What do you think?
Rate this book
Sarajevo Marlboro
Sarajevo Marlboro is Miljenko Jergovic's remarkable debut collection of stories. Jergovic is a child of Sarajevo who remained in the city throughout the war. A dazzling storyteller, he brings a profoundly human, razor-sharp -understanding of the fate of the city's young Muslims, Croats, and Serbs with a subterranean humor and profoundly personal vision. Their offbeat lives and daily -dramas play out in the foreground, the killing zone in the background.
Miljenko Jergovic was born in Sarajevo in 1966. A poet and journalist, he writes for the daily Oslobodjenje newspaper. He has written another collection of stories as well as two novels: Buick Riviera and Mama Leone. His work has been translated extensively throughout the world.
Stela Tomasevic (Translator) was born in Belgrade in 1963. She studied literature at the University of East -Anglia. She has translated numerous works of nonfiction from the Serbo-Croatian and from the French. She currently works for the UN International Criminal Tribunal for Former -Yugoslavia.
Ammiel Alcalay (Introduction) is a scholar, critic, trans-lator and poet. In his own words, "My immersion in a -diversity of languages and cultures has shaped and informed my place within American culture. I have come to see myself as a conveyor of ideas, texts, histories, cultural encounters and narrative points of view that, for a variety of reasons, have not gotten the attention they merit."
154 pages, Paperback
First published January 1, 1994
204 people are currently reading
4358 people want to read
About the author
Miljenko Jergović
79 books528 followersMiljenko Jergović is a Bosnian prose writer. Jergović currently lives and works in Zagreb, Croatia.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 451 reviews
March 19, 2019
SARAJEVO È LÀ DOV’ERA ANCHE PRIMA,
SOLO CHE NOI NON CI SIAMO PIÙ
Sono infinite le storie di Jergović, com’è infinito il tempo, quello a venire e quello ormai trascorso.
E non sono noiose, contengono sempre un messaggio o una morale, non sono gratuite, sono sempre collegate con un filo sottile che affabula il lettore, il quale dimentica di avere sete o fame, la vita delle sue storie si trasforma in un silenzio teso dove una cosa diventa preziosa non appena la si dice bene.
Ho preso in prestito con pochi cambiamenti le parole che lo stesso Miljenko Jergović usa per descrivere le storie di Izet nel racconto “Il condor”.
E aggiungo che le storie di questa raccolta sono belle, molto belle, fulminanti.
Tre o quattro pagine, raramente si arriva a cinque, e si viene trasportati altrove, e ci si impadronisce di vite mondi persone.
Tra una e l’altra, il dito fra le pagine a tenere il segno, gli occhi della mente stimolati dall’abilità di Jergović hanno bisogno di sospendere la lettura per qualche minuto e andare a riflettere, a vedere oltre.
Più oltre.
E poi riprendere la lettura e tornare agli amori a prima e ultima vista, alla velocità della luce che si conosce mentre quella del buio non te la insegna nessuno, ai cecchini e alle granate che diventano un’infinità di schegge, alle taniche d’acqua, alle corriere e alle valigie che non riescono mai a contenere tutto quello che si vorrebbe e che si è costretti a lasciarsi alle spalle a perdere e abbandonare portandosi dietro solo ricordi, alle partenze che sono soprattutto fughe, alla vodka e alla grappa e alle sigarette, alle botte che si possono chiamare torture o anche solo botte, all’amore e ai cimiteri, a una donna che si mette a piangere e non sa dire perché, a Dżemo lo Sdentato a Ivan a Rade a Jela a Senka a Miloš a Elena a Zlaja che non leggeranno più libri…
Chissà se il Calvario è sempre in salita, o magari è un po’ in salita e un po’ in discesa…
SOLO CHE NOI NON CI SIAMO PIÙ
Sono infinite le storie di Jergović, com’è infinito il tempo, quello a venire e quello ormai trascorso.
E non sono noiose, contengono sempre un messaggio o una morale, non sono gratuite, sono sempre collegate con un filo sottile che affabula il lettore, il quale dimentica di avere sete o fame, la vita delle sue storie si trasforma in un silenzio teso dove una cosa diventa preziosa non appena la si dice bene.
Ho preso in prestito con pochi cambiamenti le parole che lo stesso Miljenko Jergović usa per descrivere le storie di Izet nel racconto “Il condor”.
E aggiungo che le storie di questa raccolta sono belle, molto belle, fulminanti.
Tre o quattro pagine, raramente si arriva a cinque, e si viene trasportati altrove, e ci si impadronisce di vite mondi persone.
Tra una e l’altra, il dito fra le pagine a tenere il segno, gli occhi della mente stimolati dall’abilità di Jergović hanno bisogno di sospendere la lettura per qualche minuto e andare a riflettere, a vedere oltre.
Più oltre.
E poi riprendere la lettura e tornare agli amori a prima e ultima vista, alla velocità della luce che si conosce mentre quella del buio non te la insegna nessuno, ai cecchini e alle granate che diventano un’infinità di schegge, alle taniche d’acqua, alle corriere e alle valigie che non riescono mai a contenere tutto quello che si vorrebbe e che si è costretti a lasciarsi alle spalle a perdere e abbandonare portandosi dietro solo ricordi, alle partenze che sono soprattutto fughe, alla vodka e alla grappa e alle sigarette, alle botte che si possono chiamare torture o anche solo botte, all’amore e ai cimiteri, a una donna che si mette a piangere e non sa dire perché, a Dżemo lo Sdentato a Ivan a Rade a Jela a Senka a Miloš a Elena a Zlaja che non leggeranno più libri…
Chissà se il Calvario è sempre in salita, o magari è un po’ in salita e un po’ in discesa…
September 27, 2019
Müthiş bir öykü kitabıydı benim için. Keret ve Zambra'yı anımsattı okurken hep. Bir metnin içinde usulca dolaşıp hiç ummadığımız bir anda orataya çıkıp sobeleyen nesneler, ajite etmenin çooook uzağında aklı selim bir dil, savaştaki çaresizliği bu kadar berrak hissettirip okuyucuya geçirebilme soğukkanlılığı. Hayran kalmamak elde değil.
Bir öykü bittikten sonra kitabı kapatıp öylece etrafa bakındım çoğu kez. Böğrümdeki tekmenin etkisinin geçmesini bekledim ayağa kalkmak için sanki. Sonra iştahla bir sonraki öyküye atıldım.
Kutu yayınları'na da teşekkür etmek gerek, yıllar sonra tekrar bu güzel öyküleri okuyucuya kazandırdığı için. Ve kitabı Hırvatça aslından çeviren Özge Deniz'i de anmadan geçmeyeyim, harika bir iş çıkarmış.
Dilerim çok daha fazla okuyucuya ulaşabilir.
Bir öykü bittikten sonra kitabı kapatıp öylece etrafa bakındım çoğu kez. Böğrümdeki tekmenin etkisinin geçmesini bekledim ayağa kalkmak için sanki. Sonra iştahla bir sonraki öyküye atıldım.
Kutu yayınları'na da teşekkür etmek gerek, yıllar sonra tekrar bu güzel öyküleri okuyucuya kazandırdığı için. Ve kitabı Hırvatça aslından çeviren Özge Deniz'i de anmadan geçmeyeyim, harika bir iş çıkarmış.
Dilerim çok daha fazla okuyucuya ulaşabilir.
March 15, 2016
There’s no point in not letting a fire swallow up things that human indifference has already destroyed. The beauty of Paris or London is only an alibi for the criminals who have allowed Warsaw, Dresden, Vukovar and Sarajevo to disappear.
Miljenko Jergović was born in the Bosnian capital of Sarajevo to Croatian parents in 1966, at the time when Bosniaks, Croats, Serbs and other south Slavs lived together in Yugoslavia; Tito was alive and in power and everything was as well as it could be given the circumstances. Less than three decades later the multi-national Yugoslavia was gone; the country had disintegrated along ethnic lines, in a series of violent national conflicts known as the Yugoslav Wars. Bosnia was not spared, and suffered immense and horrifying violence on its small territory, including ethnic cleansing, mass rape and the worst mass murder in Europe since the end of World War 2 - the genocide at Srebrenica. Sarajevo itself was the site of major fighting and destruction, including a large bombing campaign and the longest siege in contemporary warfare.
Jergović's left Sarajevo for the Croatian capital of Zagreb in 1993, and it is where he still lives. Before leaving, Jergović worked at the Bosnian daily Oslobođenje (Liberation) as a reporter; and one gets the feeling of short, journalistic approach in Sarajevo Marlboro, his debut collection of stories about Bosnia during the war. Although originally published in Croatia in 1994, its first English translation was published in the U.K. only in 1997 - two years after the end of the war. The stories contained within the volume are very short - some of them are just a few pages long; they steer clear of political commentary, focusing instead on individual experiences of various people caught during the war.
Jergović's protagonits live, love and die and flee the war torn country and its besieged city; they are both fighters and refugees, partisans and ordinary civilians. Their stories often begin in the middle and end in the middle, offering the reader glimpses into a war-time existence when resources are scarce, the streets dangerous and the homes cold and burned down, but you still have to get up in the morning and not only live on but somehow manage to provide and secure an existence for those whom you love. For them, living during a war has become the normal state of existence; many of
Jergović's characters are quirky and offbeat, and experience normal daily dramas and problems while the killings go on in the background.
From a multitude of stories very few are truly memorable; most of them will leave readers with images of single scenes and events in memory. Few do stand out, though - A Diagnosis, the story of a war refugee who saw his wife and two daughters cut into a half with electric saws, and who is seen by psychologists as a fascinating example of a man traumatized by war; the story ends in an ironic, Kafkaesque manner. The closing story, The Library, is where the opening quotation comes from and is about the destruction of libraries in Sarajevo, a quasi-philosophical musing on the value of books, the past and civilization in general; the destruction of the University Library in Sarajevo is synonymous with the destruction of Sarajevo itself, a fire to end all fires, leaving behind only dust and ash.
The title of the collection comes from a story of a gravedigger approached by an American journalists as he is preparing another tomb; the gravedigger uses the local brand of the Marlboro cigaretters, manufactured specifically for Bosnia, to explain the intricate nature of the country to a foreigner. Although in the story his effort is a failure, Jergović's collection is not - I disagree with the introduction by Ammiel Alcalay, in which he writes that the idea of literary texts traversing national borders is ultimately nothing but a fallacy and a conspiracy by foreign cultures to appropriate it and interpret it via their own; I believe that readers from all countries will recognize the universal experiences and human emotions in these stories, even if they have never heard of Bosnia and Sarajevo.
