„Винаги съм предпочитала варианта „и едното, и другото вместо „или – или!“
Това не са просто някакви си писъмца, това са дълги произведения, т.е. има значение, че ги е писала писателка. И тук ми е приказката – писателка. Не е ли парадокс – поне в наше време кой ли не иска да е писател, а и лесно се „дава“ тази дума: вече има книги, формирани от фейсбук статуси например – и авторът се нарича писател; книга с лични спомени – още един писател. А ето, Туве сама заслужено си спечелва думата с всички книги за деца и възрастни, но иска друго – учила е за това, там е страстта, вложила е много, почти цял живот мечтае да е художничка. И от биографията на Туве Янсон по-рано разбрах, че едва ли не драмата на живота ѝ е, че иска да бъде призната като художничка (не зная доколко е била призната в региона, все пак има доста изложби).
„Платната ми се по-живописни от преди – този път няма да могат да ме нарекат илюстраторка!!!“
Тя обаче се прославя като че ли повече като писателка с Муминтроловете, а дейността ѝ като илюстраторка наистина е огромна, богата, неуморна, до старини. Не зная в кой етап от живота си приема това и дали изобщо го приема, макар че по някое време казва:
„Не ме тревожи, че живописта буксува, тя почти не ме интересува в момента. Не искам друго освен спокойствие.“
Да, шумът покрай Муминтроловете е огромен. За Туве Янсон социалният живот не е особено привлекателен, но се налага, и то не само в Швеция и Финландия. Интересно, че брат ѝ Ларш ѝ е „колега“, но изглежда не търси признание; гледа си парите, гледа си работата като хоби.
„Разбрах, че всъщност не го движи жаждата за слава – иска пари, а те му трябват, за да може да се занимава с приятните за него дейности, и то когато му харесва. […] Аз го разбирам и оценявам този стремеж, който аз самата толкова се затруднявам да усвоя стремежа да бъдеш щастлив, а не да намериш признание.”
За писмата: с всички адресати е откровена, но с приятелката си Коникова на младини като че ли най-много. Може би защото е именно млада – все още има много търсения, колебания, разочарования. В даден момент дори се изгубва двустранната комуникация, един вид като невидим въображаем приятел си представях емигриралата в САЩ Ева.
Като цяло – открита и емоционална е с всички, на които пише; не е сдържана, дори ако трябва да пази тайните си – говори открито за любов; разказва обикновени и необикновени ежедневни случки, за общи познати, за мечти, планове и реално свършена работа, за природата и пътешествията си. За вътрешните си борби – с мъже или с жени ѝ е истински комфортно; желанието да се наложи като художничка, но и в друг момент – просто да е спокойна и уравновесена (май рядко).
А със семейството – забележителна атмосфера, дори и в годините, когато Дядката (баща ѝ) е крив, особено по време на войната. Споменах и за единия брат, с другия също се разбира, всички се събират непрекъснато. Но отношенията с Хам (майката)! Забележителни, въпреки че и там има колебания на моменти – докъде се простира дългът, има ли право да се изнесе от дома и на 17 години, и на над 40 години да заживее вече само с партньорката си. Все пак в тези по-късни години и със собствени усилия успява да постигне баланс и мир между майката си и приятелката си Тооти (45 години заедно!).
Туве Янсон пише до различни хора в едно и също време и е интересно да се сравни на кого как пише за едни и същи събития- във всеки случай винаги е подробно, живо, честно. И на годеника си Атос, и на първата жена, в която се влюбва (Вивика), и разбира се най-топли писма до семейството. Най-интересните описания във всички писма са за работата, за пътешествията, за любовите, но за мен най-вече за островите (все с тооолкова гости). Първо един, после друг. Не мога да не споделя този любим откъс.
„Разказвала ли съм ти някога как ненавиждам рождените дни и всички семейни празници, юбилеи и Официални празници като цяло?! […]
Може би бих могла да замина за Кловхарун сама, след като всичко приключи и гостите си заминат…? Но на никого няма да кажа, те само се тревожат, че няма да се справя сама. А кой се тревожи, че не се чувствам, в свои води на социални прояви?!
Откакто тук от известно време няма хора, островният живот придоби кротък, повтарящ се ритъм, който създава у мен спокойно, притъпено усещане за мирно съществуване, без отговорности и предчувствия за бедствия.
С Тооти се будим рано, винаги точно в един и същ момент, въпреки че спим в отделни легла. Аз се мушвам при нея и се гушваме силно за известно време, тя включва радиото.
После пускам навън котката, виждам какво е времето и слагам кафето. Мия си зъбите и с рев плюя водата върху Псипсина, това ни е ритуал. Проклетницата изхвърча като тапа.
[…] След това занасям кафе и препечен хляб на Хам в стаята за гости, сервирам за Тооти и мен и чета криминале, докато пия кафето. По-късно през деня идва времето за „по-изискани книги.“ След това котката влиза и зафучава, а ние слизаме на плажа, за да вземем риба от живарника. Много обичам тези сутрешни занимания. После мия съдовете и донасям вода и дърва. Рядко чистим и само от време на време се къпем сред голяма дандания и с тенджери с топла вода на хълма. После обядваме в тесен кръг, някъде по пладне, а обядът се сервира заедно с книга за всяка от нас. Работим.
След обяд Хам поспива. Вечер пием чай, след което четем, слагаме мрежи или играем на карти. Прибираме котката, а аз отивам да запаля лампата на Хам. Всеки ден едно и също. Ако имаме нещо за пиене, към четири пийваме по едно питие. Или по няколко, о, ужас. Не разговаряме много. Така минават дните сред блажен мир.“
„Тук кипи активен семеен живот, откакто семейството му дойде с платноходката си от Швеция, аз рисувам, без въобще да се съобразявам с тях, когато имам работа, а междувременно се включвам, както дойде, в домакинството, вакханалиите, грижите за децата и споровете. Донякъде ми е приятно, а когато ми дойде в повече, се разтоварвам с цепене на дърва.“