"Из македонската земя се срещат малки, схлупени черквици, заровени дълбоко в земята. По външен вид те не се отличават от заобикалящите ги къщи. Но когато надникнем вътре, пред нас заблестяват с цялата си красота майсторските иконостаси, вдъхновени дърворезби, сътворени от прочутите майстори-поети на Дебърската школа. Такива са и героините на Талев. За да разберем истинската им красота, писателят ни кара да влезем в душите им и там ние виждаме колко много героизъм и поезия се таят в онзи тайнствен полумрак, където бушуват чувствата, където се раждат мислите и се открояват решенията за благородни и честни дела." Ефрем Карамфилов
Димитър Талев (Dimitar Talev) Петров-Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
Димитър Талев е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля през 1920 година. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който умира Иван Вазов, той се връща от Австрия. После изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 година.
Талев издава книгата „Сълзите на мама“ — увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя брат му Братислав Талев, „ за отношението към дома, към майка, към Бог.“ Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството.
През 1927 година той е привлечен като коректор във в. „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение. През 1929 година поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор. Когато убиват директора на вестника през 1933 година, постът се заема от Димитър Талев.
През 1944 г. новият режим променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 той е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор до края на марат 1945 година. По-късно е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол.
Димитър Талев отново е арестуван през октомври 1947 година. След тази случка здравословното му състояние се влошава и той получава тежка язва.
Дълбокото потапяне в света, живота и бляновете на македонските българи продължава да е все така завладяващо четиво!
Обикнах ги аз Глаушевите, като свои родни, все пак и аз съм кръвно свързан с тази пуста Македония!
Узнаваме за стремленията на преспанци към свободата лелеяна от поколения, за желанието им да се учат и развиват непрекъснато. Същевременно ставаме свидетели и на няколко отколешни конфликта, които допълват общата картина. Майстор е Талев, така ни предава всичко, че от зрители се превръщаме в участници в събитията!
Интересно е, че обесването на Васил Левски и Априлското въстание нямат почти никакъв отклик сред местните хора, те хем са заедно с останалите българи, хем някак по-настрана. Може би е основно географски проблема?
От новите герои определено ярко се открои образа и съдбата на учителя Райко Вардарски!
Борбата на старото с новото е жестока и безмилостна, на знанието с невежеството, на поробителите с българите. Робското положение на българския народ по селата е ужасяващо, Талев добре е предал този тънък момент, забравян на моменти дори и от професионални историци. И не, никъде из тая българска Македония няма ни един "македонец", за цяр няма!
Шетат из богатите, но изостанали наши земи различни емисари и шпиони. На всички околни империи - и руската и австрийската, че и на сърби и гърци им се вижда българското зрял и сладък плод, готов за късане. И никой не ни е мислел доброто! Надделява руската пропаганда и не се виждат от народа злините, които завоевателните стремежи на руснаците носят на измъчените ни сънародници.
И до днес много хора са учени или мислят, че Западна Европа разделя българските земи на пет части. Но вече има документи и доказателства за гибелната роля на руския царизъм и опитите му да окупира и асимилира българското, за да постигне лелеяната си мечта - достъп до проливите и Цариград. Достатъчно е да споменем тайните споразумения с Австро-Унгария и Великобритания, подаръците в земя и хора за Румъния (северна Добруджа), за Сърбия (Нишко и Поморавието), както и последвалата руска политика през годините, за да ни стане ясно, че имаме нов, още по-страшен от султана душманин!!!
В поредната руско-турска война (1877 – 1878) по полята на България са загинали 18 729 руски войници и офицери - предимно украинци и фини. От болести са починали 82 636 и дори събрано, това число не е дори близо до 200 000 жертви, за които тръби неуморната руска пропаганда и днес! Но твърде рядко се споменават загиналите над 150 000 цивилни българи и опълченците ни, спасили с живота и кръвта си Руската империя от поредно поражение!!!
Чакат преспанци руснаците, но не знаят каква черна орисия са им отредили… Те така и не навлизат в Македония, въпреки че турците са се изтеглили и оставят местните на произвола им, след като те се завръщат, месеци по-късно. За пореден път...
