What do you think?
Rate this book
The Sea of Fertility #1
Spring Snow
Alternate cover edition of ISBN 9780099282990
Tokyo, 1912. The closed world of the ancient aristocracy is being breached for the first time by outsiders - rich provincial familes, a new and powerful political and social elite. Kiyoaki has been raised among the elegant Ayakura family - members of the waning aristocracy - but he is not one of them. Coming of age, he is caught up in the tensions between old and new, and his feelings for the exquisite, spirited Satoko, observed from the sidelines by his devoted friend Honda. When Satoko is engaged to a royal prince, Kiyoaki realises the magnitude of his passion.
Tokyo, 1912. The closed world of the ancient aristocracy is being breached for the first time by outsiders - rich provincial familes, a new and powerful political and social elite. Kiyoaki has been raised among the elegant Ayakura family - members of the waning aristocracy - but he is not one of them. Coming of age, he is caught up in the tensions between old and new, and his feelings for the exquisite, spirited Satoko, observed from the sidelines by his devoted friend Honda. When Satoko is engaged to a royal prince, Kiyoaki realises the magnitude of his passion.
389 pages, Paperback
First published January 1, 1967
About the author
Yukio Mishima
469 books9,998 followersYukio Mishima (三島 由紀夫) was born in Tokyo in 1925. He graduated from Tokyo Imperial University’s School of Jurisprudence in 1947. His first published book, The Forest in Full Bloom, appeared in 1944 and he established himself as a major author with Confessions of a Mask (1949). From then until his death he continued to publish novels, short stories, and plays each year. His crowning achievement, the Sea of Fertility tetralogy—which contains the novels Spring Snow (1969), Runaway Horses (1969), The Temple of Dawn (1970), and The Decay of the Angel (1971)—is considered one of the definitive works of twentieth-century Japanese fiction. In 1970, at the age of forty-five and the day after completing the last novel in the Fertility series, Mishima committed seppuku (ritual suicide)—a spectacular death that attracted worldwide attention.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 17 of 17 reviews
August 16, 2021
Трябваше да мине известно време преди да напиша нещо за тази книга.
Чел съм няколко японски автора и винаги ми е било интересно как обрисуват себе си, и как винаги ми изглеждат някак странни, чужди. Разликата в културите е водещото, и тук същото се получи, но някак по-различно. Душевното състояние на героите е пряко повлияно от културата, която в тази книга е преходна. Макар действието да се развива в императорска Япония, чуждите обичаи започват да се прокрадват, и да се преплитат с традиционните японски нрави.
Чел съм няколко японски автора и винаги ми е било интересно как обрисуват себе си, и как винаги ми изглеждат някак странни, чужди. Разликата в културите е водещото, и тук същото се получи, но някак по-различно. Душевното състояние на героите е пряко повлияно от културата, която в тази книга е преходна. Макар действието да се развива в императорска Япония, чуждите обичаи започват да се прокрадват, и да се преплитат с традиционните японски нрави.
January 22, 2016
Толкова години ѝ се каня, след като харесах „Златният храм”. Но „Пролетен сняг” ми беше почти досадна (жалко за неустоимата корица). Нищо не усетих от красотата на езика заради абсолютната ми непоносимост към всичко това:
„…окончателното сливане на аристократичните и самурайските традиции, абсолютно тържество на старата дворцова аристокрация и новото дворянство.”
„… волята на Негово Величество…”
„… предаността към Императора…”
„… благоволението на Негово Императорско Величество…”
„… етикета и протокола на събитието…”
„Да опетни честта на семейството!”
„Няма на света по-голямо вероломство, по-страшно погазване на синовния дълг.”
„В стари времена аз като твой баща щях да съм принуден да си направя сепуку, молейки за прошка Негово Величество Императора.”
„Какъв позор! Как сега ще се извиним на императора, на нацията като цяло?”
„… каза, че е под достойнството на сина на благородник да приема покана на свои квартиранти.”
„… ще е съвсем естествено и благопристойно да се окаже тази чест на настоятелката.”
„В думите на Сатоко вече звучеше достойнството на принцеса.”
„… защото твърде много се боеше какво ще кажат хората.”
„… беше в официално черно кимоно и хаори с гербове и седеше с изключително достойнство на стола…” (аз пък паднах от смях от стола – без достойнство…)
Силно задушаващо ми подейства това дори през страниците. А какво остава за горкичкия Кийоаки – задушен и той от барони, баронеси, графове, графини и маркизи (бабка му беше ОК! ;)). Как да вирее в такава среда? На мен от трагично чак комично взе да ми става по едно време. Може да не се отнасям „почтително” към автора, към историята и културата на цяла една нация, но това чувство не е ново за мен. И преди в книги не съм понасяла този „кух показен аристократизъм” (не го казвам аз, самият Кийо дръзна да си го помисли) – не само в японски, а и във всички исторически книги за монархии (които почти не чета); а като се добави самурайството, което недолюбвам; и онези раздути и вредоносни понятия „чест” и „достойнство”...
Но да се върна към Япония – цялото това кланяне от страна на обслужващите не можеше да ме радва, когато самата аз бях там. Защото пак виждах някакво отражение на „правилата”: този човек е по-висш и трябва да бъде поздравен с „трета степен на любезност” от пет възможни (примерно). Но какво ми е на мен – някакви си 10 дни се отнасяха с мен като с бог дори само ако вляза в малка закусвалничка. А Кийоаки и Сатоко какво да кажат – неотлъчно в калъпа на правилата! Те и другите са така, но безлично са претръпнали.
Действително осъзнавам неуважителния си изблик, не зная защо точно при тази книга реагирах така. Сигурно защото още съм под въздействието на дзенската простота и хуманност в корейския филм, който гледах вчера. Сега заради всички цитати по-горе не можах да се радвам ни на кленове, ни на сакури, нито да симпатизирам на изкусния Мишима (и Барова) или на скритите философии.
„И душата на Кийоаки подобно на завръщаща се след наводнение в коритото си вода възжела страдания. Отчаяният му егоизъм и ведно с това неизкоренимият му навик да мечтае изискваха нещо съвсем различно: да желаеш силно, но да не можеш да се срещнеш с любимата.”
