Microscripts

Aus dem Bleistiftgebiet #1-6

by Robert Walser, Susan Bernofsky (Translator), Walter Benjamin (Contributor)

Robert Walser wrote many of his manuscripts in a highly enigmatic, shrunken-down form. These narrow strips of paper (many of them written during his hospitalization in the Waldau sanatorium) covered with tiny ant-like markings only a millimeter or two high, came to light only after the author’s death in 1956. At first considered a secret code, the microscripts were eventually discovered to be a radically miniaturized form of a German script: a whole story could fit on the back of a business card.


Selected from the six-volume German transcriptions from the original microscripts, these 25 short pieces are gathered in this gorgeously illustrated co-publication with the Christine Burgin Gallery.  Each microscript is reproduced in full color in its original form: the detached cover of a trashy crime novel, a disappointing letter, a receipt of payment. Sometimes Walser used the pages of small tear-off calendars (but only after cutting them lengthwise and filling up each half with text). Schnapps, rotten husbands, small town life, the radio, pigs (and how none of us can deny being one), jealousy, Van Gogh and marriage proposals are some of Walser’s subjects.  These texts take strength from Walser’s motto: “To be small and to stay small.”

Genres: Fiction, Short Stories, German Literature, Literature, Poetry, Classics, Art

160 pages, Hardcover

First published January 1, 1985

About the author

Robert Walser, a German-Swiss prose writer and novelist, enjoyed high repute among a select group of authors and critics in Berlin early in his career, only to become nearly forgotten by the time he committed himself to the Waldau mental clinic in Bern in January 1929. Since his death in 1956, however, Walser has been recognized as German Switzerland’s leading author of the first half of the twentieth century, perhaps Switzerland’s single significant modernist. In his homeland he has served as an emboldening exemplar and a national classic during the unparalleled expansion of German-Swiss literature of the last two generations.

Walser’s writing is characterized by its linguistic sophistication and animation. His work exhibits several sets of tensions or contrasts: between a classic modernist devotion to art and a ceaseless questioning of the moral legitimacy and practical utility of art; between a spirited exuberance in style and texture and recurrent reflective melancholy; between the disparate claims of nature and culture; and between democratic respect for divergence in individuals and elitist reaction to the values of the mass culture and standardization of the industrial age.

Reviews

[Antonia]

Толкова красиво е издадена тази книга, че е трудно човек да я подмине току-така. Може би това не е най-подходящата книга като за първа среща с автора, но търсещите литературен финес категорично ще оценят наличието на такъв.
Тези кратки текстове са писани в по-късния период от живота на Валзер, когато доброволно е постъпил в психиатрична клиника. Етикети от бира, визитни картички, печатни издания са част от убежищата приютили ситния почерг на Валзер и също са включени в изданието. Очертанията на кратките истории събрани тук са неопределими -- центърът може да е навсякъде, а границите -- никъде. Тук Валзер е изтънил униформата на литературата по същия начин, по който друг голям швейцарски артист, Алберто Джакомети, е изтънил отливките на своите скулптури. През цялото време докато четях в създанието ми изникваше крехката, почти призрачна фигура на "Ходещия човек". Макар и без намерение да бъдат публикувани, деликатната тъкан на микроскриптите на Валзер, също като скулптурата на Джакомети, е отражение на трудното пречупване на духа, решимостта на таланта и неговата устойчивост, която се крепи отвъд психичното равновесие.
Яйой Кусама, която също доброволно постъпва в психиатрична клиника, казва, че творенето е нейното освобождение и терапия срещу душевната болест. Нейните "Вечни огледала" са едни от най-разпознаваемите, скъпоструващи и популярни арт инсталации в света. Навярно и Валзер е гонил своите демони със стотиците текстове върху хвърчащи листове, но за разлика от Кусама, той е пожелал да потъне в своята интровертност и да остане незабележим за света. Когато го попитали защо не пише, той просто отвърнал: "Аз съм тук, за да бъда луд, не за да пиша".
"Микросрипти" са жанрово неопределими текстове, парчета с разчленени контури, но те са и ехото на един утвърден литературен глас, който знае как да отекне и уседне в съзнанието на читателя.

[И~N]

Фин и жив Валзер. Кристални парченца Швейцарски дух, бистра проза, която не си задава въпроса “как”.

Още за книгата - тук .

[Dessislava Ivanova]

"Микроскрипти" е книга като никоя друга - това, което ме привлече веднага беше нейната различност. Определено не бих казала, че ще се хареса на всеки - дали защото произведенията не могат да бъдат определени по никакъв начин (освен като миниатюрни), дали защото някои са незавършени, дали заради странния стил на писане. Изисква се много специфично състояние на духа и читателска нагласа за този особен сборник. Но аз имах и двете.