Трябва да се чете този опус магнум на българщината, да не забравяме корена си и да гледаме уверено в бъдещето. Иначе - горко ни!
Цитат:
- Русия е най-силната държава. И си е наша. - Наша... И тя като Туркия - болен човек.
Влюбена съм в езика на Талев. Всички герои, места и случки са все едно истински в главата ми. Страхотен е. Великолепен и ненадминат. А Звезделин Минков чете върховно и пресъздава ужасно добре гласовете на героите, техния темперамент и характер.
От тетралогията, това е любимият ми роман. Препрочитам го когато искам да си припомня примери на добра литература. А трябва и да призная, че от едната ми страна родът ми е от там, което Талев би нарекъл "Македонска земя." Моите хора са се местили и местили пак, но помня как стари баби, роднини пътуващи и идвайки на гости, са се шегували дали някоя дрешка "е от Щип и Велес?" като дете.
Харесва ми възрожденската атмосфера на Преспа: самият град оживява, придобива собствен пулс. Талев е успял не само да предаде реални исторически събития, но и да създаде незабравими характери. Всъщност, тези характери, макар и праволинейни и идеализирани понякога, са най-силната черта на романа. Талев няма нужда, за разлика от други, млади автори (не само български), да описва с умопомрачителни подробности какво точно си помислила Ния или какво точно направила. Едно единствено движение, една дума, или смяната на сенките по лицето създават цял свят от емоции.
Сигурно съм пристрастна когато казвам, че Талев е българският Толстой. Чрез сагата на едно семейство, авторът е успял да улови най-доброто, а и най-лошото в епохата. На места звучи доста съвременно, особено когато описва как една част от българите гледат към Русия, а други към Западна Европа. Описанията му как обикновените, работещи българи и обикновените турци, които също страдат от политики на една отмираща империя, успяват да живеят в мир, водени от общ стремеж да подобрят живота на семействата си, звучат модерно също. Каквито и да са политическите възгледи на съвременния читател, трудно е да се отрече, че Талев е майстор в жанра на романа.
„Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.“
„Преспанските камбани“ е разкошна българска книга! В нея читателите трепетно проследяваме продължението на многопластовата и трогателна история на рода Глаушеви от „Железният светилник“, което отново се оказва майсторски преплетено със значимите обществени събития от периода. Атмосферата в град Преспа е изключително вълнуваща и изпълнена с възрожденски дух, но същевременно не са спестени и отрицателните черти на хората. Димитър Талев умело е въвел в действието силни нови персонажи, но и продължил да развива вече познатите ни ярки образи... Големият писател е представил съвсем правдоподобно и сладкодумно начина на живот от 70-те години на 19-ти век, което превръща потапянето в романа в неописуемо удоволствие!
„Вардарски посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго — не, той, Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне...“
„Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той: — Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.“
„Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по някоя своя мисъл, предизвикана от песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на сърцето си. Такава беше песента — тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смели и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента.“
„— Брей! Чак накъде гледаш… — Ами и ти требва така да гледаш. Аз мисля, че е по-харно ти утре да предизвикаш со словото си скръб, жалост за убитите. Да се научим най-напред да милейме един за Друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…“
С прекрасния глас на Звезделин Минков отново се пренесох в Преспа през 19-ти век, когато кипи трескаво очакване за Освобождение преди Руско-турската война, а след това голямо разочарование от Берлинския конгрес. В тези смутни времена на голяма надежда, но и несигурност, а в последствие на пълна обреченост, отново проследяваме живота на Глаушевци. Султана Глаушева като един здрав стожер продължава да крепи семейството си, да го държи със здрава ръка и да бъде силна опора на всеки във всяка ситуация. Но и нейната неумолима сила започва да отслабва и да изпуска поводите, с които до този момент здраво е завързала семейството. В книгата има много