"Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай."
Ако един гадател не бе казал това на Тициано Терцани, то тази книга нямаше да съществува, което би било загуба, защото е пълна с наистина чудновати истории от много далечни места, които може и никога да не посетя. Гадателят изрича споменатите думи през далечната 1976 г., така че авторът има цели 17 години да се връща към предсказанието. В началото срещата остава в съзнанието му, но не му прави голямо впечатление. Макар да е живял в Азия 20 години без прекъсване, Тициано не вярва в "такива неща", приема ги леко с насмешка дори. Виждала съм обаче как и сред най-трезвомислещите ми познати съмнението покълва, а и в крайна сметка защо да не послуша китаеца? Азиатският начин да се справиш с пророчествата е не да се противопоставяш, а да приемеш.
Има и друга причина. През 1993 година Тициано е на 55 и усеща, че се нуждае от предизиквателство. Като журналист е бил в най-рисковите точки на света, правил е какво ли не и признава, че е стигнал момент, в който би искал да бъде изненадан. Пък и колко само екзотично и леко налудничаво звучи да кажеш на колегите и близките, че цяла година ще избягваш самолети и то заради един китайски гадател! Първоначално шефовете му не са ентусиазирани, защото ако нещо се случва някъде много далеч, то дотам със сигурност за часове ще стигнат журналистите със самолет, а не този, който може да използва само кола, влак, кораб, краката си, автобус, слон и т.н. Той обаче успява да отиде където трябва точно навреме - от първите демократични избори в Камбоджа до откриването на първата наземна линия между Тайланд и Китай през Бирма. Впечатляващ е и направо историческият преход от Банкок до Флоренция с влак (повече от 20хиляди километра!). Годината, в която е трябвало да умре, се превръща всъщност в най-живата му.
"Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплаване; и то специална виза, на която да пише "наземен транспорт", като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения...".
Пътуването по су��а и то на големи разстояния му възвръща усещането за необятността на земята, всичко забавя ход и в излишъка от време човек става по-внимателен към детайлите, гледките и хората ("за трийсет години на полети ми се струва, че не съм запомнил никого"). Много ми допаднаха разсъжденията, че скъсяването на разстоянията реално скъсява всичко, мигваш два пъти и от една държава си в друга, без да се настроиш, без никакво усилие - едно е да тичаш от летище на летище, съвсем друго е "бавното, трудно поемане - чрез осмоза - на флуидите на земята, към която с влака оставаш прикрепен". По въздух местата постепенно се уеднаквяват, летищата изглеждат все по-еднакво, без значение дали са в Уганда или Чехия, пристигнето ти се маркира от полицай пред екран, докато да стигнеш с влак или к��раб събужда закърнели сетива.
Тициано си дава две обещания - през 1993 година не само няма да се качва на самолет, но и ще се срещне с най-известния гадател/шаман/магьосник във всяка държава, която посети. Много любопитно е какво му казва всеки от тях, какви амулети му дават, какви са религиозните им вярвания и ритуали. Аз, макар да имах някаква идея, реално изобщо не бях подготвена за азиатските суеверия, някои от тях намерих за откровено безумни, а се оказа, че управляващите взимат изключително важни решения, следвайки окултни съвети. И все пак това е очарованието на един много различен свят, който си отива, който все повече заприличва на Запада с манията по материализъм и консуматорство, даже го задминава. Тициано критикува това, като най-остро и болезнено го усетих в главите за Сингапур ("западът се връща през прозореца и най-накрая завладява Азия вече не през присвояването на нейните територии, а на душата й"). Болката му, че толкова много градове, богати на история, култури и религии днес се стремят към безвкусно уеднаквяване, задушени под бетонни маси, се усеща в цялата книга, но ценни за читателя са онези места и хора, които сякаш са останали неподвластни на времето и промените.
В един момент посещенията при гадателите доста почват да си приличат, та за мен много по-важни и интересни бяха историческите събития, които преобразяват Югоизточна Азия в края на века, особено срещата му с Кхун Са, един от най-издирваните хора в света. Колкото и да търсите в интернет, по-интересна информация с разказ от първо лице за държавата Шан от тази в книгата няма да намерите.
И така...няма нужда да вярвате, че както можем да видим светлината на угаснала преди векове звезда, така някои хора могат да надникнат в бъдещето ни, защото вече се е случило. Въпреки това обаче гарантирам, че западният ви скепсис няма да ви попречи на любопитството към разказаните срещи. В крайна сметка пророчеството отваря ново око за Тициано, води го до хора и места, които никога нямаше да посети, и за които ние нищо нямаше да знаем също. И ето, всичко започва на гърба на слон в Лаос и приключва при бивш агент на ЦРУ, а предсказанието го спасява, тъй като на 20 март 1993 г. се разбива самолет, на който Тициано е трябвало да се качи...
Превод: Дария Карапеткова, изд. "Колибри"