„Двамата се качиха в лодката, тя се разлюля силно и това извика у Кийоаки любимото му усещане за несигурността на този свят. И изведнъж чувствата му сякаш се раздвижиха и се отразиха отчетливо по ръба на боядисаната с бяла боя лодка.”
Може обаче да прочета следващата част на тетралогията - за Хонда.
„Дали изобщо бе способен да се превъплъти в каквито и да било чувства? Съдбата не го беше дарила със способността да позволява подобни страсти да проникнат в душата му. Изпитваше дълбока привързаност към своя приятел, знаеше и какво значи сълзи, но наистина му липсваше нещо, за да „чувства”.”
„Но без случайността се обезсмисля и съществуването на волята, тя престава да е нещо повече от ръжда върху огромната верига на причинно-следствените връзки, която успяваме само да зърнем от време на време. Тогава остава един-единствен начин да участваме в историята и той е изобщо да нямаме воля и да функционираме като отделни блестящи и вечно неизменни частици. Никой не би трябвало да търси друг смисъл в човешкото съществуване. Но ти вероятно не гледаш така на нещата. И едва ли вярваш в подобна философия. Без особено да се замисляш, по-скоро вярваш повече в своето бездействие, отколкото в красотата си, в изменчивите си чувства, в индивидуалността и характера си. Прав ли съм?”
В случая и неговата трезвост ми допадна повече, а и с напредването на десетилетията в следващите части може да ми е по-поносима обстановката. Защото книгите за съвременна Япония ми харесват общо взето (след WWII). Макар че като се замисля - харесвам Ясунари Кавабата, Джуничиро Танидзаки, Кобо Абе, които са по-възрастни или колкото Мишима. Но май не са писали за „аристокрацията” или поне аз не съм срещала такива техни книги. Sorry, Юкио. Ако не бяха маркизите (ясно ми е, че човек трудно може да избяга от епохата си), всичко това щеше да ми хареса:
„Животът на чувствата ненавижда всякакви ограничения, но по ирония на съдбата в крайна сметка е склонен да окове във вериги собственото си възприятие за свобода.”
„Любовните страдания би трябвало да са ярки, многоцветни, но в малката му домашна работилница имаше само един вид прежда – чисто бяла.”
„…окончателното сливане на аристократичните и самурайските традиции, абсолютно тържество на старата дворцова аристокрация и новото дворянство.”
„… волята на Негово Величество…”
„… предаността към Императора…”
„… благоволението на Негово Императорско Величество…”
„… етикета и протокола на събитието…”
„Да опетни честта на семейството!”
„Няма на света по-голямо вероломство, по-страшно погазване на синовния дълг.”
„В стари времена аз като твой баща щях да съм принуден да си направя сепуку, молейки за прошка Негово Величество Императора.”
„Какъв позор! Как сега ще се извиним на императора, на нацията като цяло?”
„… каза, че е под достойнството на сина на благородник да приема покана на свои квартиранти.”
„… ще е съвсем естествено и благопристойно да се окаже тази чест на настоятелката.”
„В думите на Сатоко вече звучеше достойнството на принцеса.”
„… защото твърде много се боеше какво ще кажат хората.”
„… беше в официално черно кимоно и хаори с гербове и седеше с изключително достойнство на стола…” (аз пък паднах от смях от стола – без достойнство…)
Силно задушаващо ми подейства това дори през страниците. А какво остава за горкичкия Кийоаки – задушен и той от барони, баронеси, графове, графини и маркизи (бабка му беше ОК! ;)). Как да вирее в такава среда? На мен от трагично чак комично взе да ми става по едно време. Може да не се отнасям „почтително” към автора, към историята и културата на цяла една нация, но това чувство не е ново за мен. И преди в книги не съм понасяла този „кух показен аристократизъм” (не го казвам аз, самият Кийо дръзна да си го помисли) – не само в японски, а и във всички исторически книги за монархии (които почти не чета); а като се добави самурайството, което недолюбвам; и онези раздути и вредоносни понятия „чест” и „достойнство”...
Но да се върна към Япония – цялото това кланяне от страна на обслужващите не можеше да ме радва, когато самата аз бях там. Защото пак виждах някакво отражение на „правилата”: този човек е по-висш и трябва да бъде поздравен с „трета степен на любезност” от пет възможни (примерно). Но какво ми е на мен – някакви си 10 дни се отнасяха с мен като с бог дори само ако вляза в малка закусвалничка. А Кийоаки и Сатоко какво да кажат – неотлъчно в калъпа на правилата! Те и другите са така, но безлично са претръпнали.
Действително осъзнавам неуважителния си изблик, не зная защо точно при тази книга реагирах така. Сигурно защото още съм под въздействието на дзенската простота и хуманност в корейския филм, който гледах вчера. Сега заради всички цитати по-горе не можах да се радвам ни на кленове, ни на сакури, нито да симпатизирам на изкусния Мишима (и Барова) или на скритите философии.
„И душата на Кийоаки подобно на завръщаща се след наводнение в коритото си вода възжела страдания. Отчаяният му егоизъм и ведно с това неизкоренимият му навик да мечтае изискваха нещо съвсем различно: да желаеш силно, но да не можеш да се срещнеш с любимата.”
„Двамата се качиха в лодката, тя се разлюля силно и това извика у Кийоаки любимото му усещане за несигурността на този свят. И изведнъж чувствата му сякаш се раздвижиха и се отразиха отчетливо по ръба на боядисаната с бяла боя лодка.”
Може обаче да прочета следващата част на тетралогията - за Хонда.
„Дали изобщо бе способен да се превъплъти в каквито и да било чувства? Съдбата не го беше дарила със способността да позволява подобни страсти да проникнат в душата му. Изпитваше дълбока привързаност към своя приятел, знаеше и какво значи сълзи, но наистина му липсваше нещо, за да „чувства”.”
