„…човек по природа е митопоетично същество.
– И какво означава това?
– Означава, че си съчиняваме в движение разни глупости.“
Призракът на отминалата Коледа все още витае и Дядо Прас едва що е казал последното си ХО. ХО. ХО. Уютно време човек да седне и да направи разбор на годината. Или на живота си. Или на вярванията си като цяло. А вие в какво вярвате?
Тери Пратчет винаги е натоварвал простичките вярвания с доста тежка символика. Онези вярвания, които не оставят корена на човек да се изтръгне от земята, дори да е особено хилав. Вярванията, на които животът се уповава и които ти гарантират, че накъдето и да се е търколил собственият ти свят, винаги има едно кътче, където можеш да се завърнеш и да почерпиш сили. Обикновено въпросното кътче е в главата ти, но повечето хора като че не разбират това.
Това, което чак сега (!) осъзнавам в романите за Света на Диска, в които Смърт заема централна роля, е, че той някак си е въплъщение на повече човещина от самите хора. Смърт се опитва да разбере хората, да ги имитира дори, но някои техни привички си остават непонятни за него. Някак обаче успява да улови непреходната им същина, онова човешко, което сякаш го няма в чист вид, а е останало само в умовете на хората или в преданията, като идеал, като послеобраз на древни, здраво стъпили на земята прадеди. Смърт е пич с една дума.
Тери Пратчет също така си пада и по архизлодеите. Каква полза да извършиш геройство, ако ще е срещу някакъв дребен противник? Защо да се бориш, ако не е, за да опазиш целия свят (и от самия него, разбира се)? Е, първо трябва да се пребориш със себе си, защото това, което дебне в собственото ти съзнание, обикновено е по-лошо от всички караконджули и вампири тъдя��а. Освен ако не си дете. Те са непобедими. Техният свят „изобщо не е съкратена версия на света на възрастните… Всичко е… в повече“. Чак понякога се питам къде отива всичкото това „в повече“. И си мисля, че като растем, забравяме повече неща, отколкото някога ще научим. Децата вярват, а в това има много сила. Вярват и в небивалиците, и в Дядо Прас, и в ръжѐна.
„Истината е някъде там, трябва само да се пресегнеш към нея, лъжите обаче отдавна са се наместили в главата ти.“
Знаете ли кое е общото между нас и Света на Диска? Преди няколко века все щеше да се извъди някой умник да каже, че е плоската земя, но не. Антропоморфните персонификации са. Въплътените същества, занимаващи се с неща, които все някой трябва да ги свърши. Защото друг начин няма, но и защото всички искат утре да изгрее слънцето, а не „едно най-пошло кълбо от пламтящ газ“, нали така?
„ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА… ИЗПИТВАТЕ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЯРВАТЕ И В ОНОВА, КОЕТО НЕ Е ИСТИНСКО. ИНАЧЕ КАК ТО ЩЕ СЕ СЛУЧИ НАКРАЯ?“
Не знам дали всички сме слушкали достатъчно през изминалата година и дали според това си получаваме (или не) подаръците, но каквото и да става, вярвайте в поне едно нещо, по-голямо от вас (да, и Йети става) и не забравяйте да пиете
М-Н-О-Г-У-Х-А-П-Ч-И-Т-Ъ-О-Т-С-У-Ш-Е-Н-И-Ж-Е-Б-И.