„Някои пътища е по-лесно да се оставят от други. Мнозина вървят, за да търсят бъдещето, но намират само миналото. Други търсят миналото, за да го подновят, и откриват, че миналото изобщо не е такова, каквото са си го представяли. Човек може да върви, за да търси приятели, и да намери само непознати. Човек може да копнее за близост, но да намери само жестока самота... “
„Прах от мечти“ е поредното забележително пътешествие в изключително епичния и суров Малазански свят... Историята е изпълнена с брутални битки и тягостен войнишки начин на живот, но същевременно е страшно увлекателно разказана и привлича вниманието с въздействащи мистични детайли. Разбира се, Ериксън е споделил много мъдри мисли, описвайки шеметния поход на малазанците в заплетените конфликти между боговете... Тавори и Фидлър са любимите ми герои от тази страхотна предпоследна част от поредицата.“
„Толкова много истини можеше да се крият в тези сладкодумни лъжи. Макар причината да беше заблуда, чувствата, побрани така грижливо в тях, не бяха.“
„— Понякога — почна неуверено Брис, — когато няма нищо за споделяне, освен съжаление, като отправна точка трябва да послужи съжалението. Помирението не изисква едната страна да капитулира пред другата. Простото взаимно признание, че са направени грешки, само по себе си слага край на разделението.“
„Торент не можеше да е сигурен кога нещата бяха започнали да тръгват на зле, но помнеше погледа в окото на Ток Анастер, цинизма, изписан на чуждото му лице. И с всяка изречена от него фраза здравите основи на вярата на Торент сякаш се разтърсваха, понесли сякаш убийствени удари… докато не се появиха първите пукнатини, докато самата страстна увлеченост на Торент не се обърна против себе си, преситена и изпълнена с присмех, докато онова, което беше сила, не се превърна в слабост.
Такава бе властта на скептицизма. Шепа думи, които да р��зклатят увереността, като семена, хвърлени в каменен зид — нищожни стръкчета и тънки коренчета, да, но с времето събарят стената.“
„ ...Има нещо необичайно в малазанците. Намирам ги за очарователни. Представи си, цяла цивилизация, която не търпи глупаци.
— Според това, което чух, това не ги предпазва от измяна — изтъкна Брис. — Собствената им императрица е била готова да ги пожертва до един.
— Но те не са коленичили под брадвата, нали?
— Схващам мисълта ти.
— Съществува обмен на доверие между управляващия и управлявания. Наруши ли се от която и да е посока, взаимните споразумения се анулират.“
„Тавори издърпа стола срещу Кенеб и бутна Синн да седне, след това отиде до единия край и остана там права. Когато заговори, тонът й беше нехарактерно рязък, сякаш гневът кипеше под повърхността.
— Боговете може да имат своята война. Ние няма да бъдем използвани. Нито от тях, нито от никого. Не ме интересува как ще ни съди историята — надявам се това да бъде разбрано добре.
Лостара се усети, че е запленена. Не можеше да откъсне поглед от адюнктата. Най-после виждаше една нейна страна, останала скрита толкова дълго — страна, която всъщност може би никога не се беше разкривала. Беше ясно, че другите са също толкова стъписани, след като никой не проговори, за да запълни тишината, когато Тавори замълча — и ги огледа един по един със стоманените си очи.
— Четенето на Фидлър го показа ясно — продължи тя. — Това четене беше оскърбление. Към всички нас. — Започна да смъква кожените си ръкавици с някак жесток педантизъм. — Никой не владее умовете ни. Нито императрица Ласийн, нито самите богове.“
„— Твърде много допускания — каза Тавори. — Овладейте се, Висш маг. Кажете ми, виждали ли сте лицето на нашия враг на изток?
Погледът, който й хвърли, беше мрачен, измъчен.
— Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането й винаги се оказва удавено в невинна кръв. Честното правосъдие е жестоко, адюнкта, ужасно жестоко. А това, което го превръща в бедствие, е начинът, по който се разпростира, поглъщайки всичко по пътя си. Позволете ми да цитирам имперския историк Дюйкър: „Целта на правосъдието е да изцеди света от цвят.“
„Не ме разбирай погрешно. Избери да обитаваш в този свой бог колкото искаш, но същевременно се постарай да признаеш, че има «друг», че има съществуване извън твоя бог. И ако твоят бог има лице, то тогава и онзи другият има. В това осъзнаване, дестраянт, ще можеш да схванеш свободата, която е в самата сърцевина на целия живот: че изборът е единственият морален акт и че всичко, което някой избира, може да бъде съдено в морален контекст само ако този избор е свободен.“
„Хората настояват другите да се държат прилично, но рядко налагат същите изисквания на себе си. Оправдания, лишени от логика, подхранвани от изгодата и самозаблужденията за благочестива уместност.“
„— Разбирам, че Малазанската империя е основана на експанзия, завладяване на далечни територии.
— Просто е малко по-настървена от вашата ледерийска експанзия, сър.