„Но без случайността се обезсмисля и съществуването на волята, тя престава да е нещо повече от ръжда върху огромната верига на причинно-следствените връзки, която успяваме само да зърнем от време на време. Тогава остава един-единствен начин да участваме в историята и той е изобщо да нямаме воля и да функционираме като отделни блестящи и вечно неизменни частици. Никой не би трябвало да търси друг смисъл в човешкото съществуване. Но ти вероятно не гледаш така на нещата. И едва ли вярваш в подобна философия. Без особено да се замисляш, по-скоро вярваш повече в своето бездействие, отколкото в красотата си, в изменчивите си чувства, в индивидуалността и характера си. Прав ли съм?”
В случая и неговата трезвост ми допадна повече, а и с напредването на десетилетията в следващите части може да ми е по-поносима обстановката. Защото книгите за съвременна Япония ми харесват общо взето (след WWII). Макар че като се замисля - харесвам Ясунари Кавабата, Джуничиро Танидзаки, Кобо Абе, които са по-възрастни или колкото Мишима. Но май не са писали за „аристокрацията” или поне аз не съм срещала такива техни книги. Sorry, Юкио. Ако не бяха маркизите (ясно ми е, че човек трудно може да избяга от епохата си), всичко това щеше да ми хареса:
„Животът на чувствата ненавижда всякакви ограничения, но по ирония на съдбата в крайна сметка е склонен да окове във вериги собственото си възприятие за свобода.”
„Любовните страдания би трябвало да са ярки, многоцветни, но в малката му домашна работилница имаше само един вид прежда – чисто бяла.”
May 26, 2020
Мишима е все така отличителен и носи удоволствие. Само че главният герой на тази книга е доста неубедителен. Тази негова чувственост и красота някак не успях да я доловя. Още повече, че решенията и постъпките му бяха тези, които хвърлиха мръсотия върху въпросния пролетен сняг - този сняг може да е унищожителен за японците, но, според мен, тук в Европа е пречистващ като идея, затова сигурно имам сбъркани възприятия.
Това момче само пожела страданията си, може би постъпвайки с абсолютна глупост, като дете, което изобщо не подозира за последствията. Заради тези негови действия достоверността на романа постоянно бягаше от моите възприятия. Кийо ми е, общо-взето, наистина антипатичен. В това се крие цялата слабост на романа, който иначе е класически японски - страдание, меланхолия и красота.
Това момче само пожела страданията си, може би постъпвайки с абсолютна глупост, като дете, което изобщо не подозира за последствията. Заради тези негови действия достоверността на романа постоянно бягаше от моите възприятия. Кийо ми е, общо-взето, наистина антипатичен. В това се крие цялата слабост на романа, който иначе е класически японски - страдание, меланхолия и красота.
June 19, 2013
Великолепна книга с красиви моменти, които направо спират дъха! Неминуемо сравнявах със "Златният храм" и ми се стори много различна. "Златният храм" е някак яростно-експресивна и сякаш излята на един дъх, докато "Пролетен сняг" е внимателно режисирана до предвзетост. Действията на героите убягват на обичайната логика и се държат по начин, който извиква трагедия. Би могло да се каже, че това е ритуалното самоубийство на една любов. Мишима не е деликатен и фин като Кавабата Ясунари. По-критично настроените читатели ще заподозрат известно самохвалство и парадиране със стила на моменти, но дори да е така, пак е смайващо красиво. Не само ще търся да прочета втората част от трилогията, ами смятам да се върна след време отново към първата. Чувствам, че много детайли са ми убягнали и положително препрочитането ще ми даде по-добро разбиране.
December 14, 2024
"Пролетен сняг" и "Галопиращи коне", в превод на Дора Барова, изд. Летера, са първите две части от тетралогията "Морето на плодородието" на Юкио Мишима. За съжаление, на български език поредицата не е довършена, а днес е изключително трудно да се намерят дори първите две части.
"Пролетен сняг" ни въвежда в началото на 20-ти век – време на културен и социален преход в Япония. Този период се оказа сравнително непознат за мен, и макар да имах бегла представа за темите на времето, двете книги ми предоставиха много детайли за историческата обстановка, които според мен са важни за разбирането на модерната японска култура. Романът разказва историята на Киойаки Мацугае, чувствителен и колеблив младеж, и неговата сложна любовна връзка с красивата Сатоко Аякура, дъщеря на аристократично семейство.
Мишима описва с изключителна прецизност аристократичния свят на периода Мейджи – с неговите изискани маниери и строги социални правила. Под блясъка на традицията обаче се усеща чувство на разруха и неизбежна промяна. Именно политическите преобразувания създават дълбоко сътресение в културния елит. Историята на Киойаки и Сатоко е любовна и трагична, дори Шекспирова, като показва на читателя невъзможността един млад мъж да надмогне съдбата си, дори когато любовта изглежда всепобеждаваща.
Стилът на Мишима в тази книга е доста различен от този в "Златният храм", а ако трябва да съм честна, оцених книгата с 3.5⭐️, тъй като на моменти ми се стори дори наивна.
В първата част от поредицата авторът започва изграждането на основната тема – конфликтът между личното желание и социалните очаквания. Киойаки е въплъщение на слабостта на духа и изгарящото желание да достигне невъзможното. Неговата пасивност обаче води до необратима трагедия. Вместо да се изправи с високо вдигната глава пред живота по японския идеал, той се предава, така както тогавашното общество се предава пред промените, навлизащи от Запада.
"Галопиращи коне", в превод на Дора Барова, изд. Летера, е втората част от тетралогията и изследва изцяло нова тематика – възхода на милитаризма и национализма в Япония през 30-те години на 20-ти век. Историята проследява Исай Оивайн, млад идеалист, отдаден на идеята за възраждане на традиционните ценности чрез насилие и саможертва.
Историята на Исай е противоположна на тази на Киойаки – той е решителен, смел и фанатичен в стремежа си да възстанови духовния ред на Япония. Действията му обаче са обречени на провал поради редица причини. Въпреки това, неговата непримиримост завърта колелото на съдбата и подчертава човешката немощ пред историческите сили.
