarajevo e che ha ucciso 12.000 persone tra il 1992 e il 1996.
Di questo luogo di dolore vedremo la fame, la cattiveria, l’odio e l’egoismo che soltanto una guerra possono provocare; ma anche la gioia, la felicità e l’amore per la vita che vince su tutto: Pietro ne è la dimostrazione. E’ un figlio della guerra, ma lui non lo sa ancora, sa solo che il padre Diego è morto a Sarajevo, ed è lì che torna con la madre, Gemma, dopo 16 anni.
E’ lì che ha inizio il loro viaggio di scoperta: delle origini, della verità, di sè stessi e degli altri, una conoscenza che non ha mai fine perché la verità non è mai una sola.

E’ un viaggio che cambierà entrambi, perché nè il cuore nè il sangue dimenticano, e neanche Gemma può dimenticare che è lì che ha perso Diego, quel ragazzo magro che l’aspettava alla stazione dei treni con la sediolina verde di quando era bambino, per regalargliela, perché era l’unica cosa resistente della sua infanzia che non si era rotta.
Non è mai stato suo Diego e Sarajevo sarà la sua sposa con il velo rosso sangue.

E’ una grande Mazzantini questa di ‘Venuto al mondo’, la migliore forse.
Un romanzo feroce che ti assale e ti morde alla gola, ti lascia senza fiato fino alla fine: è la storia di amori deliranti,brucianti e imperfetti come solo i grandi amori possono esserlo; ma è anche la storia di una maternità negata, cercata e ripagata.
Una grande storia a più livelli, di forte impatto etico che attraverso lo stravolgimento delle leggi della scienza, della biologia, ci vuole dire che la vita vince sempre, anche quando tu sei morta dentro e fuori impazzano le bombe, è così che Pietro è venuto al mondo .

-Tu ancora ami il mio cuore?
-Sempre. Sempre te per sempre.
-Non pensi che sono cambiata, che sono peggiore?
- Penso che profumi di un odore che mi piacerà sempre.

[Sandra Nedopričljivica · Rating 5 out of 5]

Radnja romana započinje u trenutku kad glavna junakinja Gemma odluči iz Rima otputovati u Sarajevo, grad svoje mladosti, svoje sudbine i svojih patnji. Na put će povesti svoga sina Pietra, koji je, shodno imenu koje nosi, njezina stijena i razlog za život, od dana kad je napokon rođen.
Pored sadašnjosti, autorica će nas svako toliko vraćati nekih 15-ak godina u prošlost, vješto ispreplićući događaje u različitim vremenskim razdobljima, kako bi se na kraju otkrila tajna Pietrova postanka, koji u ovom slučaju drži ključeve Gemminog raja i jedini je pravi podsjetnik na ljubav.
A Gemma je svoju ljubav upoznala davne 1984. za vrijeme održavanja Olimpijskih igara u Sarajevu. Diego, taj ludi mladić s fotoaparatom oko vrata zarobit će Gemmino srce, jednako kao i Ivo Andrić i njegova djela, kao Grbavica i Baščaršija.
Tu je još i pjesnik Gojko, njegova sestra Sebina koja sanja da postane velika gimnastičarka, ostali prijatelji, Aska... kod koje se moram zaustaviti. Aska je glavni sporedni lik koji jednostavno „vrišti“ na stranicama ovog romana, a kojeg je autorica odlično parafrazirala inspirirana Andrićevom Askom. Ona ne sanja o tome da bude balerina koja se suočava sa strašnim vukom, ona je djevojka koja svira trubu i obožava Nirvanu, njen san je neki bolji život izvan sobe oblijepljene posterima Curta Cobaina, personifikacija umjetničkog nagona čovjeka i otpora protiv smrti i konačno ključ rješenja cijele priče.

Tu ću se zaustaviti iako bih vam najradije sve ispričala. Dugo već nisam bila toliko oduševljena nekom knjigom, pisanom s tako bogatim stilom, gdje je gotovo svaka rečenica jedna metafora, a svaka usporedba vas natjera da se naježite. Kad vam autor usporedi razrušeni grad sa „pitom nadjevenom mrtvacima“ a život sa „cvjećaricom koja prodaje kitice iluzija“ ne možete se oteti dojmu da je ta osoba to sigurno morala proživjeti ili da je barem sa ovih naših prostora brdovitog Balkana. Zato sam uporno „guglala“ tražeći neku takvu poveznicu, ali ju nisam našla. Margaret je dijete oca Talijana i majke Irkinje, dakle ne postoji takva veza, zato je moje oduševljenje još veće, kako netko može ući u tu ratnu priču i taj mentalitet bosanske raje, shvatiti humor kao najjače oružje protiv zlih ljudi.