Miljenko Jergović was born in the Bosnian capital of Sarajevo to Croatian parents in 1966, at the time when Bosniaks, Croats, Serbs and other south Slavs lived together in Yugoslavia; Tito was alive and in power and everything was as well as it could be given the circumstances. Less than three decades later the multi-national Yugoslavia was gone; the country had disintegrated along ethnic lines, in a series of violent national conflicts known as the Yugoslav Wars. Bosnia was not spared, and suffered immense and horrifying violence on its small territory, including ethnic cleansing, mass rape and the worst mass murder in Europe since the end of World War 2 - the genocide at Srebrenica. Sarajevo itself was the site of major fighting and destruction, including a large bombing campaign and the longest siege in contemporary warfare.
Jergović's left Sarajevo for the Croatian capital of Zagreb in 1993, and it is where he still lives. Before leaving, Jergović worked at the Bosnian daily Oslobođenje (Liberation) as a reporter; and one gets the feeling of short, journalistic approach in Sarajevo Marlboro, his debut collection of stories about Bosnia during the war. Although originally published in Croatia in 1994, its first English translation was published in the U.K. only in 1997 - two years after the end of the war. The stories contained within the volume are very short - some of them are just a few pages long; they steer clear of political commentary, focusing instead on individual experiences of various people caught during the war.
Jergović's protagonits live, love and die and flee the war torn country and its besieged city; they are both fighters and refugees, partisans and ordinary civilians. Their stories often begin in the middle and end in the middle, offering the reader glimpses into a war-time existence when resources are scarce, the streets dangerous and the homes cold and burned down, but you still have to get up in the morning and not only live on but somehow manage to provide and secure an existence for those whom you love. For them, living during a war has become the normal state of existence; many of
Jergović's characters are quirky and offbeat, and experience normal daily dramas and problems while the killings go on in the background.
From a multitude of stories very few are truly memorable; most of them will leave readers with images of single scenes and events in memory. Few do stand out, though - A Diagnosis, the story of a war refugee who saw his wife and two daughters cut into a half with electric saws, and who is seen by psychologists as a fascinating example of a man traumatized by war; the story ends in an ironic, Kafkaesque manner. The closing story, The Library, is where the opening quotation comes from and is about the destruction of libraries in Sarajevo, a quasi-philosophical musing on the value of books, the past and civilization in general; the destruction of the University Library in Sarajevo is synonymous with the destruction of Sarajevo itself, a fire to end all fires, leaving behind only dust and ash.
The title of the collection comes from a story of a gravedigger approached by an American journalists as he is preparing another tomb; the gravedigger uses the local brand of the Marlboro cigaretters, manufactured specifically for Bosnia, to explain the intricate nature of the country to a foreigner. Although in the story his effort is a failure, Jergović's collection is not - I disagree with the introduction by Ammiel Alcalay, in which he writes that the idea of literary texts traversing national borders is ultimately nothing but a fallacy and a conspiracy by foreign cultures to appropriate it and interpret it via their own; I believe that readers from all countries will recognize the universal experiences and human emotions in these stories, even if they have never heard of Bosnia and Sarajevo.
September 14, 2015
"Човек не може да бъде нещастен постоянно."
„Знам каква е скоростта на светлината,
но не сме учили каква е скоростта на тъмнината.“
"Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва."
"Човек живее от любопитство."
"Джазът гори точно както фолка, фънка, Дорс и всичко останало."
„Знам каква е скоростта на светлината,
но не сме учили каква е скоростта на тъмнината.“
Дино от Зеница, 12-годишен,
временно учещ в Загреб
"Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва."
"Човек живее от любопитство."
"Джазът гори точно както фолка, фънка, Дорс и всичко останало."
May 8, 2021
"Belki de hayatta en mantıklı kararın hiçbir şey söylememek olduğu anlar vardı."
❤️
❤️
May 31, 2017
Sarajevski marlboro je zbirka 29 kratkih priča koje svjedoče o haotičnom životu stanovnika u ratnom Sarajevu. Ova zbirka je ustvari historija jednog glavnog grada kroz oči pojedinaca, sasvim običnih, malih ljudi. Ako vam ikada dođe u ruke preporučujem čitanje, a posebno priče Kaktus, Hanumica, Slobodan, Pismo i Biblioteka.
"Otpočetka mi je bilo jasno da topovska mržnja s brda nije nastala iz sarajevske psovke. Niti
iz bilo čega drugog što sam u Bosni poznavao. Mržnja koju sam upoznao bila je odveć
individualna, a da bi se iz nje rodilo kolektivno zlo."
"Otpočetka mi je bilo jasno da topovska mržnja s brda nije nastala iz sarajevske psovke. Niti
iz bilo čega drugog što sam u Bosni poznavao. Mržnja koju sam upoznao bila je odveć
individualna, a da bi se iz nje rodilo kolektivno zlo."
February 13, 2023
A tremendous volume; everybody should read it. “The Gardener” is one of the best stories I’ve ever read, but there are so many gems here — approachable, readable, witty, open, devastating.
February 14, 2016
Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити. Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...
Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.
Както винаги се получава големите же��тви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.
Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.
Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.
Както винаги се получава големите же��тви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.
Един от разказите, чието заглавие е "Кондора" ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военнa зонa и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.
January 29, 2019
Koliko puta treba ponoviti reč "četnici", a da to ne zasmeta? Posebno kad se "Srbi" koristi desetak puta manje, i kad su "oni" dobri samo kad poginu u odbrani grada - ili dok se priča o njima u vremenu pre rata.
Isprva pomisliš da Jergović na taj način potencira subjektivni pogled svojih likova. Biće do kraja i malo drugačijih priča, likova koji svet gledaju drugačije. Ali, kako se bližiš kraju, shvataš da je na delu ili propaganda devedesetih ili potpuna jednostranost pogleda na svet oko sebe. Napisao je ovo sa 27 godina, tik nakon što je otišao iz Sarajeva pod opsadom; možda bi to trebala biti olakšavajuća okolnost.
Gledajući mimo toga, priče su dosta dobre. Retko na više od 4-5 strana, ponekad i zvuče kao da ih je pisao za objavu u novinama, pa je bio limitiran brojem reči. Ovo je često dobro, pošto te većina tih sličica iz života baca usred nečega, ili te opet ostavlja usred nečeg drugog.
Ima tu krvi i ubijanja, čak i sadizma, ali često je rat samo negde u pozadini. Originalan mi je bio opis pakovanja stvari porodice koja napušta Sarajevo i koja bira predmete koje će spakovati, kako bi se uklopili u ograničenje od 22kg po osobi. Ima ih još nekoliko gde se sa setom gleda ne samo na ljude, već i na predmete - poslednja priča o sarajevskim ličnim bibliotekama je sentimentalna za nas čitaoce. Većina ih, ipak, temelji na likovima i na njihovim pričicama. S obzirom na sažetost materijala, Jergović ih iznenađujuće brzo uspe ugurati u naše sećanje, pa ti je u takvim slučajevima nekako žao što bar tih nekoliko pričica nije malo produžio.
Isprva pomisliš da Jergović na taj način potencira subjektivni pogled svojih likova. Biće do kraja i malo drugačijih priča, likova koji svet gledaju drugačije. Ali, kako se bližiš kraju, shvataš da je na delu ili propaganda devedesetih ili potpuna jednostranost pogleda na svet oko sebe. Napisao je ovo sa 27 godina, tik nakon što je otišao iz Sarajeva pod opsadom; možda bi to trebala biti olakšavajuća okolnost.
Gledajući mimo toga, priče su dosta dobre. Retko na više od 4-5 strana, ponekad i zvuče kao da ih je pisao za objavu u novinama, pa je bio limitiran brojem reči. Ovo je često dobro, pošto te većina tih sličica iz života baca usred nečega, ili te opet ostavlja usred nečeg drugog.
Ima tu krvi i ubijanja, čak i sadizma, ali često je rat samo negde u pozadini. Originalan mi je bio opis pakovanja stvari porodice koja napušta Sarajevo i koja bira predmete koje će spakovati, kako bi se uklopili u ograničenje od 22kg po osobi. Ima ih još nekoliko gde se sa setom gleda ne samo na ljude, već i na predmete - poslednja priča o sarajevskim ličnim bibliotekama je sentimentalna za nas čitaoce. Većina ih, ipak, temelji na likovima i na njihovim pričicama. S obzirom na sažetost materijala, Jergović ih iznenađujuće brzo uspe ugurati u naše sećanje, pa ti je u takvim slučajevima nekako žao što bar tih nekoliko pričica nije malo produžio.
December 31, 2015
Прочетох я като роман, не като отделни разкази. Войната е ускорител и утроява всяка болка, развихря усещането за щастие и нещастие. Някои от героите се чувстват себе си именно в тези грозни моменти, когато животът е взривен на парчета. Други бягат, страдат, търсят начини за оцеляване. Но като цяло животът продължава, въпреки и напук на смъртта. За мен цялата книга се събира в едно изречение: "Човек не може да бъде нещастен непрекъснато". Затова и тук, въпреки нечовешкото и ужасното, има и смях, и радост, и надежда. В превода на Русанка Ляпова книгата звучи като писана на български - с богат, вкусен език, който те кара да препрочиташ някои моменти пак и пак. Нещо дребно, което донякъде помрачи усещането ми за пълно щастие, докато четях - от време навреме се появява нещо като "всевиждащ разказвач", който ми казва как да се чувствам, прави заключения от мое име. Или пък смесва гледните точки, като например, един от разказите започва с: "Били Холидей пиеше много...", при което очаквам разказът да е или за певицата, или пък за някой с такъв прякор. Но се оказва, че разказът поема в съвсем друга посока и смесването на тази свидетелска позиция е объркващо и ненужно.
October 22, 2024
„Сараевско Марлборо“ е сборник, който търсех доста време втора ръка, тъй като е с изчерпан тираж, но така и не го намерих и затова го взех от библиотеката. В общи линии това е колекция от разкази, в които Миленко Йергович улавя духа на войната в бивша Югославия, и по-специално обсадата на Сараево през 90-те години.
Всеки разказ създава картина на град, който се бори не само с външния враг, но и със собствените си страхове и болка. Това не е книга, която разказва само за страданието и насилието, както често се случва при творби, разглеждащи военни конфликти. Книгата се фокусира върху човешките истории, които продължават въпреки ужаса на войната. Йергович ни запознава с герои, които се опитват да запазят своята идентичност и нормалност в ситуация на абсолютен хаос.