Мишима представя изключителни сцени, които вдъхват живот на социалната атмосфера на епохата. Тази книга ме завладя с потапянето си в различния свят на самурайската чест и сепукото. Политическите интриги, романтичните идеали на Исай и драматичното му самоубийство са майсторски изобразени. Интересно е колко западни и шекспирови изглеждат историите. Философските размишления за смисъла на честта, патриотизма и смъртта добавят още пластове към сложната фабула. Радикализмът е представен като характерен за младите, но национализмът, черта присъща на японската култура дори днес, е описан в детайли. Романтичният идеализъм като форма на разрушение прави Исай трагичен герой, жертва на собствената си вяра.
Двата романа, макар и различни по сюжет и тон, комуникират в дълбочина. Мишима е такъв майстор, че дори не е необходимо да свързва сюжетните линии, за да заплете темите за преходността, вечния цикъл на живота и смъртта, както и неумолимостта на съдбата. Ако "Пролетен сняг" е интимна трагедия, то "Галопиращи коне" разглежда трагедията на един народ, вплетен в илюзиите на идеологията.
Юкио Мишима доказва с тези два романа защо е смятан за литературен гений. Сложността на героите и философската дълбочина ми дадоха по-добро разбиране за японската литература и душевност през бурното начало на 20-ти век.
"Пролетен сняг" ни въвежда в началото на 20-ти век – време на културен и социален преход в Япония. Този период се оказа сравнително непознат за мен, и макар да имах бегла представа за темите на времето, двете книги ми предоставиха много детайли за историческата обстановка, които според мен са важни за разбирането на модерната японска култура. Романът разказва историята на Киойаки Мацугае, чувствителен и колеблив младеж, и неговата сложна любовна връзка с красивата Сатоко Аякура, дъщеря на аристократично семейство.
Мишима описва с изключителна прецизност аристократичния свят на периода Мейджи – с неговите изискани маниери и строги социални правила. Под блясъка на традицията обаче се усеща чувство на разруха и неизбежна промяна. Именно политическите преобразувания създават дълбоко сътресение в културния елит. Историята на Киойаки и Сатоко е любовна и трагична, дори Шекспирова, като показва на читателя невъзможността един млад мъж да надмогне съдбата си, дори когато любовта изглежда всепобеждаваща.
Стилът на Мишима в тази книга е доста различен от този в "Златният храм", а ако трябва да съм честна, оцених книгата с 3.5⭐️, тъй като на моменти ми се стори дори наивна.
В първата част от поредицата авторът започва изграждането на основната тема – конфликтът между личното желание и социалните очаквания. Киойаки е въплъщение на слабостта на духа и изгарящото желание да достигне невъзможното. Неговата пасивност обаче води до необратима трагедия. Вместо да се изправи с високо вдигната глава пред живота по японския идеал, той се предава, така както тогавашното общество се предава пред промените, навлизащи от Запада.
"Галопиращи коне", в превод на Дора Барова, изд. Летера, е втората част от тетралогията и изследва изцяло нова тематика – възхода на милитаризма и национализма в Япония през 30-те години на 20-ти век. Историята проследява Исай Оивайн, млад идеалист, отдаден на идеята за възраждане на традиционните ценности чрез насилие и саможертва.
Историята на Исай е противоположна на тази на Киойаки – той е решителен, смел и фанатичен в стремежа си да възстанови духовния ред на Япония. Действията му обаче са обречени на провал поради редица причини. Въпреки това, неговата непримиримост завърта колелото на съдбата и подчертава човешката немощ пред историческите сили.
Мишима представя изключителни сцени, които вдъхват живот на социалната атмосфера на епохата. Тази книга ме завладя с потапянето си в различния свят на самурайската чест и сепукото. Политическите интриги, романтичните идеали на Исай и драматичното му самоубийство са майсторски изобразени. Интересно е колко западни и шекспирови изглеждат историите. Философските размишления за смисъла на честта, патриотизма и смъртта добавят още пластове към сложната фабула. Радикализмът е представен като характерен за младите, но национализмът, черта присъща на японската култура дори днес, е описан в детайли. Романтичният идеализъм като форма на разрушение прави Исай трагичен герой, жертва на собствената си вяра.
Двата романа, макар и различни по сюжет и тон, комуникират в дълбочина. Мишима е такъв майстор, че дори не е необходимо да свързва сюжетните линии, за да заплете темите за преходността, вечния цикъл на живота и смъртта, както и неумолимостта на съдбата. Ако "Пролетен сняг" е интимна трагедия, то "Галопиращи коне" разглежда трагедията на един народ, вплетен в илюзиите на идеологията.
Юкио Мишима доказва с тези два романа защо е смятан за литературен гений. Сложността на героите и философската дълбочина ми дадоха по-добро разбиране за японската литература и душевност през бурното начало на 20-ти век.
February 25, 2013
"Проблемът" с тази книга отново е в прекалено високите ми очаквания. Обичам японската култура, учила съм японски 4 години и определено съм адепт. Подходих към Мишима с респект, с готовност да ме изненада и очарова.
Книгата ми вървеше твърде равно и монотонно, безучастно както от страна на героите, така и на автора. Останах с усещането, че тази книга му е като доведено дете - грижи се за него, мъчи се да го обича, да му помогне да стане достоен човек, но всичко е с усилия и без ентусиазъм.
Нито един от героите не ми стана искрено симпатичен (е, може би сиамските принцове и Хонда по мъничко). Дразнеше ме безгръбначността на Кийоаки, лашкането му от обич, през презрение и злоба до омраза. Сатоко ми се стори най-яркият образ, с най-точно послание, най-решителна, смела и отчетлива.
Харесаха ми литературните похвати на Мишима - изразните средства, съответствието между описанието, думите и действията на героите, вещината, с която води читателя през фабулата (макар и мен самата фабула да не ме грабна особено).
Предговорът към книгата определено хвърля светлина към някои реалии и отговаря на въпроси, но е написан излишно интелектуално.