Roman ne govori samo o ljubavi Gemme i Diega, govori o prijateljstvu, želji za majčinstvom i vječitoj borbi između dobra i zla. Ovaj roman ne želim samo preporučiti, zamolit ću vas da ga pročitate jer će vjerujem i na vas ostaviti jak dojam. Ne radi se uopće o razvikanom djelu na koje ćete nailaziti po „fejsbucima“ i drugim društvenim mrežama, nekako sam imala osjećaj da tu i tamo stidljivo proviruje u nečijem komentaru ili osvrtu, pa sam i ja slučajno naletjela na jedan takav komentar i definitivno nisam požalila.

A nakon toga, predlažem da pogledate i film kojeg je odlično režirao Margaretin suprug Sergio Castellitto.

[Greylain · Rating 5 out of 5]

“Tieni, padre, ecco la prima fotografia di tuo figlio. E scusa se non sei stato tu a farla.”

“Venuto al mondo” è un libro che irrompe e ti squarcia dentro. Ti butta sul petto un peso enorme, brutale, ancestrale, e lo lascia lì a sedimentare, a diventare pesante come il piombo. Eppure, allo stesso tempo, ti riempie di così tante parole, emozioni e paure che sarebbe impossibile descriverle (o interiorizzarle) tutte.

Sono gli anni Ottanta quando Gemma e Diego si incontrano a Sarajevo. Giornalista acerba e tutta d'un pezzo lei, fotografo e sognatore lui. Sullo sfondo, Roma, un po' casa e un po' carcere per quelle due anime libere.

Quando Gemma e Diego si innamorano, tutto sembra bellissimo. Ma ben presto, i due dovranno fare i conti con l'alienazione figlia della routine, con una maternità mancata e, soprattutto, con la guerra che irrompe nella loro seconda casa, la Bosnia.

Sedici anni e molti lutti dopo, Gemma, accompagnata da suo figlio Pietro, torna a Sarajevo. Una Sarajevo diversa, dove tutto puzza ancora di bombardamenti e di ricordi dolceamari, ma anche di speranza e di rinascita.

E sarà proprio tra i ricordi dei loro giorni a Sarajevo che riaffioreranno le vicende di Gemma, Diego e del loro amico Gojko, dagli anni del loro primo incontro fino alla rivelazione sulla travagliata nascita di Pietro.

Tra segreti pesanti come macigni e storie di un passato (in)dimenticato, Margaret Mazzantini ci racconta una storia che parla d'amore, di maternità e di quelle atrocità che ogni guerra si lascia dietro: sogni infranti, paesi devastati, occhi e cuori alienati, giovani vite spezzate.

Eppure anche, insospettabilmente, vita prorompente.

5 stelle 🌟

[Galina · Rating 1 out of 5]

Неправдоподобна, неубедителна книга, емоционален хаос. Роман, написан с идеята да бъде драматичен, да прелива от отчаяни, черни, крайни действия, мисли, варианти. Толкова преднамерен усетих всеки детайл, че общата картина ми заприлича на ястие, в което слагаш твърде много универсална подправка. Само че натриевият глутамат така преувеличава вкусовете, че се губи основното, естественото, нормалното.
Силно се съмнявам дори в беглата достоверност на поднесената фактология и, да, знам, че това не е документален текст. Но е полунощ, а аз се въртя ядосано в стаята си, недоволна, като жертва на манипулация. Защото знам, че една любовна история не се продава задължително по-успешно, ако се развива на фона на горящ град.
Предполагам, от огромно значение е, че в момента бавно чета "Човекът в търсене на смисъл" и онемявам пред голямата способност повествователни, спокойни, съобщителни изречения, да събират в себе си целия ужас, цялата красота на вдишванията. Защото за мен доброто писане не значи "собствен почерк" на всяка цена, не значи накъсани фрази, пробутани ми за душевен смут. За мен доброто писане е онова, след което си задавам поне сто въпроса и онова, след което не се чувствам задължително обидена, защото някой се е опитал да ми обясни, че 2 + 2 = 5. А в моя читателски свят освен емоционални крайности, съществува и логика.

