Не бих казала, че това е типичен пример на литература за самопомощ, към която аз нямам особено позитивна нагласа. Разбира се, отново се разчита на мотивацията, а авторовото послание е просто: "има много хора, които са по-зле от теб, така че защо не си размърдаш мързеливия задник и не направиш нещо, за да махнеш тази инвалидна количка от носа ти, която наричаш очила". Първата - "теоретична част", условно може да се обособи като такава и заема почти цялата книга. В нея тонът е преднамерено агресивен, нападателен и саркастичен спрямо читателите, които според автора са са потънали в безпомощното състояние на своето самосъжаляване. Книгата е насочена към хора с всякакви очни проблеми - не само с често срещаните - астигматизъм, късогледство, далекогледство, но и с по-сериозните и трудно предотвратими заболявания. Втората част са упражненията, които навярно имат своето обективно въздействие върху способността за акомодация на окото. Норбеков, обаче, подчертава, че не бива директно да се отива на тях и че без необходимата нагласа и "подготовка" ефектът би бил минимален. Тук си звучи точно като самопомощ, всъщност. Важна е мотивацията и убедеността, че може да се справиш с проблема, трябва да вярваш и т. н. И се създава една нефалшифицируема теория - има резултат - благодарение на моя метод е; няма - заради липсата на подходяща нагласа при теб е. От друга страна, трудно някой би могъл да обвини Норбеков в това, че представя техники, които претендират за нещо повече от плацебо. Той самият на практика казва, че убедеността въздейства чисто соматично. Възможно е просто да е създал една успешна/или не толкова успешна (не знам) система на задействане на плацебото, но както казах, авторът ,макар и не толкова директно казано, не претендира за нещо друго. Така и не стигнах до момента на прилагане на упражненията - имам познати, при които се наблюдава смъквате на диоптър, но съм наясно, че това не е сериозен аргумент. Бих потърсила повече информация за общите резултати.