Роберт Валзер пише върху късчета хартия с изключително ситен и нечетлив почерк - едномилиметрови букви изграждат микроистории върху визитки, картички, подложки за бира, пощенски пликове... Всичко това е можело никога да не бъде припознато като литературно произведение. Можело е никога да не бъде разгадано. Можело е никога да не бъде издадено, преведено, никога да не стигне до тук. Докато четях страница след страница не спирах да съм удивена - сякаш някой го е направил точно за мен! Целият този труд, години изследвания, анализи, разшифроване, за да може една Десислава да прочете думите на отдавна починал автор, писани сякаш мимоходом - на улицата, в кафене, в психиатрията.

Толкова лично и интимно - ту си представях историите, тук как ги пише швейцареца. Все едно шпионирах през времето и пространството. За мен книгата носи едно воайорско усещане, но докато четях написаното усещах, че думите искат да бъдат прочетени, че точно защото е можело да останат тайна от всички нас, най-после се чувстват видени.

[Ivan Dimitrov]

Един от най-симпатичните, но и най-трагични чудаци. Учтив до безобразие, сякаш съобразяващ се с всички – до степен на себеотричане. Автор на тези необичайни разкази, които са толкова хубави, колкото е и историята за тях. Не са за всеки, естествено: и слава богу!

[Мартин Касабов]

БУРЕНОСНО ПИСАНЕ в Изумен

Какво е микроскрипт? Текст, написан в микроскопичен размер върху подръчни материали – пощенски пликове, подложки за бира, визитни картички. Тези едномилиметрови букви дълго време са се смятали за плод на бръщолевенето на луд. Техният автор Роберт Валзер все пак прекарва последните години от живота си в санаториум за душевно болни. Оказва се обаче години по-късно, че това са текстове, написани с неповторимия почерк на този „майстор на най-прелестната, най-грациозна проза на своето време“ по думите на Роберт Музил. В провокативно издание от „Критика и хуманизъм“ и в превод на Мария Добревска те вече са достъпни и за българския читател.

Някои от текстовете са по-дълги, около 5–6 стр. (вероятно дължината е зависела и от подръчните материали, върху които Валзер е писал), други са съвсем кратки, но във всички се забелязва скокливата, неограничена мисъл на човек, който не пише, за да бъде издаден. Непредумишлено, буреносно писане, вероятно породено от спонтанен импулс, тъй като повечето текстове описват непосредствени наблюдения. Езикът на Валзер вълнува, създава потребност за още от тази свежа вода на вдъхновението.

От друга страна, това писане често е хаотично и този, който чете, започва да се губи в трескавото препускане. Мисълта на Валзер прескача от един образ към друг, впуска се в абстракции, сенки на мисълта и строи мостове към мъгляви картини, спомени, пропукани от неврологична тревожност. Четенето не е спокойно, не напомня отпуснатото настроение на разходките, които писателят толкова е обичал и които описва пространно в други произведения. „Микроскрипти“ не е книга за първо запознанство. За това би подхождал повече романът „Семейство Танер“, но за всички, които вече са обикнали швейцареца, настоящият сборник е съвсем неочаквана и много приятна изненада.

Край се римува със знай, а кройка – с бройка. Почука се, аз казах „Влез!“ и се скрих в гардероба, а влезлият сигурно дълго се е ослушвал, чакал. Не един или два романа започват многообещаващо. В снощния сън ръцете ми се превърнаха в прогнили рухващи кули. Една руина, имам предвид една остаряла милионерка, ми завеща сто хиляди франка, които успях за кратко време да прахосам. Какъв измамен спомен!

Наподобяващи разказ импресии, в които могат да се открият несретници, скитници, блудни синове, мъже, които убеждават свой другар да замине за по-малък град, портрети на меланхолични жени, есенни пейзажи с просяци. Присъства и толкова чаровната предумишлена спънатост, за която говори Валтер Бенямин, стилистично усложнение на изразяването.

Този безделник, скитник и мечтател не иска да взима участие в абсурда наоколо, подобно на Даниил Хармс и Бартълби, писаря, готов да бъде дамгосан като луд в името на една душевна непорочност, чистота на духа, която копнее за възвишеното, за красивото. Неговият отговор на въпроса дали продължава да твори в санаториума, все така силно отеква в умовете на младите хора, които се вълнуват от подредбата на думите: „Аз не съм дошъл тук, за да пиша, аз съм дошъл тук, за да бъда луд“.

Подходено е с грижа към настоящата книга. Отпечатани са качествени цветни снимки на оригиналните текстове, а в края на сборника е поместен текст на Валтер Бенямин от 1927 г. – същата година, в която Валзер влиза в санаториума „Валдау“. Очарован от „тази невинна непохватност на езика“, немският философ и литературовед я приписва към традицията на вятърничавия лентяй, на безделника, появяващи се в произведенията на Кнут Хамсун и Йозеф фон Айхендорф. В самия край е поместен и текст на Антоанета Колева, който хвърля светлина върху цялостното творчество на Валзер.

Изданието на „Критика и хуманизъм“ е сред най-красивите тази година и напомня, благодарение на непрежалимите Яна Левиева и Гергана Икономова, че работата по художественото оформление на една книга може да бъде само по себе си произведение на изкуството.