[Cristina · Rating 1 out of 5]

Mi dispiace, ci ho provato, lo giuro.

Ho arrancato per 100 pagine nella vita di una protagonista che mi ha grattato sui nervi fin da subito, in una palude di frasi secche, involute, ripetute, piene di metafore canine francamente perplimenti, ma quella del cane che si butta sulla merda, quella è stata troppo.

Ho sopportato 100 pagine di questa qui che manco scende dall'aereo e ha già il poeta sfigato e il fotografo talentuoso ai suoi piedi, e molla entrambi per sposare il borghese fidanzato in un tripudio di pizzi e svolazzi. Ma poi... poi il fidanzato (ora marito) borghese, con carriera sicura, che la ama ma anche no è troppo poco, e così si tormenta ancora il giovane fotografo perchè si sa, il vero amore, quello totalizzante, vince sempre.

Ho tollerato ancora 50 pagine di "siamo solo noi e il mondo fuori", e sono così felici, ma così felici che quando finalmente tutti e due fanno carriera (perchè il vero amore è romantico, ma la miseria lo è per poco) e lui la amacosì totalmente (nonostante lei sia una prugna secca vecchia e insopportabile) che manco si accorge che le sue studentesse sono tutte strafighe e glielo deve far notare lei così che la possa rassicurare che non se ne accorge, ecco che Gemma deve cercare quello che le manca e allora parte la corsa al figlio, perchè si sa mai che Diego la lasci, e allora deve possederlo, o possedere una parte di lui che sarà sua e sua soltanto.

E ho sopportato ancora 50, 60 pagine di esami, aborti, tragedie, ovuli incompleti, con la protagonista in avvitamento completo su se stessa, per questa ossessione riproduttiva, fino all'ultima speranza, fino al rigetto della richiesta di adozione.

Ho tollerato altre dieci, 20 pagine, (ma lo confesso, ho saltellato e molto) di metafore su uteri sterili, deserti inospitali, ovuli tristi, altre donne fertili e lei no.

Poi ho detto basta.

Non me ne frega niente di sapere come sia nato Pietro, da chi e da cosa abbia ottenuto sta donna il figlio che tanto desiderava, come abbia perso Diego, e incontrato il marito. Mi importava di Sarajevo, della guerra, di Rajko, ma l'idea di dover sopportare altre 300 pagine dei piagnistei di questa mi è intollerabile.

La vita è troppo breve per passarla a leggere libri così.

Margaret, mi dispiace, ma passi da "lettura possibile" (nemmeno Non ti muovere mi era piaciuto granchè) a "lettura impossibile". Tu manco te ne accorgerai, ovviamente, ma io si.

Addio.

[Adrianna Grezak · Rating 5 out of 5]

If this was an American story, it would only center around Gemma and Diego's relationship. Since it is a European story, it goes deeper and explores the boundaries and definitions of love, relationships, sex, and motherhood.

I almost don't know how to review this because it is translated and it's a story pertaining to a specific culture and backhistory - I noticed American goodreaders are rating this book lower. The writing is choppy which would normally be enough for me to stop reading. As a different goodreader said, this book is very slow-paced. The protagonist isn't particularly likable, but some of the other characters come alive. I found myself smiling and getting emotionally invested in the relationship between Gemma and Diego. It's the kind of obsessive love we all want, and Mazzantini explores the the realities of such a relationship in the backdrop of a war. I don't think it's fair to rate the book lower because the story lost its puppy-love charm halfway through.

This book is an emotional roller coaster and it could be difficult to keep reading - but I'm glad I did read until the final pages, because the ending is different from what one would assume 100 pages earlier.