Книгата ми вървеше твърде равно и монотонно, безучастно както от страна на героите, така и на автора. Останах с усещането, че тази книга му е като доведено дете - грижи се за него, мъчи се да го обича, да му помогне да стане достоен човек, но всичко е с усилия и без ентусиазъм.
Нито един от героите не ми стана искрено симпатичен (е, може би сиамските принцове и Хонда по мъничко). Дразнеше ме безгръбначността на Кийоаки, лашкането му от обич, през презрение и злоба до омраза. Сатоко ми се стори най-яркият образ, с най-точно послание, най-решителна, смела и отчетлива.
Харесаха ми литературните похвати на Мишима - изразните средства, съответствието между описанието, думите и действията на героите, вещината, с която води читателя през фабулата (макар и мен самата фабула да не ме грабна особено).
Предговорът към книгата определено хвърля светлина към някои реалии и отговаря на въпроси, но е написан излишно интелектуално.
Read
July 19, 2024ПРОЛЕТЕН СНЯГ в Изумен
„Пролетен сняг“ е първият роман от японски автор, който прочитам. Не знам защо, но винаги е имало нещо в източната култура, което ме е отблъсквало. Може би поради някакъв предразсъдък, в мен се е закостенила идеята, че азиатското изкуство е твърде далечно от европейското. Че се основава на студена прецизност и изключва емоционалното. Този роман се яви като навременно събуждане и ми показа, че не съм бил прав.
Историята разказва за младия Кийоаки и неговия приятел Хонда. Двете момчета отрастват заедно на фона на големите културни и политически промени в Япония от началото на миналия век. Кийоаки е несериозен романтик, който не знае какво прави с живота си, не намира нищо за достатъчно интересно, че да му посвети вниманието си. Хонда, от друга страна, учи право и е далеч по-ориентиран и целенасочен в действията си. След като установява двата персонажа, Мишима се фокусира върху любовната история между Кийоаки и Сатоко – младо момиче от аристократично семейство във временен упадък. След като самият принц прави предложение за брак на Сатоко, Кийоаки трябва най-накрая да поеме отговорност и да подреди мислите и чувствата си.
Смяташе, че единствената стойностна за него истина е живот без цел, без резултат, живот в името на „чувствата“... И тъкмо този живот го доведе до днешната злокобна радост, до ръба на водовъртеж. Не му оставаше, изглежда, нищо друго, освен да се хвърли в пропастта.
Юкио е завладяваща личност. Брилянтен автор, сравняван с Хемингуей, който започва да се увлича по самурайските традиции и усъвършенства тялото си, в търсене на хармония и величие, но завършва живота си след неуспешна революционна реч, призовавайки съгражданите си да отхвърлят европейското влияние и да се завърнат към корените си. Подобно на Толстой, Мишима не е успял да избяга от постоянната вътрешна борба и противоречията между желаната реалност и действителността. Макар да призовава за отхвърляне на западното влияние, къщата му е декорирана в европейски стил, облеклото му се състои от европейски костюм, а в самото му писане се долавя влиянието на европейските класици от 19 век. Някои твърдят, че към края на живота си Мишима е загубил разсъдъка си. Горещо препоръчвам филма на Пол Шрейдър, в който са показани най-важните моменти от живота на писателя, както и епизоди от произведенията му.
Но да не се отклонявам. С елегантни описания на природни пейзажи, Мишима рисува една чувствителна картина на западащия аристократичен живот в Япония. Героят на Кийоаки е съвършен пример за това. Младото момче не знае какво иска и понякога дори върви срещу себе си, подбуден от пламъка на самоунищожението. Любовта на Сатоко не му е достатъчна. Тя се слива с обожанието на всички останали, на което е свикнал, и дори в един момент чувствата ѝ му опротивявават. Чак след като вижда, че може да загуби Сатоко, Кийоаки разбира, че я обича.
Още със самото си заглавие, „Пролетен сняг“ подсказва за невъзможното щастие и предстоящото страдание на своите героите. Снегът през пролетта не е естествен и колкото и красив в своята особеност, той смразява зараждащия се живот до състояние на празнота и болка.
Освен това трите – сънищата, спомените и светите неща, си приличат по това, че не можеш да ги докоснеш с ръка. И тъкмо затова, щом се отдалечиш на крачка от тях, стават свети, превръщат се в чудо, в нещо неописуемо красиво. Светостта е във всичко и всичко е свято, но ние го докосваме и така го оскверняваме. Странни същества сме ние хората. Оскверняваме всичко, до което се докосваме, а носим у себе си онова, което би ни направило свети.
Книгата е част от тетралогия, като засега на български са преведени само първите две части – „Пролетен сняг“ и „Галопиращи коне“.
„Пролетен сняг“ е първият роман от японски автор, който прочитам. Не знам защо, но винаги е имало нещо в източната култура, което ме е отблъсквало. Може би поради някакъв предразсъдък, в мен се е закостенила идеята, че азиатското изкуство е твърде далечно от европейското. Че се основава на студена прецизност и изключва емоционалното. Този роман се яви като навременно събуждане и ми показа, че не съм бил прав.
Историята разказва за младия Кийоаки и неговия приятел Хонда. Двете момчета отрастват заедно на фона на големите културни и политически промени в Япония от началото на миналия век. Кийоаки е несериозен романтик, който не знае какво прави с живота си, не намира нищо за достатъчно интересно, че да му посвети вниманието си. Хонда, от друга страна, учи право и е далеч по-ориентиран и целенасочен в действията си. След като установява двата персонажа, Мишима се фокусира върху любовната история между Кийоаки и Сатоко – младо момиче от аристократично семейство във временен упадък. След като самият принц прави предложение за брак на Сатоко, Кийоаки трябва най-накрая да поеме отговорност и да подреди мислите и чувствата си.
Смяташе, че единствената стойностна за него истина е живот без цел, без резултат, живот в името на „чувствата“... И тъкмо този живот го доведе до днешната злокобна радост, до ръба на водовъртеж. Не му оставаше, изглежда, нищо друго, освен да се хвърли в пропастта.