Миленко Йергович ни връща в свят, културно толкова близък до миналото, което помним – на стари фолксваген „Бийтъли“ и скърцащи автобуси, но за разлика от нашата реалност, този свят е изпълнен с пепел и дим, в който обикновените хора трябва да намерят начин да запазят човечността си, докато градът около тях изгаря. Интересното за мен е, че вече в няколко книги попадам на този феномен на човешката природа – че дори и при разрушителни събития, за да оцелеят психологически, хората се изолират и избират, доколкото е възможно, да не обръщат внимание на летящите куршуми.
Йергович улавя моменти, които са по-скоро емоционални снимки, отколкото цели истории – кратки проблясъци от живота на обикновените хора в обсаденото Сараево. Всяка страница е пропита с неизказаната тревога, че всичко може да приключи за миг, с усещането за безвъзвратно изгубеното. И все пак, дори сред развалините, Йергович ни напомня за устойчивостта на човешкия дух.
„Сараевско Марлборо“ е едновременно тъжна и красива книга, която напомня за силата на човешкия дух и крехкостта на живота. Разказната форма, според мен, е доста индивидуална и специфична и сякаш мога да я отнеса повече към поезията, защото в кратките думи се съдържа изключително много емоционален заряд. Естествено, не всеки разказ ми хареса, но голяма част от тях наистина натиснаха правилните емоционални бутони, така че с удоволствие бих прочела и други творби от автора.
Всеки разказ създава картина на град, който се бори не само с външния враг, но и със собствените си страхове и болка. Това не е книга, която разказва само за страданието и насилието, както често се случва при творби, разглеждащи военни конфликти. Книгата се фокусира върху човешките истории, които продължават въпреки ужаса на войната. Йергович ни запознава с герои, които се опитват да запазят своята идентичност и нормалност в ситуация на абсолютен хаос.
Миленко Йергович ни връща в свят, културно толкова близък до миналото, което помним – на стари фолксваген „Бийтъли“ и скърцащи автобуси, но за разлика от нашата реалност, този свят е изпълнен с пепел и дим, в който обикновените хора трябва да намерят начин да запазят човечността си, докато градът около тях изгаря. Интересното за мен е, че вече в няколко книги попадам на този феномен на човешката природа – че дори и при разрушителни събития, за да оцелеят психологически, хората се изолират и избират, доколкото е възможно, да не обръщат внимание на летящите куршуми.
Йергович улавя моменти, които са по-скоро емоционални снимки, отколкото цели истории – кратки проблясъци от живота на обикновените хора в обсаденото Сараево. Всяка страница е пропита с неизказаната тревога, че всичко може да приключи за миг, с усещането за безвъзвратно изгубеното. И все пак, дори сред развалините, Йергович ни напомня за устойчивостта на човешкия дух.
„Сараевско Марлборо“ е едновременно тъжна и красива книга, която напомня за силата на човешкия дух и крехкостта на живота. Разказната форма, според мен, е доста индивидуална и специфична и сякаш мога да я отнеса повече към поезията, защото в кратките думи се съдържа изключително много емоционален заряд. Естествено, не всеки разказ ми хареса, но голяма част от тях наистина натиснаха правилните емоционални бутони, така че с удоволствие бих прочела и други творби от автора.
March 12, 2024
Το Σεράγεβο πριν ο πόλεμος διαλύσει τα πάντα. Ο καθρέφτης μας στην πιο τραγική μας εκφορά. . Η επικράτηση της αγέλης
January 10, 2025
Ono čega sam se plašio od prve reči četnik i nadao da se neće desiti, upravo to se i desilo.
Šteta, priče su vrlo dobre, ljudske, ali ne i kad se provlači agenda kroz njih. Onda samo postaju propagandni pamflet. Preživeo si rat, tu si da ispričaš priču o čoveku u tom ratu, da približiš ljudima patnje kroz koje si prošao i ti odlučiš da ubaciš svaki mogući stereotip. Što je najgore, oni i nemaju neku preteranu funkciju u pričama. Možda neko neće znati dovoljno o tematici, nekome to nije bitno, ali ja ne mogu da pređem preko toga. Muslimani i Hrvati kada ratuju, to su Muslimani i Hrvati. A Srbi? To su samo četnici. Nikad Srbi, samo četnici. Pa i ti isti Muslimani i Hrvati su pucali jedni na druge u tom istom ratu.
Kad Jegović kaže tako zlog čoveka po Bosni si mogao tražiti cijeli život i opet ga ne bi našao, taj je čovek Srbin, naravno. Čovek koji se opija i koji pušta bradu, taj je čovek Srbin, naravno. Tu je bradu odmah po početku rata pustio. Taj je četnik u njemu spavao ceo njegov život i sad kad je rat počeo, sad konačno može da izađe iz njega sva mržnja koju je tako strpljivo skupljao, da se materijalizuje u toj bradi.
Ali, vidiš, katolici su ipak bolji od pravoslavnih. Puste te u kuću umjesto da te ubiju. Kao da mi ne znamo ko je pravoslavni, ko je katolički, a ko muslimanski narod....
Ivo T. iz priče Komunista je jedini čovek u ovoj knjizi i to je to.
Šteta, priče su vrlo dobre, ljudske, ali ne i kad se provlači agenda kroz njih. Onda samo postaju propagandni pamflet. Preživeo si rat, tu si da ispričaš priču o čoveku u tom ratu, da približiš ljudima patnje kroz koje si prošao i ti odlučiš da ubaciš svaki mogući stereotip. Što je najgore, oni i nemaju neku preteranu funkciju u pričama. Možda neko neće znati dovoljno o tematici, nekome to nije bitno, ali ja ne mogu da pređem preko toga. Muslimani i Hrvati kada ratuju, to su Muslimani i Hrvati. A Srbi? To su samo četnici. Nikad Srbi, samo četnici. Pa i ti isti Muslimani i Hrvati su pucali jedni na druge u tom istom ratu.
Kad Jegović kaže tako zlog čoveka po Bosni si mogao tražiti cijeli život i opet ga ne bi našao, taj je čovek Srbin, naravno. Čovek koji se opija i koji pušta bradu, taj je čovek Srbin, naravno. Tu je bradu odmah po početku rata pustio. Taj je četnik u njemu spavao ceo njegov život i sad kad je rat počeo, sad konačno može da izađe iz njega sva mržnja koju je tako strpljivo skupljao, da se materijalizuje u toj bradi.
Ali, vidiš, katolici su ipak bolji od pravoslavnih. Puste te u kuću umjesto da te ubiju. Kao da mi ne znamo ko je pravoslavni, ko je katolički, a ko muslimanski narod....
Ivo T. iz priče Komunista je jedini čovek u ovoj knjizi i to je to.
May 27, 2024
سارایوو و یک چاه آب مجموعه ای از داستان های کوتاهه برای تشریح و توصیف روزهای جنگ و تغییراتی که کشتار و وحشت حاصل از این جنگ در زندگی ادم هایی با عقاید و جایگاه های مختلف ایجاد کرده.
میلینکو یرگوویچ از لحنی ساده و گاهی طنزآلود استفاده کرده و هدفش اینه که پشت این سادگی، مفاهیم عمیق و حس همدردی رو منتقل کنه و اثری بجا بذاره که بازتابی از زشتی جنگ باشه که البته شاید تلاشش هم بی نتیجه نبوده ..
میگم شاید چون نتونستم خوب با این کتاب ارتباط برقرار کنم، سعی کردم با دقت و استعاری تر داستان هاش رو تحلیل کنم، اما اخر خیلی از این قصه ها چیزی جز ی حس نامفهوم و بلاتکلیف نداشتم..
میلینکو یرگوویچ از لحنی ساده و گاهی طنزآلود استفاده کرده و هدفش اینه که پشت این سادگی، مفاهیم عمیق و حس همدردی رو منتقل کنه و اثری بجا بذاره که بازتابی از زشتی جنگ باشه که البته شاید تلاشش هم بی نتیجه نبوده ..
میگم شاید چون نتونستم خوب با این کتاب ارتباط برقرار کنم، سعی کردم با دقت و استعاری تر داستان هاش رو تحلیل کنم، اما اخر خیلی از این قصه ها چیزی جز ی حس نامفهوم و بلاتکلیف نداشتم..
October 28, 2017
O cerco de Sarajevo apanhou-me entre o início e o meio da adolescência. Dizem os livros actuais que foi a mais duradoura e letal das guerras da era moderna que se seguiram à 2a Guerra Mundial. Guardo desse anos memórias ingénuas, fragmentadas e pouco conhecedoras. Mas uma impressão que se consolida e acentua com o envelhecimento,de incredulidade. Isto aconteceu "ontem" e aconteceu " aqui". Nem todas as organizações supranacionais e todo o esmiuçar mediático impediu,ou sequer atenuou a mortandade continua - e em directo. Talvez esta minha incredulidade seja o resquício que permanece dessa dita ingenuidade. Ou um sinal apenas da minha ignorância de burguês do ocidente europeu.
Não quero, contudo,perder-me muito por aqui. Mas lembro me de ter passado para a opinião comum ( pelo menos para a minha) que muita da motivação para o extermínio se prendia com um ódio vísceral e ancestral entre bósnios, sérvios e restantes ex-jugoslavos ( croatas etc). Que vizinhos que num dia partilhavam ovos no seguinte se entrincheiraram em facções opostas.
Todo este preâmbulo a propósito deste livro. Escrito e publicado durante o cerco a Sarajevo, e sendo, forçosamente,filho de todo o conflito, distribui-se por quase trinta estórias, de curta duração, organizadas em três partes. O coração das estorias sai precisamente da reverberação metralhada do conflito,que a certa altura se torna apenas o primitivo colorido de todos os assuntos. É claramente um livro que me ensina bastante. sem política,sem religião e sem preconceitos. Uma janela aberta para a vivência humana em dias impossíveis. Os pequenos laços que se estabelecem quando tudo parece estar a ruir. Ou o que se quebra abruptamente quando tudo está à beira de florescer. Sem lamechisses e sem moralismos. Sem discurso panfletário. E sem floreados escusados. São apenas histórias,trazidas pelo punho de quem claramente as sabe contar e o faz muito bem.
Tem,por vezes, música que se sobrepõe ao barulho de fundo - Billie holyday, Nick cave -mas tem essencialmente musicalidade na forma como canta uma cidade e os seus habitantes. E como os homenageia,ainda que na banalização da morte.
Não escolhe caminhos fáceis,mas também não os dificulta artificialmente. Tudo me soa a um imenso e incontivel talento. E há as músicas que evoca. Passei bastante tempo a ouvir post industrial boys,dentro da cabeça,enquanto lia.
E a recordar a beleza,da mesma estirpe,do extraordinário " tangerinas" ,do georgiano Zaza Urushadze.
