Проблемът с напускането на родното място е сякаш изначален. Разглеждан е и описван от всевъзможни ъгли, но един от онези, най-ярко врязали се в съзнанието ми, е безкрайно интересната теория на Проп за морфологията на вълшебните приказки. Каква връзка има изследването на руския фолклорист от далечната 1928 година с романа на Дубравка Угрешич, който напомня за една толкова съвременна и близка, в чисто географски аспект, история? На пръв поглед общо няма. От друга страна обаче, традиционно ни учат как човекът е сигурен единствено в дома си, там, където се намира неговият сакрален център. Всичко извън защитената зона е профанна периферия и тя по презумпция е пълна с множество перипетии и антигерои, целящи да отдалечат човека от неговата същност, от опитите му за завръщане. Традициите обаче не помагат дори с хипопетични ситуации и мълчат по въпроса - как трябва да се постъпи, щом домът и сакралното изгубят своята функция и самите те започнат да притежават белезите на профанното. А Угрешич поставя героите си на възможно най-неблагоприятния разклон: на онзи кръстопът, който пресича невъзможността за завръщане вкъщи и неспособността човек истински да си тръгне. И с това пише една съвремена приказка - трудна за приемане и преглъщане, в която границите между правилно и грешно на места са напълно размити.
Мислим си, че знаем какво е войната, защото се случи до нас, чувахме, бяхме съпричестни, страхувахме се, че е прекалено близо до къщата ни. Едновременно с това обаче, нямаме и представа как свикваш да съществуваш извън пределите на всичко, с което си израстнал. "Министерство на болката" е роман за това какво значи да помниш. И формулата е ясна и точна: да помниш = да те има. Спомените се онези толкова необходими белези, индикиращи пред света, че си жив, че си роден, че имаш право на минало, детство, любови, имаш право да бъдеш човек, пък макар и в минало време. Имаш право дори да си измисляш спомени, за да оцветиш онова късче от време, което не е сега и което никога не е било. Но което е само твое и едновременно с това е колективно притежание.
Има една теория, която открих, четейки "Всичко свое нося със себе си" на Херта Мюлер, макар че нейният роман е написан няколко години след този на Угрешич (просто на мен ми попаднаха в този ред) - идеята, че щом човекът насилствено напусне мястото, към което принадлежи, то в бъдеще се оказва, че никъде няма място за него. Тъжна и разрушителна теория, която - боя се - не разчита единствено на художествени интерпретации.
Хората, разкъсани между дома, който вече не е техен и настоящето си, често се разпадат на малки частици. По същия начин, по който бившата им родина, вече нефигурираща върху картата, е разбита. И от това боли точно толкова, колкото от разпада на кое да е семейство, в което всеки поема по своя самотен път, обвинявайки до вчера най-близките си.
Вълшебната приказка предполага героят да се върне вкъщи - след тежко и изморително скитане, след като е скъсал седем чифта обувки, отрязал е три змейски глави, измъкнал се е от къщата на Баба Яга и на финала вече е смел и прочут мъж, а не Иванушка Глупака, треперещ пред тъмната гора. В действителността на Угрешич, героите завършват с куршум в главата, с примирен втори брак, с подземна квартира, със забравени мечти, с отдалечени родители, ако въобще има къде да се върнат назад, то там се чувстват "като на собственото си погребение". Сакралното не съществува дори като понятие, защото свят, позволяващ разрушението на войната да бъде истина, няма нужда от приказки. А от жертви.