Юкио е завладяваща личност. Брилянтен автор, сравняван с Хемингуей, който започва да се увлича по самурайските традиции и усъвършенства тялото си, в търсене на хармония и величие, но завършва живота си след неуспешна революционна реч, призовавайки съгражданите си да отхвърлят европейското влияние и да се завърнат към корените си. Подобно на Толстой, Мишима не е успял да избяга от постоянната вътрешна борба и противоречията между желаната реалност и действителността. Макар да призовава за отхвърляне на западното влияние, къщата му е декорирана в европейски стил, облеклото му се състои от европейски костюм, а в самото му писане се долавя влиянието на европейските класици от 19 век. Някои твърдят, че към края на живота си Мишима е загубил разсъдъка си. Горещо препоръчвам филма на Пол Шрейдър, в който са показани най-важните моменти от живота на писателя, както и епизоди от произведенията му.
Но да не се отклонявам. С елегантни описания на природни пейзажи, Мишима рисува една чувствителна картина на западащия аристократичен живот в Япония. Героят на Кийоаки е съвършен пример за това. Младото момче не знае какво иска и понякога дори върви срещу себе си, подбуден от пламъка на самоунищожението. Любовта на Сатоко не му е достатъчна. Тя се слива с обожанието на всички останали, на което е свикнал, и дори в един момент чувствата ѝ му опротивявават. Чак след като вижда, че може да загуби Сатоко, Кийоаки разбира, че я обича.
Още със самото си заглавие, „Пролетен сняг“ подсказва за невъзможното щастие и предстоящото страдание на своите героите. Снегът през пролетта не е естествен и колкото и красив в своята особеност, той смразява зараждащия се живот до състояние на празнота и болка.
Освен това трите – сънищата, спомените и светите неща, си приличат по това, че не можеш да ги докоснеш с ръка. И тъкмо затова, щом се отдалечиш на крачка от тях, стават свети, превръщат се в чудо, в нещо неописуемо красиво. Светостта е във всичко и всичко е свято, но ние го докосваме и така го оскверняваме. Странни същества сме ние хората. Оскверняваме всичко, до което се докосваме, а носим у себе си онова, което би ни направило свети.
Книгата е част от тетралогия, като засега на български са преведени само първите две части – „Пролетен сняг“ и „Галопиращи коне“.
February 25, 2013
Интересното ревю в началото на книгата, за биографията - житейска и творческа, прочетох до момента на ритуалното самоубийство на автора, исках да започна романа.Така неволно пропускайки подробности за сюжета на книгата, не си развалих магията на четенето. След прочита се върнах отново на ревюто в началото, където под въздействие на книгата го изчетох внимателно цялото. Клишето, „прозира същността на автора”, тук е в буквалния смисъл, доколкото въобще може да се определи същност, в която живеат няколко Аз.
Сблъсъка на японските традиции с прогреса на европейския дух, сбора от емоции и следвани правила пресъздадени чрез юношеството на двама приятели. На моменти си мислех, че всичко е прекалено наивно, но ме спираха повече размисли в тази посока - това е една непозната за мен култура, а и младостта на прага на съзряването сама по себе си е наивност, неопорочена от света на възрастните.
Мишима рисува един период, в който новобогаташи с интереси за политическо влияние в управлението на страната се стремят към приобщаване кръга на дворцовата аристокрация, подпомагайки обеднели аристократични фамилии, а в замяна преписвайки си изтънченост на аристократизъм . Едно общество, което на обяд пие чай в английски порцелан, а вечер традиционното саке, носи кимоно, но в стремеж да покаже благосъстояние облича фрак. Редом с театралните представления кабуки, проява на добър вкус се счита прожекция на европейски филм. Мебелирани къщи в европейски стил, пищни приеми по повод традиционни празници с нетрадиционно – европейско меню. И всичко това на фона на опитите да се придържа към дворцовите етикети на поведение , като единствен стремеж към властта.
Роман на мечтите, страстта, любовта, безразсъдството и като символ на безвремието – белотата на снега и цъфтежа на вишните.
„Цветовете висяха на огромни гроздове от аскетично черните клони и приличаха на бели раковини, покрили плътно риф. Вечерният вятър издуваше завесата, после подхващаше най-напред долните клони и те се разклащаха, сякаш цветчетата по тях си шушукат, а след това поемаше нагоре към върха на широката корона и постепенно всички цветове се впускаха в буен танц.
Бяха бели; розовееха само скупчилите се тук-там на гроздове пъпки. Но при по-внимателен поглед и в белотата им се забелязваха червеникаво-кафявите с формата на звезди тичинки, които се преплитаха като конци на здраво пришити копчета.”
"Ние японците, отъждествяваме духа на снега с красива жена, но аз си спомням, че в европейските приказки той е красив млад мъж. Затова и ти, Кийо, в своята строга ученическа униформа ми се стори като снежния дух, който ме е отвлякъл. За мен би било неизказано щастие просто да се разтворя в красотата ти, да се слея със снега и да измръзна до смърт."
Сблъсъка на японските традиции с прогреса на европейския дух, сбора от емоции и следвани правила пресъздадени чрез юношеството на двама приятели. На моменти си мислех, че всичко е прекалено наивно, но ме спираха повече размисли в тази посока - това е една непозната за мен култура, а и младостта на прага на съзряването сама по себе си е наивност, неопорочена от света на възрастните.
Мишима рисува един период, в който новобогаташи с интереси за политическо влияние в управлението на страната се стремят към приобщаване кръга на дворцовата аристокрация, подпомагайки обеднели аристократични фамилии, а в замяна преписвайки си изтънченост на аристократизъм . Едно общество, което на обяд пие чай в английски порцелан, а вечер традиционното саке, носи кимоно, но в стремеж да покаже благосъстояние облича фрак. Редом с театралните представления кабуки, проява на добър вкус се счита прожекция на европейски филм. Мебелирани къщи в европейски стил, пищни приеми по повод традиционни празници с нетрадиционно – европейско меню. И всичко това на фона на опитите да се придържа към дворцовите етикети на поведение , като единствен стремеж към властта.
Роман на мечтите, страстта, любовта, безразсъдството и като символ на безвремието – белотата на снега и цъфтежа на вишните.