Magnífico
Não quero, contudo,perder-me muito por aqui. Mas lembro me de ter passado para a opinião comum ( pelo menos para a minha) que muita da motivação para o extermínio se prendia com um ódio vísceral e ancestral entre bósnios, sérvios e restantes ex-jugoslavos ( croatas etc). Que vizinhos que num dia partilhavam ovos no seguinte se entrincheiraram em facções opostas.
Todo este preâmbulo a propósito deste livro. Escrito e publicado durante o cerco a Sarajevo, e sendo, forçosamente,filho de todo o conflito, distribui-se por quase trinta estórias, de curta duração, organizadas em três partes. O coração das estorias sai precisamente da reverberação metralhada do conflito,que a certa altura se torna apenas o primitivo colorido de todos os assuntos. É claramente um livro que me ensina bastante. sem política,sem religião e sem preconceitos. Uma janela aberta para a vivência humana em dias impossíveis. Os pequenos laços que se estabelecem quando tudo parece estar a ruir. Ou o que se quebra abruptamente quando tudo está à beira de florescer. Sem lamechisses e sem moralismos. Sem discurso panfletário. E sem floreados escusados. São apenas histórias,trazidas pelo punho de quem claramente as sabe contar e o faz muito bem.
Tem,por vezes, música que se sobrepõe ao barulho de fundo - Billie holyday, Nick cave -mas tem essencialmente musicalidade na forma como canta uma cidade e os seus habitantes. E como os homenageia,ainda que na banalização da morte.
Não escolhe caminhos fáceis,mas também não os dificulta artificialmente. Tudo me soa a um imenso e incontivel talento. E há as músicas que evoca. Passei bastante tempo a ouvir post industrial boys,dentro da cabeça,enquanto lia.
E a recordar a beleza,da mesma estirpe,do extraordinário " tangerinas" ,do georgiano Zaza Urushadze.
Magnífico
May 2, 2021
Bosna savaşı (1992-95) büyük bir trajediydi. Bu gibi tarihi olayları edebiyat/sanat aracılığıyla daha da iyi anlamlandırabiliyoruz. Saraybosna Marlborosu da bu açıdan önemli bir kitap. Tabii savaşın sıcaklığı içinde 1994’de yayınlanmış. Belki bu tip travmatik deneyimleri edebiyata yansıtmak için biraz beklemek, sindirmek, acıları, deneyimleri damıtmak daha doğru olabilir. Bazı öyküleri okurken bunu düşündüm. Ama sırf bu nedenle yazarı yargılamaya hakkımız da olmamalı, bunun da farkındayım. Yergoviç’in de zaten “slogan sanat” hatasına düştüğü pek söylenemez. Ama Hırvatları kolladığı açık. Kaktüs, Slobodan, Mezar, Mektup ve Kütüphane gibi birkaç öykü özellikle öne çıkıyor. Göğsünüzde bir şeyler düğümlenebiliyor okuduğunuz bazı yerlerde.
Genel olarak kitap bende biraz beklediğimi bulamama duygusu uyandırdı. Bunda çevirinin payı olduğunu da sanıyorum. Buradaki bazı yorumlarda çok beğenilmiş ama ben çeviriyi pek iyi bulmadım. Akmayan, çeviri kokan bir Türkçe var. Hırvatça aslından çeviriyi yapan Özge Deniz 1997 doğumluymuş. 22 yaşındayken basılmış bu çevirisi. Bu müthiş bir şey tabii. Ama bu çeviri ülkemizde editörlük kurumunun zayıflığını, önemsenmemesini bir kez daha ortaya koyuyor. 1997 doğumlu bir çevirmenin gereksiz Osmanlıca kelime tercihleri de ayrıca göze batıyor. Kitabın Türkçe ilk çevirisini İletişim 2001’de basmış, İngilizce’den Beliz Coşar çevirmiş o zaman. Bilmiyorum, belki daha iyi bir çeviridir, daha iyi bir editörlükten geçmiştir.
Genel olarak kitap bende biraz beklediğimi bulamama duygusu uyandırdı. Bunda çevirinin payı olduğunu da sanıyorum. Buradaki bazı yorumlarda çok beğenilmiş ama ben çeviriyi pek iyi bulmadım. Akmayan, çeviri kokan bir Türkçe var. Hırvatça aslından çeviriyi yapan Özge Deniz 1997 doğumluymuş. 22 yaşındayken basılmış bu çevirisi. Bu müthiş bir şey tabii. Ama bu çeviri ülkemizde editörlük kurumunun zayıflığını, önemsenmemesini bir kez daha ortaya koyuyor. 1997 doğumlu bir çevirmenin gereksiz Osmanlıca kelime tercihleri de ayrıca göze batıyor. Kitabın Türkçe ilk çevirisini İletişim 2001’de basmış, İngilizce’den Beliz Coşar çevirmiş o zaman. Bilmiyorum, belki daha iyi bir çeviridir, daha iyi bir editörlükten geçmiştir.
May 28, 2018
I bought this in Zagreb Croatia at a local bookseller, a recommendation of an authentic account, albeit "fiction" of the Yugoslav wars of the early 1990s. It did not disappoint, and is told as a series of vignettes about the people enduring the horrors and dislocations of this time through a panoply of voices. It forced me to read more deeply of the convoluted changes in the Balkans over the last hundred years, where the former Yugoslav under Tito dissembled about the time the soviet did the same. The old blood feuds resurged, and nationalism reared its head and old prejudices were litigated with death. My own Saint Louis is home to many Bosnian refugees, and I gained an appreciation of how this came to be. The writing, though translated, was surreal and magical in places, but mostly frank accounts of what the people endured. Jergovic is a modern storyteller and has provided a service to the history of this painful time and place. It is hard to believe that the touristy old town of Dubrovnik was a war zone a mere 20 years ago, a reminder of how quickly culture can devolve and, optimistically, recover.
November 18, 2019
Bundan beş sene kadar önce henüz dört aylık olan büyük kızımla ziyaret ettiğimiz Saraybosna’ya aşık olmuştum. O kadar etkilenmiş ve boğazın düğüm düğüm olmuştu ki! Özellikle Mostar’ a otobüsle giderken yolun iki yanındaki binalar, merkezdeki üniversiteli gençler ve binaların üzerinde ‘unutma, hatırla!’ Yazıları! Unutamıyorum, hala tüylerim diken diken. Kitabı okuduğumda yeniden beş sene öncesi ziyaretime gittiim geldim!
Her bir öykü çok ayrı bir şekilde boğazınızda takılıyor şahsen benim gözümde bi yaş kaldı akamadı!
Çok güzel bir çeviri kazandırılmış bize! Gerçekten vaktinizi ayırıp okumalısınız!
Her bir öykü çok ayrı bir şekilde boğazınızda takılıyor şahsen benim gözümde bi yaş kaldı akamadı!
Çok güzel bir çeviri kazandırılmış bize! Gerçekten vaktinizi ayırıp okumalısınız!
December 7, 2019
Sade, naif ve acı öykülerle bezeli bir eser. Yakın tarihin nabzını tutmak için de okunabilir. Ayrıca bir ilk çeviri için de gerçekten başarılı bir çalışma.
December 26, 2015
„Знам каква е скоростта на светлината, но не сме учили каква е скоростта на тъмнината.”
Дино от Зеница, 12-годишен,
временно учещ в Загреб
След това (реално) детско изречение има ли какво повече да се каже.
Но разбира се „давам думата” и на писателя:
„Сражавахме се за всяка ливада, а даже името ѝ не знаехме.”
„Босна заприлича на смачкана на топка кърпа, изварена в казана за пране.”
„…а той, не, та не, нищо не можело да се поправи вече…”
„Сараево е там, където си беше, обаче нас вече ни няма.”
„С угасването на илюзията за домашна библиотека умира и илюзията за цивилизация, почиваща на книгите.”
„Срещах го из града, леко прегърбен и мълчалив, поздравявах го с удвоена сърдечност, защото, за Бога, трябваше да покажа, че и в най-мрачни дни не губя разсъдъка си и мога да отлича който стреля от който свири.”
„Абе просто кажи, че душата му беше добра, друго не трябва.”
„Както са им наопаки цигарените кутии, така им е наопаки всичко…”
Предполагам, че ще запомня най-добре разказите „Излет”, „Ханъмата”, „Комунист”, „Госпар”, „Гроб”, „Пробуждане”, „Пътуване”, „Писмо”, „Саксофонистът”, „Библиотеката”.
През цялото време най-много усещах огорчението на Миленко Йергович от войната; разбира се наред с всичко останало: гняв, болка, ужас, лудост… Но най-силно – огорчението: от възможността човеци да допуснат това да се случи и то да не може да се поправи, да съсипе всичко… Живот в мазето. Или как и кактусите погиват заради войната…
„Войната между хървати и мюсюлмани означаваше край на нежното противопоставяне, край на добрите хора. Едни за други започнаха да говорят онова, което четниците говореха за всички. Повярваха, че ще се спасят, ако правят като тях, че тогава светът и Господ ще им дадат шанс да оцелеят. Щом не приемаха тяхното Добро, трябваше да приемат тяхното Зло.”
„Ако някой се осмели да я изрече, истината ще бъде обидна както за сърбите, така и за хърватите и мюсюлманите. Първите предизвикаха и извършиха престъпление, а другите в мъката си повярваха, че онези са прави, че трябва да мислят и да постъпват като тях. Всичко, което ще се случи оттук нататък, ще бъде просто резултат на пречистването от злото, но няма да има никаква връзка с онова, което бяха Босна и Сараево. Или поне с преживяното там от мен.”
И ако това звучи леко познато, политическо, журналистическо или просто – не като някакво голямо литературно творение, редом с него пак усещах „втория пласт” на Миленко Йергович. Това, с което се отличава добрият писател – да надгради видимото, да го изрази като текст-музика (много ми хареса „сонатната” тричастна форма на някои разкази). Като си извадих такива примери, установих, че са предимно финали, затова ги скривам. Макар че в тези разкази краят не е традиционното „става ясно какво се случва”. В повечето не става дума точно за „развръзка”, а за състояние. SPOILER!!!
След всичко това няма как любимото ми изречение от цялата книга да не е:
„И да не съм чул, че мразиш някого…”
Заедно с това: „В бистрата му вода за една сараевска махала беше събрана цялата доброта на света.”
И въпреки че „Няма как да разбереш какво е и какво не е сараевското Марлборо.”, се надявам да не отлагам, поне да се опитам, когато отида там.