— Да. Ние действахме на принципа „пълзешком и полека“ — така поне го описваше брат ни Хул. Разширяваме се бавно като петно, докато някой в обсаденото племе не усети какво точно става, и тогава започва война. Война, която в този момент оправдавахме с претенциите, че просто защитаваме своите граждани първопроходци, икономическите си интереси или сигурността си. — Усмихна се горчиво. — Обичайните лъжи.“
„Сънародниците ѝ, разбрала бе тя по-късно, бяха имали грандиозни представи за своята значимост. Но пък беше сигурна, че същото е вярно за всеки народ, всяко племе, всяка нация. Извисяване на собственото „аз“, горделиво в своята самозаблуда...“
„Повече от всякога можеше да се разчита на командирите на легиони и техния персонал — Брис държеше на компетентност и самостоятелност и бе избрал офицерите си съобразно тези качества. Недостатъкът на тези дадености се проявяваше на всяко заседание на командния състав в междуличностния сблъсък. Брис подозираше, че щом тръгнат в поход, съперничествата ще бъдат изместени от вътрешната враждебност към надпреварата с чуждата армия, която щеше да се придвижва на фланга им, и толкова по-добре. Ледериите имаха нещо да докажат или ако не да докажат, то да преоткрият...“
„Имасс нямаха писмен език. Нещо много по-древно бе заровено дълбоко в тях. Беше изменчиво. Беше магията на сенки, хвърляни от нищо — нищо реално. Беше дарът на несъгласуваното, заблудата на неестествени неща, промъкнали са в един естествен свят. Беше причина, търсеща следствие. Когато слънцето си идеше от небето, вместо него се вдигаше огън, а огънят бе създателят на сенки, разбулвачът на тайни.“
„Но сега Фидлър беше сержант, а и нещо много повече. Гадател на Драконовата колода. Легендарен оцелял от Подпалвачите на мостове. Беше железният прът, забит дълбоко в земята, и колкото и свирепо да бушуваха ветровете, държеше здраво — и всички на свой ред се вкопчваха в него, цялата проклета армия като че ли. „Държим се здраво. Не за адюнктата. Не за Бързия Бен или Юмрук Кенеб. Държим се здраво за Фидлър, един проклет сержант.“
„Историята профучава отгоре, както е правила винаги, и всичко, което е ново, намира стари форми.“
„— Светът никога не е бил прост, джагът, и ако вярвате, че е бил, заблуждавате се.
— Какво би могъл да знаеш ти за древните времена?
Той сви рамене.
— Познавам само отскорошните времена, но защо древните трябва да са различни? Спомените ни лъжат. Наричаме го носталгия и усмивка. Но всяка лъжа има цел. И тя включва изкривяване на усета ни за миналото.“
„Великите пълководци бяха, всички до един, безумци. Можеха да стоят, както той стоеше сега, в центъра на надигащия се ужас, и да не виждат нищо друго освен мечове, които ще всекат вярна пътека към желанията им, сякаш желанието само по себе си е добродетел, нещо толкова чисто и праведно, че не може да бъде оспорвано, не може да бъде отричано.“
„Такова високо мнение може да се съхрани само в света на загадката обаче, а загадката рядко надживява фамилиарността. Висшият маг официално бе помолил временно да я зачислят в кадъра му. Оттогава беше чула много ругатни от Бен Адефон Делат и бе стигнала до заключението, че бързината му не е толкова магична, колкото импулсивна.“
„Искаш смисъл? Съчини си го. Искаш истина? Измисли я. Не че има значение. Слънце изгрява, слънце залязва. Виждаме едно, може да не видим другото, но на слънцето му е все едно, нали?
— Точно — отвърна тя. — Значи сме на едно мнение.
— Не съвсем. Аз не казвам, че не си струва. Обратното казвам. Правиш светове, светове вътре в главата ти и светове отвън, но само тия вътре си струват. Там намираш мир, приемане. Смисъл.“
„Сънрайз нямаше търпение, гореше от желание час по-скоро да се домогне до легендарното. Точно за това беше предназначен, към това беше водил целият му живот, все едно той просто беше чакал да дойдат тези чуждестранни войници. Да го пометат и понесат със себе си, и ето, че сега той беше един от тях. И знаеше, че другите изпитват същото. „Ние вече сме Подпалвачите на мостове...“
„Ботъл се поколеба, изгледа сърдито Бързия Бен и после тръгна.
— Още ли бръмчат нишките, Бързак?
— Слушай, Фид. Прекъснах ги, точно както казах на Ботъл…
— Не на мен тия.
— Виж какво, не си Уискиджак, нали? Не съм длъжен да ти отговарям. Вече съм Висш маг, което значи, че…
— Че трябва да говоря направо с адюнктата, тъй ли? Или ще продължаваш да го усукваш? Колко мислиш, че ще издържиш, Бързак.“
„— Не са моят легион — сопна се Блистиг. — Би могъл да кажеш дума-две за вежливостта на войниците си, Кенеб.
— Малазанската армия първо изисква вежливост и след това очаква уважение. Загубиш ли уважение, вежливостта обикновено си отива с него.
— Запомни, ще те намеря.
— Първо си намери коня, Блистиг.“
„— Били са избрани — отвърна Висшият маг. — И не, нямам представа защо.
Кенеб се помъчи да си го обясни. Погледна Фидлър. Сержантът изглеждаше окаяно. „Е, нищо ново.“
— Геслер и Сторми — промълви колебливо Кенеб — не бяха обикновени морски пехотинци.
— Най-близо до асценденти от всички в тази армия — каза Бързия Бен.“
„Всичко се свеждаше до незнанието, цялото бъдеще, а кой изобщо можеше да осмисли достатъчно добре миналото, за да си въобрази, че наистина знае всичко и след като знае всичко, знае и всичко, което предстои?“
„Вярно, простотата не означаваше непременно глупост в края на краищата. Беше дала разумни отговори, със съвсем лек намек за обида. „Да, малко достойнство преди обидата, както често казваше майка ми, от това става чудесно оръжие.“
„Има времена, знаеше Бен, когато дори боговете залитат назад с окървавени лица. „Не, боговете не са нагласили това. Не са могли да разгадаят сърцето на адюнктата, онзи извор, пълен с всичко, което тя не иска да разкрие на никого. Ние винаги бяхме излъскания ашик, но в чия ръка щяхме да се озовем? Никой не знаеше. Никой не можеше дори да сънува…“
„Ние трябва да намерим малазанците… Нали? Нашият стар, достоен враг.“