Знам, че тук има фенове на фантастиката и съм абсолютно сигурна, че всички сте чели "Денят на трифидите" на Джон Уиндъм. Но съвсем неотдавна, за мой срам, разбрах, че съществува и книгата "Нощта на трифидите". Тя е от друг автор, Саймън Кларк. Бях много любопитна как ли са се получили нещата. Винаги е интересно да видиш как друг човек "дописва" история и ��зобщо се включва в чужд проект. Дали се е опитвал да подражава на предния автор, дали се опитал да преобърне нещата, дали хармонира с предходния текст или опитва да доминира и т.н, възможностите са толкова много. Любопитно е наистина. Но нямах и никакви предубеждения, виждала съм и друг път общи неща и впечатленията ми като цяло са положителни. И изобщо мисля, че вторият човек ясно разбира пред какво голямо предизвикателство се изправя и че ако иска да бъде харесан, не бива в никакъв случай да сваля летвата. :)
Конкретната история започва 25 години след тази в "Денят", което смятам за много добро авторско решение. Главният герой тук е Дейвид Мейсън, синът на Уилиям Мейсън (от "Денят") и на практика е една съвсем нова история. Злокобните трифиди все още заемат централно място на Земята и в човешкото полезрение и борбата с тях продължава. Но всичко се развива в едно по-близко за нас време. Няма да навлизам в детайли, за да не разваля удоволстивето на хората, които не са чели книгата, но ще кажа, че сюжетно е издържана в рамките на добрата стара класическа научна фантастика. Отдавна не бях чела книга, в която толкова голямо удоволствие да ми достави самата история. Разбира се, ясно е, че и най-добрата история, може да бъде порядъчно съсипана, ако липсват други писателски умения. Е, тук случаят не е такъв :) Но все пак акцентът не пада върху разни приключения, открития и пр., а върху човешките взаимоотношения. Много е интересно как изглеждат те, и в двете посоки, в една не-нормална обстановка. И сякаш за пореден път се убеждавам, че обществените ситуациите могат да са по-скоро катализатор, отколкото да имат някакво собствено влияние за качествени, отново и в двете посоки, промени у човека.
Впечатлението за класическа научна фантастика обаче, не се дължи само на постройката и сюжета, а също и на онова жизнеутвърждаващо и някак ведро усещане, което тя обичайно носи.
Романът е една чудесна приказка за малко по-пораснали, много леко четивен. Писателският стил е непретенциозен, но грациозно непретенцеозен, балансиран, нещо, което всъщност доста автори не успяват да постигнат. Прочитът му ми остави едно много приятно чувство в този малко шантав момент. Ако не сте я чели-препоръчвам я!