По едно време си мислех, че няма да оценя „Сараевско Марлборо” колкото „Мама Леоне”. Тук-там имаше разкази, които не ми харесаха много. И почти при всеки е ясно – ще има изстрели, експлозии, страх, смърт, напускане, някакво оцеляване, ще има друга болка (често в „битови” условия, не в преки военни действия). Но отдадох дължимото и на този сборник - не само защото към края разказите пак се „засилиха”, а предимно защото си помислих: всеки обича да чете мили (макар и тъжни) детски истории („Мама Леоне”), никой не обича дълго да е с тъмнината („Сараевско Марлборо”). Затова: за Сараево (и не само), за Миленко (и не само) – пет (или петдесет) звезди. С всичко вътре, и особено с двата стожера, поотделно пазещи средата – „Излет” и „Библиотеката”. „БИБЛИОТЕКАТА”!
„Красотата на Париж и Лондон е просто алиби за престъпниците, заради които вече не съществуват Варшава, Дрезден, Вуковар и Сараево. А и да съществуват, в тях живеят хора, които във време на най-дълбок мир се стягат за евакуация, вече готови да се отрекат от своите книги.”
Who will be the witness
Дино от Зеница, 12-годишен,
временно учещ в Загреб
След това (реално) детско изречение има ли какво повече да се каже.
Но разбира се „давам думата” и на писателя:
„Сражавахме се за всяка ливада, а даже името ѝ не знаехме.”
„Босна заприлича на смачкана на топка кърпа, изварена в казана за пране.”
„…а той, не, та не, нищо не можело да се поправи вече…”
„Сараево е там, където си беше, обаче нас вече ни няма.”
„С угасването на илюзията за домашна библиотека умира и илюзията за цивилизация, почиваща на книгите.”
„Срещах го из града, леко прегърбен и мълчалив, поздравявах го с удвоена сърдечност, защото, за Бога, трябваше да покажа, че и в най-мрачни дни не губя разсъдъка си и мога да отлича който стреля от който свири.”
„Абе просто кажи, че душата му беше добра, друго не трябва.”
„Както са им наопаки цигарените кутии, така им е наопаки всичко…”
Предполагам, че ще запомня най-добре разказите „Излет”, „Ханъмата”, „Комунист”, „Госпар”, „Гроб”, „Пробуждане”, „Пътуване”, „Писмо”, „Саксофонистът”, „Библиотеката”.
През цялото време най-много усещах огорчението на Миленко Йергович от войната; разбира се наред с всичко останало: гняв, болка, ужас, лудост… Но най-силно – огорчението: от възможността човеци да допуснат това да се случи и то да не може да се поправи, да съсипе всичко… Живот в мазето. Или как и кактусите погиват заради войната…
„Войната между хървати и мюсюлмани означаваше край на нежното противопоставяне, край на добрите хора. Едни за други започнаха да говорят онова, което четниците говореха за всички. Повярваха, че ще се спасят, ако правят като тях, че тогава светът и Господ ще им дадат шанс да оцелеят. Щом не приемаха тяхното Добро, трябваше да приемат тяхното Зло.”
„Ако някой се осмели да я изрече, истината ще бъде обидна както за сърбите, така и за хърватите и мюсюлманите. Първите предизвикаха и извършиха престъпление, а другите в мъката си повярваха, че онези са прави, че трябва да мислят и да постъпват като тях. Всичко, което ще се случи оттук нататък, ще бъде просто резултат на пречистването от злото, но няма да има никаква връзка с онова, което бяха Босна и Сараево. Или поне с преживяното там от мен.”
И ако това звучи леко познато, политическо, журналистическо или просто – не като някакво голямо литературно творение, редом с него пак усещах „втория пласт” на Миленко Йергович. Това, с което се отличава добрият писател – да надгради видимото, да го изрази като текст-музика (много ми хареса „сонатната” тричастна форма на някои разкази). Като си извадих такива примери, установих, че са предимно финали, затова ги скривам. Макар че в тези разкази краят не е традиционното „става ясно какво се случва”. В повечето не става дума точно за „развръзка”, а за състояние. SPOILER!!!
След всичко това няма как любимото ми изречение от цялата книга да не е:
„И да не съм чул, че мразиш някого…”
Заедно с това: „В бистрата му вода за една сараевска махала беше събрана цялата доброта на света.”
И въпреки че „Няма как да разбереш какво е и какво не е сараевското Марлборо.”, се надявам да не отлагам, поне да се опитам, когато отида там.
По едно време си мислех, че няма да оценя „Сараевско Марлборо” колкото „Мама Леоне”. Тук-там имаше разкази, които не ми харесаха много. И почти при всеки е ясно – ще има изстрели, експлозии, страх, смърт, напускане, някакво оцеляване, ще има друга болка (често в „битови” условия, не в преки военни действия). Но отдадох дължимото и на този сборник - не само защото към края разказите пак се „засилиха”, а предимно защото си помислих: всеки обича да чете мили (макар и тъжни) детски истории („Мама Леоне”), никой не обича дълго да е с тъмнината („Сараевско Марлборо”). Затова: за Сараево (и не само), за Миленко (и не само) – пет (или петдесет) звезди. С всичко вътре, и особено с двата стожера, поотделно пазещи средата – „Излет” и „Библиотеката”. „БИБЛИОТЕКАТА”!
„Красотата на Париж и Лондон е просто алиби за престъпниците, заради които вече не съществуват Варшава, Дрезден, Вуковар и Сараево. А и да съществуват, в тях живеят хора, които във време на най-дълбок мир се стягат за евакуация, вече готови да се отрекат от своите книги.”
Who will be the witness
September 27, 2018
Os contos de Marlboro Sarajevo foram escritos e publicados durante o cerco a Sarajevo. São muitas histórias. Tristes, acredito que inspiradas em situações reais, mas contadas sem recurso a descrições de horror, focando-se mais no lado bom e terno do ser humano e não no lado de besta selvagem (como só o Homem o consegue ser).
Devido à minha (deliberada) ignorância, necessitei de consultar a internet para saber quem eram os "senhores da guerra" referidos nalguns contos, e ler sobre a guerra da Bósnia, mas desisti ao fim de pouco tempo; é tudo tão horrível e incompreensível que prefiro manter a minha ignorância.
"Não se pode registar nem memorizar todas as bibliotecas particulares da cidade de Sarajevo que foram incendiadas. Também não existe ninguém para quem merecesse a pena fazê-lo. Mas como a chama de todas as chamas e o fogo de todos os fogos, como a cinza e o pó finais e míticos, recorda-se o destino da Biblioteca Universitária de Sarajevo, a famosa Vijećnica, cujos livros arderam durante um dia e uma noite. Isto aconteceu, depois de um silvo e de uma explosão," [no dia 25 de Agosto de 1992].
"Acaricia com ternura os teus livros, forasteiro, e lembra-te que são pó."
=================================
"Grandes escritores. O que aprendi com eles? Na verdade, não sei como formular uma resposta concreta para essa questão. Provavelmente aprendi alguma coisa. Por exemplo, passar a vida como leitor de boa literatura e não procurar por mais nada."
— Miljenko Jergović
Miljenko Jergović nasceu em Sarajevo, Bósnia e Herzegovina, no dia 28 de Maio de 1966.
Devido à minha (deliberada) ignorância, necessitei de consultar a internet para saber quem eram os "senhores da guerra" referidos nalguns contos, e ler sobre a guerra da Bósnia, mas desisti ao fim de pouco tempo; é tudo tão horrível e incompreensível que prefiro manter a minha ignorância.
"Não se pode registar nem memorizar todas as bibliotecas particulares da cidade de Sarajevo que foram incendiadas. Também não existe ninguém para quem merecesse a pena fazê-lo. Mas como a chama de todas as chamas e o fogo de todos os fogos, como a cinza e o pó finais e míticos, recorda-se o destino da Biblioteca Universitária de Sarajevo, a famosa Vijećnica, cujos livros arderam durante um dia e uma noite. Isto aconteceu, depois de um silvo e de uma explosão," [no dia 25 de Agosto de 1992].
"Acaricia com ternura os teus livros, forasteiro, e lembra-te que são pó."
=================================
"Grandes escritores. O que aprendi com eles? Na verdade, não sei como formular uma resposta concreta para essa questão. Provavelmente aprendi alguma coisa. Por exemplo, passar a vida como leitor de boa literatura e não procurar por mais nada."
— Miljenko Jergović
Miljenko Jergović nasceu em Sarajevo, Bósnia e Herzegovina, no dia 28 de Maio de 1966.
August 26, 2019
Elimde olsa altı yıldız verirdim. Kitabın ismi Saraybosna Marlborosu ama içerdiği yoğun, incelikli Balkan kederiyle bana içtiğim ilk sigarayı hatırlattı: Drina. Saraybosna sokaklarında o anki duygu durumuyla yapılacak en güzel şeydi bu belki de, kast ettiğim üzüntü veya keder değil, şehre akşam çökerken insanın içine dolan melankoli.
Kitap çok güzeldi, çok gerçekti. Yergoviç zaten sevdiğim bir yazardı Baška dergisinden ve sosyal medya üzerinden okuduklarım sayesinde, fakat beklediğimden çok çok daha iyi bir yazar çıktı.
Saraybosna ruhunu, şehir kültürünü "Sarajko" veya "Sarajka" olmak hâlini seven, o hikaye içinde kendime de ait bir şeyler bulan birisiyim, "kafasının içindeki kırılgan dünyayı başka hiçbir şehrin taşıyamayacağını hisseden" Zlaja gibiyim biraz da denebilir. Kitabı bu yüzden mi çok sevdim başta diye düşündüm ama Bosna-Hersek diye bir ülke olduğundan haberim olmasa bile bu öyküleri çok severdim, biliyorum.
Zlaja ile Elena'yı, iyi bir komünist olan İvo T.'yi, mezarcıyı ve Yurişiç ailesini hiç unutmayacağım.
Bir de, zaman zaman Semezdin Mehmedinoviç'in Saraybosna Blues'unu okurken aldığım tadı aldım. İkisi de savaş dramı pazarlamaksızın, duru bir savaş edebiyatı dili geliştirdikleri için olsa gerek.
Kitap hakkında blog'uma yazdığımda, buraya ekleme yapacağım.
Kitap çok güzeldi, çok gerçekti. Yergoviç zaten sevdiğim bir yazardı Baška dergisinden ve sosyal medya üzerinden okuduklarım sayesinde, fakat beklediğimden çok çok daha iyi bir yazar çıktı.
