С публикуването си “Дневникът на една камериерка” предизвиква истинска сензация и става широко популярен. Романът е предизвикателство, направо шамар, върху лицемерния буржоазен морал, интелектуалната и духовна немощ на епохата. Аферата Драйфус е в разгара си, в Европа се завихрят мощни антисемитски настроения, Първата световна война се задава. Мирбо изживява години на слава, съратник е на Зола по време на Аферата Драйфус, но скоро умира и с началото на войната, романът му вече не представлява интерес и е почти напълно забравен. Но случва се книги да бъдат “възкресявани” и точно това се получава след като Луис Бунюел го филмира. Филмът е сензация, а романът отново е четен от милиони, издаван и преиздаван.
Интересно е също, че Димитър Димов споменава колко силно влияние му е оказал Мирбо при написването на “Осъдени души”.
Повествованието е в първо лице от името на камериерката/домашна прислужница Селестин (Божествена, небесна). Едновременно цинична и наивна, прагматична и романтична тази жена е идеалният протагонист, който чрез своите бележки в дневника си ни превежда през множество господарски домове, служба и приют за безработни, среща ни с изнежени и извратени аристократи, сноби, алчни и перверзни старчета, издигнали се бивши слуги и пълни негодници, паразитиращи върху други паразити. Галерията от гадни образи като че няма край. Слугите завиждат на господарите си, клюкарстват за тях със злорадо наслаждение, мразят ги, крадат ги, но тайно в себе си искат да станат като тях. Слугите мъже могат да подражават на господарите си и да ги мамят ловко, но жените в самотата и безизходицата си често се оставят да бъдат съблазнени от тях или от други слуги. Кражбите на дребно, алкохолизмът, мерзостта са ежедневие в безкрайно дългите работни дни на всички тези готвачи, градинари, коняри, и момичета за всичко. Женитбата е единственият възможен изход за жените. Мъжете се опитват да се сдобият с богатство обикновено като крадат господарите си. Всички мъже, пред които Селестин благоговее, са празноглави парвенюта, позьори, крадци и мошеници или направо садисти.
Понеже искат да имитират господарите си, слугите са крайно реакционни, четат ултра десните вестници, бранят разпалено религията, докато нарушават всички божи заповеди, и са заклети антисемити. Семената за появата на фашизма зреят и скоро ще покълнат.
Мирбо е причисляван към школата на натурализма, заедно със Зола, Мопасан и Алфонс Доде. В романа са загатнати или директно включени някои сцени, които сигурно силно са възмутили морализатори те, езикът на Селестин понякога е доста циничен, но не бих казала, че ставаме свидетели на краен натурализъм. Въпреки че е слабо образована, Селестин има поетична душа, което не и пречи да има за свой идеал престъпни мъже. Тя е много правдоподобен образ, изваян от голям стилист и майстор на езиковата обрисовка. В своя разказ Селестин често прескача във времето, отклонява се, сменя регистъра, което е голямо богатство за романа. В много отношения той излиза от сковаващата рамка на реализма, което го прави четивен и привлекателен за съвременния човек.
Прослойката на слугите е изчезнала или силно се е видоизменила, но слугинският манталитет е все така жив. И днес секретарки се домогват до богатия, извратен чичко или дядо паричко, благоговеят пред него заради богатството му, което за тях е мерило за интелект и мощ. И днес новобогаташи унижават подчинените си, които им отвръщат с подлост и кражби. Слугите обожават и едновременно презират силните на деня също както в началото на XX век.
“Дневникът на една камериерка” е все така актуална книга не в детайлите си, а в настроението и внушенията си. Ако на моменти ви погнуси, бих ви разбрала. Докато има слуги по душа, този роман ще звучи съвременно.
А сега да чуем Селестин:
“Слугата не е нормално обществено създание. Той е нещо разнородно, сглобено от части и парчета, които не пасват заедно, които не можеш да наложиш едно върху друго... И по-лошо дори: той е чудовищен човешки хибрид. Не е вече към народа, от който произлиза, не е и към буржоазията, макар да живее с нея и да се стреми към нея. Отказвайки се от народа, той е загубил неговата щедра кръв и наивната му сила... А буржоазията го е заразила със срамните си пороци, без да му остави средства да ги задоволи, предала му е долните си страсти, подлите си страхове, престъпните нагони, ала без обстановката, тоест без оправданието на богатството. С омърсена душа той прекосява този благоприличен буржоазен свят и достатъчно е да вдъхне зловонието на тези гниещи помийни ями, за да загуби увереността на духа си, да загуби дори формата на собственото си “аз”... И под всички тези спомени, сред тълпата фигуранти, из които броди като призрак, той разравя само мръсотии, сиреч страдания...Смее се често, ала смехът му е пресилен. Това не е смях от изпитана радост, от осъществена надежда - той крие горчивата гримаса на негодуванието, суровата напрегната гънка на сарказма... Няма нищо по-болезнено и по-грозно от този смях; той изгаря, изпепелява... По-добре да бях плакала може би! Не, всъщност не зная... Всъщност майната му!...Да става каквото ще...”