„Цветовете висяха на огромни гроздове от аскетично черните клони и приличаха на бели раковини, покрили плътно риф. Вечерният вятър издуваше завесата, после подхващаше най-напред долните клони и те се разклащаха, сякаш цветчетата по тях си шушукат, а след това поемаше нагоре към върха на широката корона и постепенно всички цветове се впускаха в буен танц.
Бяха бели; розовееха само скупчилите се тук-там на гроздове пъпки. Но при по-внимателен поглед и в белотата им се забелязваха червеникаво-кафявите с формата на звезди тичинки, които се преплитаха като конци на здраво пришити копчета.”
"Ние японците, отъждествяваме духа на снега с красива жена, но аз си спомням, че в европейските приказки той е красив млад мъж. Затова и ти, Кийо, в своята строга ученическа униформа ми се стори като снежния дух, който ме е отвлякъл. За мен би било неизказано щастие просто да се разтворя в красотата ти, да се слея със снега и да измръзна до смърт."
January 8, 2017
В началото на книгата се влюбих в описателния стил на автора, картините, цветовете, вниманието, което се отделя на детайлите, изящността на изреченията. В средата на книгата си казах, че ми идват в повече описанията, визирайки по-скоро сравненията. Но когато стигнах до последната третина, осъзнах колко важни са били именно всичките тези сравнения. Те бяха създали неусетно купища снимки в главата ми и когато разказът стигна точката на неизбежност, тези снимки започнаха да изникват пред очите ми, една след друга, усилващи чувството за носталгия. За мен този роман е една разгъната поема, разгъната, за да могат всичките компоненти на една поема - от усещанията, през красотата, до мимолетността дори - да се просмучат в нас, да попие този туш в хартията на съзнанието ни. И както е винаги с добрата поезия, заслужава да се прочете поне още веднъж.
July 12, 2013
Тази книга те вкарва в един красив и непознат свят, свят който няма нищо общо със света на доминиращата по света Западна литература и западен начин на мислене.
Един изключително фин и поетичен език, книга наслада за сетивата. Книга която се чете бавно за да усетиш всяка дума, всеки образ или описание на листо, дърво, езеро, снежинки.
Един изключително фин и поетичен език, книга наслада за сетивата. Книга която се чете бавно за да усетиш всяка дума, всеки образ или описание на листо, дърво, езеро, снежинки.
May 4, 2026
Човек купува някои книги с леко чувство на вина, защото са престояли твърде дълго в списъка за четене и почти е забравил за тях, докато накрая не ги вземе почти случайно. „Пролетен сняг“ беше такава книга за мен. Знаех, че Юкио Мишима е голямо име в японската литература, бях чувала нещо смътно за скандалната му смърт, но нямах идея какво да очаквам.
Действието се развива в Япония от 1912 г. – ерата Тайшо, когато страната е на прага между феодалното си минало и западния модерен свят. Кийоаки Мацугае е син на заможен аристократ, хубав до болка и толкова погълнат от себе си, че не забелязва как животът минава покрай него. Сатоко Аякура – момичето, заедно с което е израснал – се оказва сгодена в императорския двор. И точно тогава, когато раздялата им изглежда неизбежна, Кийоаки осъзнава, че я обича. Звучи като клише, но не е.
Мишима гради нещо много по-сложно от поредната трагична любовна история. Той взима двама герои, които по всички стандарти са несимпатични (Кийоаки е капризен и егоистичен, Сатоко е непрозрачна почти до загадъчност) и ги поставя в свят, който бързо изчезва под краката им. Аристокрацията, церемониалът, идеята за ката (формата, ритуалът, правилният начин да се направи всяко нещо) – всичко това агонизира под натиска на западната модерност. Любовта им е обречена не само защото са разделени от обстоятелства, а защото самите те са остатъци от една отмираща епоха.
Прозата удря силно. Мишима пише по начин, донякъде напомнящ на Флобер – с дълги, разточителни изречения, натоварени с детайли и изключително сетивни. Описанието на градината на Мацугае в различните сезони само по себе си е причина да прочетеш книгата. Всяка страница е пропита с японската естетика на юген (тайнствената, прикрита красота), без дори да се назовава понятието. Най-много ме плени как авторът пише за преходността (моно но аваре). Всичко в романа е наситено с усещане за крехкост: младостта, вековните традиции, любовта, самото японско общество от онова време. Описанията на природата, на дрехите, на жестовете, на мълчанието между думите са толкова изящни, че си налагаш да четеш бавно, за да не изпуснеш и частица от това великолепие.
Мнозина вероятно биха сметнали Кийоаки за непоносим герой и ще са прави. Той е непоносим, но тъкмо в това е силата на образа му. Мишима не те кара да го харесваш, а да го разбереш. Кийоаки е продукт на система, която е развила чувствителността му до степен на патология за сметка на практическата мъдрост. Той знае как да страда красиво, но не знае как да живее. А привидно пасивната Сатоко в действителност взима единственото радикално решение в романа и то е толкова будистко в своята същност, че ако не познаваш поне малко източната религиозна мисъл, би ти се сторило безумно.
Като човек, влюбен в японската култура, оценявам колко дълбоко Мишима улавя конфликта между традицията и модерността. Той не просто разказва любовна история, а оплаква и възхвалява цял един свят, който си отива. И го прави с такава елегантност и страст, че дори да не си съгласен с неговите възгледи, не можеш да не му се възхитиш.
Ако обичате изтънчена проза, психологическа дълбочина и книги, които оставят след себе си меланхолична красота, „Пролетен сняг“ е задължителна. Тя е като чаша горещ зелен чай в хладна пролетна утрин – напомняне, че красивите мигове са ценни именно защото не траят вечно. Препоръчвам я от сърце.
Действието се развива в Япония от 1912 г. – ерата Тайшо, когато страната е на прага между феодалното си минало и западния модерен свят. Кийоаки Мацугае е син на заможен аристократ, хубав до болка и толкова погълнат от себе си, че не забелязва как животът минава покрай него. Сатоко Аякура – момичето, заедно с което е израснал – се оказва сгодена в императорския двор. И точно тогава, когато раздялата им изглежда неизбежна, Кийоаки осъзнава, че я обича. Звучи като клише, но не е.