Saraybosna ruhunu, şehir kültürünü "Sarajko" veya "Sarajka" olmak hâlini seven, o hikaye içinde kendime de ait bir şeyler bulan birisiyim, "kafasının içindeki kırılgan dünyayı başka hiçbir şehrin taşıyamayacağını hisseden" Zlaja gibiyim biraz da denebilir. Kitabı bu yüzden mi çok sevdim başta diye düşündüm ama Bosna-Hersek diye bir ülke olduğundan haberim olmasa bile bu öyküleri çok severdim, biliyorum.
Zlaja ile Elena'yı, iyi bir komünist olan İvo T.'yi, mezarcıyı ve Yurişiç ailesini hiç unutmayacağım.
Bir de, zaman zaman Semezdin Mehmedinoviç'in Saraybosna Blues'unu okurken aldığım tadı aldım. İkisi de savaş dramı pazarlamaksızın, duru bir savaş edebiyatı dili geliştirdikleri için olsa gerek.
Kitap hakkında blog'uma yazdığımda, buraya ekleme yapacağım.
October 25, 2019
Her öyküyü hazmedip ,hızlıca diğer öyküye geçebilmek kolay değildi. Etkisinden çıkamıyorsunuz. Klasik savaş kitapları gibi acıtasyon ,duygu sömürüsü yok . Verdiği mesaj açık savaşı hisset. Bir tarafı,bir milleti tutmada hissetmedim.
Ve sonuç
Belki de tam da bu satırları okuduğun gün. Kitaplarını şefkatle okşa ey yabancı! Ve hatırla ,onların tozdan ibaret olduklarını.
Savaşta kaybedeceklerini düşün!
Hayatının kıymetini bil!
Ve sonuç
Belki de tam da bu satırları okuduğun gün. Kitaplarını şefkatle okşa ey yabancı! Ve hatırla ,onların tozdan ibaret olduklarını.
Savaşta kaybedeceklerini düşün!
Hayatının kıymetini bil!
Read
July 19, 2023"Ölüm seni her zaman hazırlıksız yakalar, yaşadığını bile fark etmediğin bir anda, kendine ve başkalarına iyi davranamadan."
Bosnalı yazar Milenko Jergoviç'i (1966) ilk kez okuyorum. Kitabı, üç ya da beş sayfalık 29 kısa öyküden oluşuyor. 1994'te yayımlanan ve "yazarın ilk düz yazı eseri" olan kitap dilimizde 2019 yılında çevrilip yayımlanmasıyla yer bulmuş.
Kitabın başında, Zagreb Üniversitesi Felsefe Fakültesi, Türkoloji, Hungaroloji ve Yahudi Çalışmaları Bölümü'nde akademisyen, Prof. Dr. Ekrem Çauşeviç, ön söz ve giriş niteliğinde bir yazı kaleme almış "Milenko Yergoviç'in Saraybosna Marlboro'su". Kitap, "1994'te Saraybosna Kuşatması henüz devam ederken" yazılmış. Yazar, Bosnalı bir Hırvat olarak, savaşa doğrudan tanıklık etmiş. Kendi yazın eğilimini, gerçekle kurguyu bir arada sunarak okurun ikisi arasında emin olamayacağı bir hikaye anlatıcılığı olarak özetliyor. Eleştirmenlerse Yergoviç'in hikayeleri, "gerçeğe dayanarak oluşturulan düzyazı" akımının başlangıcı sayılıyormuş.
Tüm bu yorumlar öykülerinin her birinde yer eden belli bir üslubu ortaya koyduğu hikayeciliğinde açık seçik görülen özellikler. Yani hem bir savaş günlüğü/kaydı niteliğinde, orada, halktan insanların başına neler geldiğini öğrendiğinizi duyumsuyor hem de olan bitenin yazarın edebi işleyişindeki karşılığını okuyorsunuz. Savaşın, evlerin içlerine, sevgililerin ilişkilerine, çarşıdaki devinime, bir delinin hayatındaki işlevine, ailelere, mezarlıklara, hatıralara, gün doğumlarına, şehirlerin yangın yerlerinden yayılan dumanla değişen kokusuna, muhabirleri işlerine, toprakta filizlenen marula, kesilen suya, bir bardan yükselen caz tınılarına... gündelik, kırılgan, sade, dikkate değer olan tüm küçük şeylere olan etkilerini okuyorsunuz.
"Kaktüs" isimli öyküyü ayrıca severek okudum. "Bir çocuğun baş parmağı kadar" büyüklükte, "şişmanlayan", sobada ısınmayı bekleyen, tepetaklak saksının kenarında uzanan bir kaktüs...
Elma ağaçları arasında havan topları, geride bırakılan evler, hayaller, arkadaşlar, bir bavula sığdırılmaya çalışılan eşyaların ağırlığınca ezici, hafifliğince uçucu dayanma gücü, bir felakette yalnızca roketlerin hayatta kalması, odadan çıkacak pencere arayarak kanat çırpan ruh, deriden kazınıp çerçevelettirilecek dövme, kazılan mezarların boğucu taze toprak kokusu, sonu gelmeyen işkencelerde anlatılan hikayeler, yalan ve gerçeğin bedeli, deliliğin saf vahşetiyle savaşın vahşi deliliği, sokaklarda neşeyle zıplayan savaş topları, delilik teşhisi peşinde meraklı doktorlar, haber peşinde anlayışsız gazeteciler, yas evleri, Adriyatik kıyılarında Hırvat şehirleri, silah tutamayan müzisyen elleri, yanan kitaplar, evdeki kitaplıklardan büyük kütüphanelere yaşanan yangınlar, "ev kütüphanesi hayalinin yok oluşuyla beraber kitap medeniyeti hayali de yok olur"... Tüm bu ayrıntılar, kitaptaki öyküleri birbirine bağlayıp ayakta tutan, savaşta neyin çözülüp yıkıldığına dair dokunaklı detaylar.
Kitabı bitirdikten sonra, kitaplarına, pencere önü çiçeklerine, bahçedeki bitkilere, bir sigarayı paylaştığın arkadaşlıklarına, evine, kahve fincanına, perdelerine... daha bir dikkatle bir dikkatle hüzünle, incelikle bakıyor insan belki de...
Bosnalı yazar Milenko Jergoviç'i (1966) ilk kez okuyorum. Kitabı, üç ya da beş sayfalık 29 kısa öyküden oluşuyor. 1994'te yayımlanan ve "yazarın ilk düz yazı eseri" olan kitap dilimizde 2019 yılında çevrilip yayımlanmasıyla yer bulmuş.
Kitabın başında, Zagreb Üniversitesi Felsefe Fakültesi, Türkoloji, Hungaroloji ve Yahudi Çalışmaları Bölümü'nde akademisyen, Prof. Dr. Ekrem Çauşeviç, ön söz ve giriş niteliğinde bir yazı kaleme almış "Milenko Yergoviç'in Saraybosna Marlboro'su". Kitap, "1994'te Saraybosna Kuşatması henüz devam ederken" yazılmış. Yazar, Bosnalı bir Hırvat olarak, savaşa doğrudan tanıklık etmiş. Kendi yazın eğilimini, gerçekle kurguyu bir arada sunarak okurun ikisi arasında emin olamayacağı bir hikaye anlatıcılığı olarak özetliyor. Eleştirmenlerse Yergoviç'in hikayeleri, "gerçeğe dayanarak oluşturulan düzyazı" akımının başlangıcı sayılıyormuş.
Tüm bu yorumlar öykülerinin her birinde yer eden belli bir üslubu ortaya koyduğu hikayeciliğinde açık seçik görülen özellikler. Yani hem bir savaş günlüğü/kaydı niteliğinde, orada, halktan insanların başına neler geldiğini öğrendiğinizi duyumsuyor hem de olan bitenin yazarın edebi işleyişindeki karşılığını okuyorsunuz. Savaşın, evlerin içlerine, sevgililerin ilişkilerine, çarşıdaki devinime, bir delinin hayatındaki işlevine, ailelere, mezarlıklara, hatıralara, gün doğumlarına, şehirlerin yangın yerlerinden yayılan dumanla değişen kokusuna, muhabirleri işlerine, toprakta filizlenen marula, kesilen suya, bir bardan yükselen caz tınılarına... gündelik, kırılgan, sade, dikkate değer olan tüm küçük şeylere olan etkilerini okuyorsunuz.
"Kaktüs" isimli öyküyü ayrıca severek okudum. "Bir çocuğun baş parmağı kadar" büyüklükte, "şişmanlayan", sobada ısınmayı bekleyen, tepetaklak saksının kenarında uzanan bir kaktüs...
Elma ağaçları arasında havan topları, geride bırakılan evler, hayaller, arkadaşlar, bir bavula sığdırılmaya çalışılan eşyaların ağırlığınca ezici, hafifliğince uçucu dayanma gücü, bir felakette yalnızca roketlerin hayatta kalması, odadan çıkacak pencere arayarak kanat çırpan ruh, deriden kazınıp çerçevelettirilecek dövme, kazılan mezarların boğucu taze toprak kokusu, sonu gelmeyen işkencelerde anlatılan hikayeler, yalan ve gerçeğin bedeli, deliliğin saf vahşetiyle savaşın vahşi deliliği, sokaklarda neşeyle zıplayan savaş topları, delilik teşhisi peşinde meraklı doktorlar, haber peşinde anlayışsız gazeteciler, yas evleri, Adriyatik kıyılarında Hırvat şehirleri, silah tutamayan müzisyen elleri, yanan kitaplar, evdeki kitaplıklardan büyük kütüphanelere yaşanan yangınlar, "ev kütüphanesi hayalinin yok oluşuyla beraber kitap medeniyeti hayali de yok olur"... Tüm bu ayrıntılar, kitaptaki öyküleri birbirine bağlayıp ayakta tutan, savaşta neyin çözülüp yıkıldığına dair dokunaklı detaylar.
Kitabı bitirdikten sonra, kitaplarına, pencere önü çiçeklerine, bahçedeki bitkilere, bir sigarayı paylaştığın arkadaşlıklarına, evine, kahve fincanına, perdelerine... daha bir dikkatle bir dikkatle hüzünle, incelikle bakıyor insan belki de...
January 14, 2016
Ревюто в "Аз чета"
За войната се пише трудно, чете се също толкова трудно. Трудно е да не изпаднеш в прекален натурализъм, сантименталност, реваншизъм, в историческата фактология и обвинения към тези или онези… В “Сараевско Марлборо” (изд. „Жанет 45“), за щастие, няма нищо подобно. Присъства обаче онова майсторство на разказвача, което превръща литературата в един от най-добрите и ефективни начини за разбиране на историческите събития и духа на времето. Защото литературата, макар и фикция, има силата да предизвиква емпатия, да пресъздава сетивно мястото, хората и всичко случило се в пъти по-въздействащо от всички акуратни, обективни факти и статистики в историческите хроники.
