Сексолудие...
„… толкова бих искала да съм силната жена, която той описваше, такава жена няма нужда от мъж, тя, тя не прави сметка какво губи и какво печели, тя не плаща скъпо за своята сигурност, тя е доволна само да следва пътя си. […] ще ида живея другаде, в някой апартамент с широк изглед, хубава панорама, където няма да обръщам внимание на дребните неща, в които имах навик да потъвам, и щях да спя с когото ми падне, а не с който ми обещае никога да не ме изоставя, е, и от време на време и с Арие. Моето тяло, с което още не бях решила какво искам да правя, нито какво представлява то за мен, щеше да си живее собствен живот, див и потаен, щеше да бъде ездитно животно, което щеше да се съвокуплява без страх.”
Всички (мои) хора са (сме) в този роман.
Опустошителна книга (любов). Стилът на Цруя Шалев не е „труден”, но е разголващ. И е необикновено съчетание между монотонен и истеричен (не знам дали ѝ е роднина Меир Шалев, но по подобен начин преживях неговия „Исав”).
Половината прочетох на едно сядане (до 2 часа през нощта), после уж спах, но ме болеше главата от силните емоции; заспала съм все пак, за да сънувам кошмар, който после на другия ден прочетох в романа… Събудих се със стресница (изключително рядко ми се случва). Почти цял ден продължих да чета (и много не разбирах какво ме питат околните), този път до 3 часа сутринта. Може да не звучи добре всичко това, да се стряскащо и отблъскващо. Но е опит да звучи точно привличащо към книгата. Май нищо съществено не казвам за самия роман, само за собствените си преживявания с него. Главното беше:
Яа’ара, нито за миг не си казах „Ама как може така!”
И малко от самата Цруя:
„Ами тогава намери си някой, който да се грижи за теб вечер, а сутрин да ти връща свободата, знай, че всичко е възможно, светът предлага много повече възможности, отколкото предполагаш, той е широко отворена врата.”
„Как може да се живее така, цял живот да обичаш безнадеждно друг мъж.”
„Още ли не си разбрала, че двама означава двама души сами за себе си, само двойка самотници един до друг.”
„…мислех си: ще се омъжа за първия, който ми обещае, че ще ме обича цял живот…”
„Така е, няма как да победиш, когато се бориш със собствените си деца, но дори и да спечелиш, в крайна сметка пак си загубил.”
„Проблемът при теб е, че смесваш толкова краткия живот с любовния живот, а тях ги дели цял свят. Мислиш си, че са едно и също, но любовта е само един елемент, съставна част от живота, а не главното джобче, което доукрасява костюма на живота един вид…”
„Горката ми майка, горката ми майка, и после горкият ми татко, горкият ми татко, горкият ми татко, и горкият ми, горкият ми, горкият ми Йони, повтарям си така поне стотина пъти.”
_______________________________
Няколко дни след първия прочит се „престраших” пак да разгърна книгата, защото онази тежка плоча, заседнала върху гърдите ми, си стоеше още там. Попреписах още ключови откъси. А краят!! – от случаите, в които авторите са свършили голяма работа („кинематографична”): не само стрелата в последното изречение, а целите последни десетина страници и особено последните пет. Първия път съм чела като в мъгла последните страници – какви съкровища открих сега…