[Marisa Sicilia · Rating 5 out of 5]

Mi primera y muy emocionante lectura del año. Descubrí la novela de Margaret Mazzantini gracias a la recomendación de una amiga. Sabía que era una historia que trataba de la guerra de Sarajevo, de la maternidad, pero no podía imaginar cuánta belleza, cuánto amor, cuánta realidad contienen sus páginas. Mazzantini tiene un estilo cercano, directo y poético a la vez, pero no cae nunca en el exceso, te enreda en sus tramas y hace que sea casi imposible soltar el libro, te hace enamorarte de Diego (imperfecto, adorable, tan real que casi creía verlo ante mis ojos), comprender la fijación de Gemma por tener un hijo, que podría ser la de cualquiera de nosotros, esas pequeñas o grandes cosas con las que perdemos la vida, el tiempo y que, quizá, cuando las tenemos, ni siquiera somos capaces de recordar por qué las deseabamos tanto. Muestra el horror de la guerra, sí, y también la fuerza de la vida, te reconcilia. Y como no voy a ser capaz de hacerle justicia, solo añadiré que la palabra más bella, también lo es para mí, y se la dedico a Margaret.

[Malacorda · Rating 4 out of 5]

Il racconto di un amore con l’assedio di Sarajevo a fare da sfondo, una guerra realmente avvenuta che si ripercuote sulla psicologia dei personaggi.
Ed è proprio il lato psicologico la parte forte di questo romanzo, c’è del bello in ogni personaggio, e sono tutti realistici in ogni loro dettaglio e pensiero, non c’è nessun compiacimento e nessun eccesso, nemmeno quando vengono affrontati temi intensi come l’amore, il desiderio di un figlio, o un tema drammatico come la guerra. Forse è un po’ troppo semplificato il personaggio del ragazzo, o forse la cosa è voluta per lasciarlo in secondo piano rispetto le vicissitudini dei genitori: lui ne è protagonista e al tempo stesso non lo è.
L’ambientazione a Sarajevo, crocevia tra est e ovest, palcoscenico spartano, mi ha ricordato in alcuni passaggi un pò Rumiz e un pò Maggiani.
Nel complesso, ottima lettura, da divorare proprio come "Non ti muovere".

[Desislava Filipova · Rating 3 out of 5]

Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света", за мен се оказа доста противоречив роман. Най-много не ми хареса обемът - твърде много теми и сюжетни отклонения, които размиват основната идея. След края на романа всяка дума от резюмето отзад и изборът на заглавие добиват смисъл, защото това е книга за живота и новото начало, но въпреки това историята не е такава, каквато очаквах. Войната в Босна заема по-малко от половината, началото беше много добро - една спокойна сутрин в Рим, Джема получава телефонно обаждане от стар приятел в Сараево, който ѝ припомня миналото и тя предприема пътуване с порасналия си син Пиетро, в което между спомените и настоящето ще потърс�� помирение.
Сараево е променено, макар да са останали белези от войната и Джема се връща назад в спомените си към първото си посещение през 84, годината на Олимпиадата и срещата си с Гойко. Тя е пристига в града, за да събере материал за дисертацията си върху творчеството на Андрич, а Гойко е нейният водач. В тази първа среща отношението на Джема към града е някак дистанцирано и надменно, в нея се усеща някакво превъзходство, което беше особено дразнещо, но във времето и с всяко нейно идване в Сараево това се променя.
Началото задава рамка - Джема се ��ръща в Сараево заради спомена за Диего, ексцентричен фотограф, който е срещнала при първото си идване и в който се е влюбила, бащата на Пиетро, с развитието на сюжета се попълват празнините в представата, която си бях изградила.
След чудесното начало, повествованието става доста мудно и монотонно, животът на Джема и Диего е описан доста подробно и в един момент започнах да се чудя за какво всъщност е тази книга и кога ще се случи нещо, къде е войната.
А войната полека се прокрадва, Джема описва войната като наблюдател, тя е чужда на този град и затова през нейните очи всичко изглежда реално, без задълбаване в политика и върху причините за случилото се. Войната е в лицата на обикновените хора - опашките за вода, снарядите и снайперистите, тунелите, дървата за отопление, гладът и изтощението, синьото дете в моргата. И това е най-добрата част от книгата.
Признавам, че много неща ме изненадаха. А развръзката по-скоро не ми допадна, дава прекалено много трагизъм на и без това вече пренаситената история.