“Сараевско Марлборо” на Миленко Йергович е сборник с разкази, които са писани по време на войната в Босна от началото на 90-те, а сюжетите в тях се развиват именно през този период. В книгата обаче войната е само задния план, причината, която позволява на автора да открои силата на Живота и Човешката доброта на фона на Жестокостта и Човешката омраза.
Миленко Йергович много умело събира в кратките, ударни разкази именно Живота и всички негови проявления по време на войната, като ги концентрира в малките детайли и перфектните метафори, точно онези, които те хващат за душата. Истории ОКОЛО онова, което ежедневно е твърде банално и елементарно: мармалада и ябълките на съседа, забравената халка на баба, кутията за цигари, гювеча, непрочетените книги на нощното шкафче. В същото време истории ЗА точно тези неща, които не можем да си представим, че ни спасяват и правят човеци, когато жестокостта сякаш е обърнала всичко наопаки. Малко меланхолична и все пак жизнеутвърждаваща, човекоутвърждаваща книга, която вярвам, че може да ни направи по-добри. Защото “онова, което надхвърля границите на конкретната история, е човешката потребност да се съч��ни фабула, да се зададе рамка, която по някакъв начин да оправдае живота и в крайна сметка да му придаде смисъл”.
“Сараевско Марлборо” дава точно тази рамка, оформяйки я по най-добрия начин в жанра на краткия разказ, където няма нищо излишно и в повече, а всяка дума е на мястото си, за да бъде безпощадна като куршум на снайперист.
P. S. Имам навика, докато чета, да си отбелязвам с малки цветни листчета цитати, изрази, мисли и идеи, които много са ми харесали. Затова и обикновено книгите ми отстрани приличат на учебници, по които е учено за важен изпит. После си ги преписвам в тефтери. Опитах се да правя същото със “Сараевско Марлборо”, което бях взела от читАлнЯта, но в един момент осъзнах, че ще трябва да преписвам цели страници и разкази. И тук е мястото да отбележа страхотната работа на преводачката Русанка Ляпова, която е претворила магията на разказите на Йергович на български език. Затова и реших просто да си купя книгата, за да мога да я препрочитам, а след време да подаря…
За войната се пише трудно, чете се също толкова трудно. Трудно е да не изпаднеш в прекален натурализъм, сантименталност, реваншизъм, в историческата фактология и обвинения към тези или онези… В “Сараевско Марлборо” (изд. „Жанет 45“), за щастие, няма нищо подобно. Присъства обаче онова майсторство на разказвача, което превръща литературата в един от най-добрите и ефективни начини за разбиране на историческите събития и духа на времето. Защото литературата, макар и фикция, има силата да предизвиква емпатия, да пресъздава сетивно мястото, хората и всичко случило се в пъти по-въздействащо от всички акуратни, обективни факти и статистики в историческите хроники.
“Сараевско Марлборо” на Миленко Йергович е сборник с разкази, които са писани по време на войната в Босна от началото на 90-те, а сюжетите в тях се развиват именно през този период. В книгата обаче войната е само задния план, причината, която позволява на автора да открои силата на Живота и Човешката доброта на фона на Жестокостта и Човешката омраза.
Миленко Йергович много умело събира в кратките, ударни разкази именно Живота и всички негови проявления по време на войната, като ги концентрира в малките детайли и перфектните метафори, точно онези, които те хващат за душата. Истории ОКОЛО онова, което ежедневно е твърде банално и елементарно: мармалада и ябълките на съседа, забравената халка на баба, кутията за цигари, гювеча, непрочетените книги на нощното шкафче. В същото време истории ЗА точно тези неща, които не можем да си представим, че ни спасяват и правят човеци, когато жестокостта сякаш е обърнала всичко наопаки. Малко меланхолична и все пак жизнеутвърждаваща, човекоутвърждаваща книга, която вярвам, че може да ни направи по-добри. Защото “онова, което надхвърля границите на конкретната история, е човешката потребност да се съч��ни фабула, да се зададе рамка, която по някакъв начин да оправдае живота и в крайна сметка да му придаде смисъл”.
“Сараевско Марлборо” дава точно тази рамка, оформяйки я по най-добрия начин в жанра на краткия разказ, където няма нищо излишно и в повече, а всяка дума е на мястото си, за да бъде безпощадна като куршум на снайперист.
P. S. Имам навика, докато чета, да си отбелязвам с малки цветни листчета цитати, изрази, мисли и идеи, които много са ми харесали. Затова и обикновено книгите ми отстрани приличат на учебници, по които е учено за важен изпит. После си ги преписвам в тефтери. Опитах се да правя същото със “Сараевско Марлборо”, което бях взела от читАлнЯта, но в един момент осъзнах, че ще трябва да преписвам цели страници и разкази. И тук е мястото да отбележа страхотната работа на преводачката Русанка Ляпова, която е претворила магията на разказите на Йергович на български език. Затова и реших просто да си купя книгата, за да мога да я препрочитам, а след време да подаря…
October 21, 2015
Тази история си струва да се запише само заради среднощни пробуждания в непознатата хотелска стая, които те подтикват да се прибереш по-скоро у дома, в твоя единствен свят.
Защото дом е относително, разтегливо понятие, което много тежи, когато няма известна конкретика. Миленко Йергович обаче се е постарал да ни въвлече в живота на войната така, че най-накрая да разберем що е то емпатия. Не е сълзи, скръб и съжаление, а съзнанието, че всичко това би могло да се случи и на нас. Както вървим. Както сме се свили на фотьойла. Както палим някоя от цигарите в кутията Боро. Не задължително Сараевско. И все пак толкова наше.
Откъснала съм първите два часа на новия ден, както се къса филтъра на цигара, за да е по-силна. Моето безвремие, моето пространство контрабанда – отърсила съм се от задълженията на предишния ден и още не е дошло време за действията, които принадлежат на утре-то ми.
Не съм в Сараево, а в София. Личният ми апокалипсис идва тихо – не в 6 вечерта, а в полунощ. И има вкус на съкровище.
Първа среща с Миленко Йергович, но не първа с босненския военен конфликт от ’92-а. Потокът смърт, жертви, безумия, ритуално самоубил се в годината, в която съм родена. Събирам парчетата от пъзела – онези, които са се разпиляли толкова близо до града, който наричам свой дом, до града-местоимение на сърцето ми. И се опитвам да разбера. Опитвам се да повярвам на ужаса.
Чета сборника по-бавно, отколкото си мислех, че ще го направя – за цели три дни. Време за едно чудо. Ала това не е книга за чудесата, това е книга за времето, в което животът става твърде сериозен, по-различен от всичко, което знаех за него. Ирационален, почти абсурден – според някои, може би – поглед към войната. Миленко Йергович не търси камбанарията на трагизма, не иска да скочи от нея. Разказите му са картина на битовото, на онова, което остава, на трайното (по Далчев: вещите). Защото: Животът, противно на душата, се приспособяваше към новия свят (...)
Това не са истории по време на война. Това са истории въпреки войната.
Първите страници ме посрещат с директния въпрос: „Никой не ги познава. Защо тъгуваме за тях?“ Миленко не ни намеква, че сме лицемери. Пита съвсем простичко, от любопитство сякаш. Защо така усилено се стараем да вникнем в чуждата история, да съпреживеем – ако не и изживеем – чуждата болка?
И дава отговор: Не знаеш защо, но ти се струва страхотно да си в центъра на подобно внимание. (...) чувстваш се така прекрасно, сякаш си загинал.
Тук е мястото и на този цитат: Всъщност историята на семейство Юришич е щастлива. Всички оцеляха, нищо необикновено не им се случи, нищо подходящо дори за поанта.
Да оцелееш не е героизъм, а непредвиденост. Своеобразно разочарование в новия свят, в който да си жив, е по-страшно от това да не си.
Героите на този сборник ще плачат и викат, но често ще намират спасение от мъката в тривиалното. Да продължиш да живееш, колкото и вулгарно да изглежда на моменти, е единственото спасение.
На някакви хора им се случваше нещо, с което аз нямах нищо общо, и точно затова ми харесваше. Щастие е да наблюдаваш безучастно нещо, което е в състояние да заличи всички други впечатления и както в миговете на оргазъм да направи маловажен собствения ти живот.
Щастието е да се откъснеш.
Но не оставайте с впечатлението, че Миленко Йергович няма да ви трогне, че ще е сложил трансцендентното и битовото на кантар като Андрич и Библията в разказа Слепецът. Или че ще описва седящите на масата босненци, сърби, хървати, ще разказва как пият ракия и се псуват с шарената си балканска лексика... макар че никъде по света няма такива страши и клетви, както в Босна.
Сълзите могат да текат отвътре – това научавам с този сборник – аз, дето все не мога да се разплача на книга. Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва.
Знаем, че в определени моменти недоизреченото тежи повече от изказаното на глас. В живота наистина съществуват ситуации, в които най-умно е да замълчиш.
Миленко знае как и какво да премълчи. Финалът е отворен. Обичам(е) така.
Бях блажено свободен, на никого не трябваше да оставям бележки, не беше нужно да страдам, нито да обяснявам нещо на някого. Светът изчезва с неизречените думи.
Сараевско Марлборо се чете под звуците на Били Холидей. Вярвате ли, че балканците са слушали джаз? Джаз в Белград?
Джазът, който залязва с Балканското слънце. И със смъртта на Били.
Човек не бива да минава отвъд предела, (...) трябва да се насочи отново към релаността, да излезе от вълшебния свят на опиянението (...)
Тъгата опиянява, да, ала илюзията не може да определя живота.
Словото на Миленко Йергович е меко. Дочитам го на един изгрев в един монотенен вторник. Бит и дух се смесват. Думите са точно толкова, колкото е било нужно. А останалото – ще изгори. Като пламъчето на Сараевското сърце.
Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах.
Защото дом е относително, разтегливо понятие, което много тежи, когато няма известна конкретика. Миленко Йергович обаче се е постарал да ни въвлече в живота на войната така, че най-накрая да разберем що е то емпатия. Не е сълзи, скръб и съжаление, а съзнанието, че всичко това би могло да се случи и на нас. Както вървим. Както сме се свили на фотьойла. Както палим някоя от цигарите в кутията Боро. Не задължително Сараевско. И все пак толкова наше.
Откъснала съм първите два часа на новия ден, както се къса филтъра на цигара, за да е по-силна. Моето безвремие, моето пространство контрабанда – отърсила съм се от задълженията на предишния ден и още не е дошло време за действията, които принадлежат на утре-то ми.