Мишима гради нещо много по-сложно от поредната трагична любовна история. Той взима двама герои, които по всички стандарти са несимпатични (Кийоаки е капризен и егоистичен, Сатоко е непрозрачна почти до загадъчност) и ги поставя в свят, който бързо изчезва под краката им. Аристокрацията, церемониалът, идеята за ката (формата, ритуалът, правилният начин да се направи всяко нещо) – всичко това агонизира под натиска на западната модерност. Любовта им е обречена не само защото са разделени от обстоятелства, а защото самите те са остатъци от една отмираща епоха.
Прозата удря силно. Мишима пише по начин, донякъде напомнящ на Флобер – с дълги, разточителни изречения, натоварени с детайли и изключително сетивни. Описанието на градината на Мацугае в различните сезони само по себе си е причина да прочетеш книгата. Всяка страница е пропита с японската естетика на юген (тайнствената, прикрита красота), без дори да се назовава понятието. Най-много ме плени как авторът пише за преходността (моно но аваре). Всичко в романа е наситено с усещане за крехкост: младостта, вековните традиции, любовта, самото японско общество от онова време. Описанията на природата, на дрехите, на жестовете, на мълчанието между думите са толкова изящни, че си налагаш да четеш бавно, за да не изпуснеш и частица от това великолепие.
Мнозина вероятно биха сметнали Кийоаки за непоносим герой и ще са прави. Той е непоносим, но тъкмо в това е силата на образа му. Мишима не те кара да го харесваш, а да го разбереш. Кийоаки е продукт на система, която е развила чувствителността му до степен на патология за сметка на практическата мъдрост. Той знае как да страда красиво, но не знае как да живее. А привидно пасивната Сатоко в действителност взима единственото радикално решение в романа и то е толкова будистко в своята същност, че ако не познаваш поне малко източната религиозна мисъл, би ти се сторило безумно.
Като човек, влюбен в японската култура, оценявам колко дълбоко Мишима улавя конфликта между традицията и модерността. Той не просто разказва любовна история, а оплаква и възхвалява цял един свят, който си отива. И го прави с такава елегантност и страст, че дори да не си съгласен с неговите възгледи, не можеш да не му се възхитиш.
Ако обичате изтънчена проза, психологическа дълбочина и книги, които оставят след себе си меланхолична красота, „Пролетен сняг“ е задължителна. Тя е като чаша горещ зелен чай в хладна пролетна утрин – напомняне, че красивите мигове са ценни именно защото не траят вечно. Препоръчвам я от сърце.
May 4, 2026
Многопластова и тъжна книга.
Главният герой Кийо е противоречив образ, който на моменти отвращава читателя от себе си с желанието му да причини страдание на другите, както и с неговата себичност, която в последтвие е обяснена от най-добрия му приятел Хонда с това, че "влюбеното сърце няма място за емпатия към останалите". В мен остана въпроса защо Сатоко се е влюбила в него? В нея като образ виждаме забележителен разсъдък, прекрасно осъзнаване на причина и следствие, сдържаност, възпитание, смелост, емоционалност, стоическо търпение към всички прищявки на Кийо. Именно заради любовта си към него тя приема целия трагизъм, който следва и не обвинява никого за съдбата си. За сметка на това, Кийо обвинява другите за собственото си нещастие и често не разбира какъв риск крият действията му.
Главният герой Кийо е противоречив образ, който на моменти отвращава читателя от себе си с желанието му да причини страдание на другите, както и с неговата себичност, която в последтвие е обяснена от най-добрия му приятел Хонда с това, че "влюбеното сърце няма място за емпатия към останалите". В мен остана въпроса защо Сатоко се е влюбила в него? В нея като образ виждаме забележителен разсъдък, прекрасно осъзнаване на причина и следствие, сдържаност, възпитание, смелост, емоционалност, стоическо търпение към всички прищявки на Кийо. Именно заради любовта си към него тя приема целия трагизъм, който следва и не обвинява никого за съдбата си. За сметка на това, Кийо обвинява другите за собственото си нещастие и често не разбира какъв риск крият действията му.
January 27, 2025
Трябваше да мине известно време преди да напиша нещо за тази книга.
Чел съм няколко японски автора и винаги ми е било интересно как обрисуват себе си, и как винаги ми изглеждат някак странни, чужди. Разликата в културите е водещото, и тук същото се получи, но някак по-различно. Душевното състояние на героите е пряко повлияно от културата, която в тази книга е преходна. Макар действието да се развива в императорска Япония, чуждите обичаи започват да се прокрадват, и да се преплитат с традиционните японски нрави.
Чел съм няколко японски автора и винаги ми е било интересно как обрисуват себе си, и как винаги ми изглеждат някак странни, чужди. Разликата в културите е водещото, и тук същото се получи, но някак по-различно. Душевното състояние на героите е пряко повлияно от културата, която в тази книга е преходна. Макар действието да се развива в императорска Япония, чуждите обичаи започват да се прокрадват, и да се преплитат с традиционните японски нрави.
December 27, 2022
Страхотна история и много красиво писане, но книгата е пълна с описания, което за мен беше изключително дразнещо на моменти и затова махам 1 звезда. Не, че описанията не бяха красиви и подходящи на моменти, но повечето си бяха пълнеж за мен.
April 23, 2025
Изключително красив език. Всичко сякаш оживяваше пред очите ми. Бавна, спокойна, дълбока и емоционална.
May 6, 2026
Книгата е разкошна. Силно препоръчвам! Има някаква скрита магия между страниците, която не те оставя до самия край. Онези редки моменти, в които се отнасяш в друг свят и се чувстваш омагьосан.
September 13, 2013
За нaс е трудно да разберем японците и тяхната душевност, но понякога се чудя дали и те се разбират. Глaвният герой не успя дa се справи много с тази задача.
Displaying 1 - 17 of 17 reviews