[An Munoz · Rating 5 out of 5]

Puedo durar horas hablando de este libro, de mis impresiones, pero por aquí trataré de ser breve y solo pondré unas cuantas líneas:
Desde el principio esta historia se me fue metiendo bajo la piel, la narrativa te cautiva. Con una sinceridad aplastante se presenta como un retrato íntimo, a la vez doloroso, melancólico. Membrana a membrana la protagonista desnuda su alma, como si fuera a perder la memoria. 
De los personajes puedo decir que me enamoré de Diego, hasta de Gojko ese amigo cómplice y aunque tuve tema con la protagonista, Gemma, al final pude reconciliarme con ella, con su inmenso deseo de ser Madre.
No suelo leer libros de guerra y tal vez por eso me impactó tanto leer esa parte, aquí se presenta el inicio de la guerra de los Balcanes. Desde los ojos de Gemma vemos la crueldad, el odio en su máxima expresión, el intento de sobrevivir un día a la vez y la dignidad de un país que sobrepasa el horror. 
Sabes que estás ante un gran libro porque sigues sintiéndolo sin leerlo, te ronda en la cabeza aún cuando estés en reposo. Por eso me dejé envolver en esa nube nostálgica, en una reflexión profunda sobre el amor, la maternidad, la guerra, la paz y los deseos de la vida.
Termino diciendo que 'La palabra más hermosa' es una pequeña palabra, pero con un significado invaluable si se dice de corazón.

[Ana · Rating 5 out of 5]

Uma leitura dolorosamente bela... Deixa-nos de rastos e a transbordar de sentimentos que não sabemos bem como reter, assim como as lágrimas que nos escorrem pelo rosto, ao terminar esta leitura.
Uma prosa muito poética, com verdadeiros rasgos de luz que parecem impossíveis numa obra sobre guerra.
Mas é também uma ode ao amor, à amizade e ao desejo indestrutível de gerar uma vida!
Lindíssimo!

[Mirnes Alispahić · Rating 3 out of 5]

The weirdest love stories are always the best, at least that's what Diego says when he tells Gemma the reasons why they should be together, but where is the difference between true love and idealizing a partner to the point that we ignore each other's differences? How long does it take for love to become obsession and fear of abandonment? Margaret Mazzantini's novel "Twice Born" is advertised as a love story, a story of motherhood, of loss and redemption in Sarajevo, and this is, just like Diego's statement, only somewhat true.
The story told from Gemma's perspective runs through time and space, from the 1984 Winter Olympics in Sarajevo to Italy, Ukraine, and again to besieged Sarajevo, only to bring all these tributaries together into an ending that saves the whole novel from the repetitiveness and melodrama in which it drowns. After opening the novel with an invite of an old friend to come to Sarajevo to attend an exhibition of war photographs including those of her ex-husband, the father of a child whom Gemma calls her own, Mazzantini begins to unravel the yarn of the story and slowly leads us between the past and the present, two Sarajevos, the one before the Winter Olympics when Gojko, a Sarajevo punk, was a guide to Gemma, a student from Italy who is working on a dissertation about Ivo Andrić and the post-war one, which still bears the scars of the war and on whose asphalt Sarajevan roses still bloom.
The backbone of her story is the secret of Pietro's origins, and this is what drives the story forward, as Mazzantini offers several twist plots on this issue in order to stray the reader from the right path. If we speak about that, Margaret did a great job, because in the last quarter of the novel she hammers us emotionally, showing that it was worth reading the novel although after a good introduction Mazzantini makes a melodrama out of it, thick as living mud, which tires and makes us drudge our way through the overwritten passages. There she inserted the story of Diego and Gemma, Gemma's marriage, divorce, their marriage, abortions, the journey through the hell of artificial insemination and finding a surrogate mother. This is followed by the days of the siege of Sarajevo, which, although credible as if Margaret had indeed resided among the people of Sarajevo, so credibly portrayed their spirit, again often stumbles in the melodrama and pathetic of Jergović's "Sarajevo Marlboro".
If those 100-150 pages had been cut out or had it been written like that last quarter which is the part with the best quality writing, it would have been better because those pages don't talk about Diego and Gemma's love, as the commercials say. They talk about a silly young man who falls in love with an older girl, a bit uptight, completely different from him. About his ideal of her and her enthusiasm for the attention he gives her. Gemma's obsession with giving him a baby because that's the only thing that will tie him to her. She doesn't want them that much, but for Diego, kids are everything. He sees all the best in everything because he doesn't want bad memories. That's why he's not talking about the father who beat his mother and him, but about the hero father.
And as their marriage falls apart, Gemma doesn't give up on her idea of giving Diego what she wants most, even if she lets him make love to another woman. She wanted a child who would had feet like him, movements like him. This obsession does not stop even after his death or subside with her third marriage because Pietro is part of Diego.
It's only the last quarter, though it stands out from the rest of the novel with its style and narrative, that brings the real Diego, the one we wanted to get to know better. It gives us insight into him, his psyche. It brings us somewhat closer to Aska, a rebel who replaced her name with that of a sheep from Andrić's story.
The film, written by Mazzantini and her husband, deals better with some things because it throws out surpluses while retaining enough melodrama, and even makes Gemma a better person than she is in the novel.
The novel is worth reading, if nothing because of that atmosphere of Sarajevo and the spirit of the people that Mazzantini managed to conjure up credibly. Although, Mazzantini has an elegant style, poetic and rich, except for unnecessary, and sometimes cumbersome, metaphors as well as repetitions, making it easier to read.