Не съм в Сараево, а в София. Личният ми апокалипсис идва тихо – не в 6 вечерта, а в полунощ. И има вкус на съкровище.
Първа среща с Миленко Йергович, но не първа с босненския военен конфликт от ’92-а. Потокът смърт, жертви, безумия, ритуално самоубил се в годината, в която съм родена. Събирам парчетата от пъзела – онези, които са се разпиляли толкова близо до града, който наричам свой дом, до града-местоимение на сърцето ми. И се опитвам да разбера. Опитвам се да повярвам на ужаса.
Чета сборника по-бавно, отколкото си мислех, че ще го направя – за цели три дни. Време за едно чудо. Ала това не е книга за чудесата, това е книга за времето, в което животът става твърде сериозен, по-различен от всичко, което знаех за него. Ирационален, почти абсурден – според някои, може би – поглед към войната. Миленко Йергович не търси камбанарията на трагизма, не иска да скочи от нея. Разказите му са картина на битовото, на онова, което остава, на трайното (по Далчев: вещите). Защото: Животът, противно на душата, се приспособяваше към новия свят (...)
Това не са истории по време на война. Това са истории въпреки войната.
Първите страници ме посрещат с директния въпрос: „Никой не ги познава. Защо тъгуваме за тях?“ Миленко не ни намеква, че сме лицемери. Пита съвсем простичко, от любопитство сякаш. Защо така усилено се стараем да вникнем в чуждата история, да съпреживеем – ако не и изживеем – чуждата болка?
И дава отговор: Не знаеш защо, но ти се струва страхотно да си в центъра на подобно внимание. (...) чувстваш се така прекрасно, сякаш си загинал.
Тук е мястото и на този цитат: Всъщност историята на семейство Юришич е щастлива. Всички оцеляха, нищо необикновено не им се случи, нищо подходящо дори за поанта.
Да оцелееш не е героизъм, а непредвиденост. Своеобразно разочарование в новия свят, в който да си жив, е по-страшно от това да не си.
Героите на този сборник ще плачат и викат, но често ще намират спасение от мъката в тривиалното. Да продължиш да живееш, колкото и вулгарно да изглежда на моменти, е единственото спасение.
На някакви хора им се случваше нещо, с което аз нямах нищо общо, и точно затова ми харесваше. Щастие е да наблюдаваш безучастно нещо, което е в състояние да заличи всички други впечатления и както в миговете на оргазъм да направи маловажен собствения ти живот.
Щастието е да се откъснеш.
Но не оставайте с впечатлението, че Миленко Йергович няма да ви трогне, че ще е сложил трансцендентното и битовото на кантар като Андрич и Библията в разказа Слепецът. Или че ще описва седящите на масата босненци, сърби, хървати, ще разказва как пият ракия и се псуват с шарената си балканска лексика... макар че никъде по света няма такива страши и клетви, както в Босна.
Сълзите могат да текат отвътре – това научавам с този сборник – аз, дето все не мога да се разплача на книга. Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва.
Знаем, че в определени моменти недоизреченото тежи повече от изказаното на глас. В живота наистина съществуват ситуации, в които най-умно е да замълчиш.
Миленко знае как и какво да премълчи. Финалът е отворен. Обичам(е) така.
Бях блажено свободен, на никого не трябваше да оставям бележки, не беше нужно да страдам, нито да обяснявам нещо на някого. Светът изчезва с неизречените думи.
Сараевско Марлборо се чете под звуците на Били Холидей. Вярвате ли, че балканците са слушали джаз? Джаз в Белград?
Джазът, който залязва с Балканското слънце. И със смъртта на Били.
Човек не бива да минава отвъд предела, (...) трябва да се насочи отново към релаността, да излезе от вълшебния свят на опиянението (...)
Тъгата опиянява, да, ала илюзията не може да определя живота.
Словото на Миленко Йергович е меко. Дочитам го на един изгрев в един монотенен вторник. Бит и дух се смесват. Думите са точно толкова, колкото е било нужно. А останалото – ще изгори. Като пламъчето на Сараевското сърце.
Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах.
July 21, 2023
Saraybosna Marlborosu savaş öncesi ve savaş zamanı Saraybosna’sına dair ufak öykülerden oluşuyor. Savaş varlığını hissettirse de tam olarak başrolde değil. Bu açıdan ilginç. Gündelik hayata dair onlarca güzel detay var. En güzeli de savaşın en kanlı zamanlarında bile insanların ufak güzellikleri görüp, onlarla hayata tutunabilmesi. Öykülerde iç burkan, acı dolu çok şey var ama yer yer mizahi bir ton da seziliyor. Kısacası tam bir duygu karmaşası (patlaması) yaşatıyor bize yazar. Şehriyle kurduğu ilişkinin benzerini okuyucu olarak bize de yaşatmak istiyor ve amacına da ulaşıyor.
December 8, 2019
Страхотни кратки разкази. Въпреки, че всички истории от разказите са ситуирани около изключително тежката тема за войната, Миленко пише невероятно увлекателно и ясно. Текстът е изчистен от всичко ненужно и превзето.
Има книги, които губят времето ти, тази няма да направи това дори за секунда.
Малко ме хваща яд (това ми се случва винаги след прекрасни кратки разкази), че историите ще ми се омешат в главата. Някоя ще скрие друга и така ... Но тази книга си е наша (част от семейната библиотека), не се налага да я връщам и ще мога спокойно да си я припомням.
Всеки разказ описва войната през ежедневието, през личната история, през най-обикновената случка, през познатото до болка място. Всеки дребен и незначителен детайл от ежедневието отразява абсурдът и лудостта на войната.
Много гадно, четейки разказите осъзнаваш, че войната Е възможна. Лудостта Е възможна. Национализмът Е опасен.
Най-малобройни са книгите, за които си вярвал, че ще са винаги с теб. Когато за първи път си чел някои от тях, непрекъснато си гадаел как ще завършат. По-късно са започнали да те вълнуват и с цялото си съдържание, както и с вида си. Но ще трябва да изоставиш и тях, както и всички други, с горчивото убеждение, че в този град и на този свят естественото агрегатно състояние на книгите е огън, дим и пепел.
С угасването на илюзията за домашна библиотека умира и илюзията за цивилизация, почиваща на книгите.
... живи книжарници ...
Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах.
Има книги, които губят времето ти, тази няма да направи това дори за секунда.
Малко ме хваща яд (това ми се случва винаги след прекрасни кратки разкази), че историите ще ми се омешат в главата. Някоя ще скрие друга и така ... Но тази книга си е наша (част от семейната библиотека), не се налага да я връщам и ще мога спокойно да си я припомням.
Всеки разказ описва войната през ежедневието, през личната история, през най-обикновената случка, през познатото до болка място. Всеки дребен и незначителен детайл от ежедневието отразява абсурдът и лудостта на войната.
Много гадно, четейки разказите осъзнаваш, че войната Е възможна. Лудостта Е възможна. Национализмът Е опасен.
Най-малобройни са книгите, за които си вярвал, че ще са винаги с теб. Когато за първи път си чел някои от тях, непрекъснато си гадаел как ще завършат. По-късно са започнали да те вълнуват и с цялото си съдържание, както и с вида си. Но ще трябва да изоставиш и тях, както и всички други, с горчивото убеждение, че в този град и на този свят естественото агрегатно състояние на книгите е огън, дим и пепел.
С угасването на илюзията за домашна библиотека умира и илюзията за цивилизация, почиваща на книгите.
... живи книжарници ...
Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах.
January 28, 2016
Сараево на хората
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...
Сараево в началото на 90-те години. Това време е времето на войната, на разрушението, ст��аданието, мъката по изгубените животи и страхът, посял семената на отчаянието. Една война се описва с мрачни и тежки думи, които бликат от страниците на кървав поток и давят душата на читателя. Смъртта е тежка тема, която неусетно въвлича всичко в дебрите на тъмнината и разложението. Други книги са просто жестоки към своите читатели, като съновидение от Ада или проекция на безчувствеността. Но Йергович не е толкова жесток. Сараево през войната тук не е просто предверие към Ада или бездънен гроб, в който между живите и мъртвите няма разлика. Хората са си все още там и продължават да вършат онова, което са вършили и преди войната, защото промяната не е в тях и те са само свидетели.
„Сараевско Марлборо“ („Жанет 45, 2015, с превод на Русанка Ляпова) разгръща тихата и естествена история на обикновените жители на един град под обсада. Войната присъства, но е някак встрани, сякаш е маловажна на фона на дребните детайли от живота на хората, на техните мечти и дръзновения. Обожавам късовете проза, които не се размиват в пространството, а пресъздават недвусмислено природата на нещата. Важни са хората, семплите им истории и живителните думи на един добър разказвач. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...
Сараево в началото на 90-те години. Това време е времето на войната, на разрушението, ст��аданието, мъката по изгубените животи и страхът, посял семената на отчаянието. Една война се описва с мрачни и тежки думи, които бликат от страниците на кървав поток и давят душата на читателя. Смъртта е тежка тема, която неусетно въвлича всичко в дебрите на тъмнината и разложението. Други книги са просто жестоки към своите читатели, като съновидение от Ада или проекция на безчувствеността. Но Йергович не е толкова жесток. Сараево през войната тук не е просто предверие към Ада или бездънен гроб, в който между живите и мъртвите няма разлика. Хората са си все още там и продължават да вършат онова, което са вършили и преди войната, защото промяната не е в тях и те са само свидетели.
„Сараевско Марлборо“ („Жанет 45, 2015, с превод на Русанка Ляпова) разгръща тихата и естествена история на обикновените жители на един град под обсада. Войната присъства, но е някак встрани, сякаш е маловажна на фона на дребните детайли от живота на хората, на техните мечти и дръзновения. Обожавам късовете проза, които не се размиват в пространството, а пресъздават недвусмислено природата на нещата. Важни са хората, семплите им истории и живителните думи на един добър разказвач. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
September 23, 2011
Can I give this 10 stars? Stella Tomassevic could have done a far better job translating it (her translation abuses the word Chetnik and reflects a bit of an anti-Serb sentiment), but the book is still brilliant! Miljenko Jergovic has come up with a perfect blend of alcoholism, sex, gore, death, irony, and nihilism to crystallize perfectly the mid-war Yugoslav mind frame. It's a beautiful elegy to a Yugoslavia that no longer exists...a beautiful lamentation for a lost unity that perhaps may never again exist in the Balkans. He embraces dark humor and Nietzsche's abyss like no other author. I highly recommend this!
Displaying 1 - 30 of 451 reviews