[Diana Stoyanova · Rating 5 out of 5]

Понякога любовта започва с раздразнение, което впоследствие се превръща в нещо много красиво. Така започна и моето взаимоотношение с " Да дойдеш на света" на Мацантини. В началото бях на косъм да захвърля книгата, заради насечения и суховат изказ, както и повърхностните диалози, но... едно голямо "Но"...лека-полека потънах в дълбочината на сюжета и бях пометена от първичността на емоциите. Скучноватата на глед история, се трансформира в преживяване, пълно с много чувства, а суховатия изказ започна да се лее като сладка медовина, да опиянява като отлежало вино.
Сюжетът се клатушка между миналото и настоящето, оставяйки дълбока следа от страст, болка, премеждия и една отминала, но все още тлееща в сърцето любов.

Много описателно и натуралистично е засегната темата за стерилитета. И всъщност, осъзнах, че не е страшно човек да няма деца. Страшно е, когато някой копнее за рожба, а е ощетен и ограбен физически да го осъществи. Тогава целият му свят се срива и следва болезнено примирение с действителността:

" Така ще си остарея. Мъртва, ето как се чувствам. Спокойна, в мир със себе си, защото съм преминала отвъд.
Бродът на живота е тук, на тази улица, която пресичам с краката си толкова отдавна. На гърдите ми виси картонче, като на шията на просяците, като табелките на кучетата. СТЕРИЛНА ЖЕНА."

" Сега светът е разделен на две. Аз принадлежа към безжизнената част. Като опожарените гори, задушеното от цъфтежа на водораслите море, жените на Чернобил."

И след цялата тази емоционална центрофуга и лашкане в най- различни настроения, идва приемането, без което няма как да се продължи напред... А след това, и светъл лъч на надежда за щастие.

Наред с личната борба на Джема срещу съдбата й, нахлува и ужаса от истинската война- кръвожадна, безсмислена, жестока.
Гледах как се променят хората, как се преобръщат човешките съдби; промяната на Диего най-много ме натъжи, а решението му ме озадачи. Не мога да повярвам как загърби голямата си любов, заради една "овца" ( от книгата ще разберете защо точно "овца").

"Не определяме живота и смъртта, по средата може да хванем по-трудния път, да предизвикваме съдбата, ала накрая излиза, че всъщност само сме я погъделичкали."

"Да дойдеш на света" е една цялостна история. Финалът на книгата е много силен и обяснява детайлно цялата преживяна драма на героите, дава отговори на въпросителните, които се бяха породили в мен.
" Да дойдеш на света" е една от най- хубавите творби, на които съм попадала и си заслужава до последния ред.
Рядко ми се е случвало някоя книга да остави толкова силен отпечатък в мен, но тази го направи. И предполагам, че ще напомня още дълго за себе си.

=====

" Абсурдната любов по някой път е най-добрата..."

" Вода��а не може да бъде разделена."

" Има само един-единствен път – този, който сме изминали."

[Kaloyana · Rating 5 out of 5]

Интересна, вълнуваща, драматична и трогателна история за любов и война и всички последствия от това. Написана е чудесно. Това е тази книга. Харесвам изчистения и подреден начин, по който пише авторката. Книгата те поглъща и се чете изключително бързо.

[Ena u zemlji knjiga · Rating 4 out of 5]

Veoma dobar roman sa dobro koncipiranom radnjom i karakterizacijom likova i njihovih odnosa. Ono što ga čini posebnim jesu opisi ratnog Sarajeva i sudbine običnih ljudi. Preporuka za sve, a posebno za one koji su preživjeli rat u opkoljenom Sarajevu.