силни моменти, но за мен най-интересни ми бяха именно тези отношения в семейството, сблъсъка на поколенията, трудното проправяне на пътя към новото, бавното, но сигурно отмиране на някои стари порядки и най-вече разкола между снаха и свекърва. Дълбоката разпра случила се между Султана и Ния, стигаща дотам, че по-възрастната жена да нарича по-младата "кучка", да е готова на още по-тежки думи, дори да я прокълне само и само да е на нейното - показват едно безсилие, едно напълно омаломощаване, една голяма слабост и буди съжаление. Онази силната Султана от първата част, тук е само бледа сянка и се превръща в антигерой, в злобна бабичка, в отрицателен персонаж... Много тъжно е нейното схващане, че един мъж е преди всичко син на майка си и едва след това съпруг на жена си. Вместо да пусне децата си да полетят, тя иска да ги завърже за себе си и никога да не ги отдели от полата си. И все пак беше тъжен и края на нейния живот и този на стария Глауш - с тях напълно отмират традициите и родът започва да се разпада. Второто нещо, което ме докосна дълбоко е описанието на тежкото раждане, пълната безпомощност и упованието само на божията помощ. Бабичката, което помага дори не се сеща да си измие ръцете, а знанията й са само от собствения й опит, т.е. никакви, но жената няма избор - или успява да роди или умира... И отново съм удивена от разказваческите способности на Талев. С такава лекота реди думите и е способен от малко да те трогне и дори да те разплаче. Двете първи части - "Железният светилник" и "Преспанските камбани" са ми най-любимите и според мен най-силните книги от тетралогията. После фокусът твърде много се измества върху революционните борби, но с удоволствие ще си припомня и следващите части.
Кога беше влючен "Железният светилник" в списъка със задължителната литература? В десети или в единайсти клас се изучаваше? Не помня... Не помня и какво съм чела навремето, какво съм разбрала... не знам.. Спомнях си единствено името Султана, а цялостната ми асоциация за книгата беше като за нещо мрачно, тъмно , потискащо и... задължително. Със сигурност за тази мрачна асоциация своя принос имат и безумно грозните корици на книгите на Талев от "мое" време.
Затова съм и толкова неизразимо щастлива, че реших да изслушам тетралогията в Сторител! Каква наслада и какво уникално вълнуващо преживяване беше това! Голямата заслуга за това е първо на Талев, разбира се, но и на брилянтния прочит на Звезделин Минков, който направи така, че действието да се лее като нектар, а аз слушах и слушах, жадна за още и още! Едва ли нещо ново мога да кажа за сагата на семейство Глаушеви и техните приятели, съседи и съграждани от Преспа. Вълнуващи образи, събития и съдби! Как само страдах с героите! Как преживях съдбата на Ния и Лазар, на Райко Вардарски, на учителката Руменова, на Андрея Бенков, на Стоян Глауша и на старата Султана ... Всички герои ми станаха близки и ги чувствах като роднини. Накрая даже си поплаках.. Ех... Какъв голям психолог е Талев! Как само успява да влезе буквално в кожата на героите си! И няма фалш, няма нищо излишно, нищо притворено или неистинно... Уникален талант! За мен тази поредица е на най-високо световно ниво! Търсите ли семейна сага - прочетете тетралогията! Търсите ли качествена българска литература - едва ли има по-висока летва!
Изслушах ударно първите две книги и сега съм вече на "Илинден" и не искам магията да свършва!
Набраната скорост от "Железния светилник" превръща "Преспанските камбани" в кулминация за съдбите на героите. Отново се редуват описания на обикновения битов живот като фон на събитията с разгръщането на голямата идея: борбата. В първата книга акцент е борбата за църковна независимост, а тук борбата за училище с преход към революционната борба. Какво да кажа за героите ... толкова добре изградени, всяка една ситуация добавя нов аспект към главни му типаж. Това е книга,която разпалва родолюбието. Талев е гениален!
Помнех всичко от „Железния светилник“ при препрочита, но във втората част се оказа, че имам доста бели петна. Някои герои съвсем съм ги забравила. Няма да наблягам на съдържанието – достатъчно известна е четирилогията. Но нещо, което ми направи впечатление е колко различно усетих образа на Султана сега. В ученическите години откровено я намразих. Докато сега, години по късно, я разбирам по-добре. Няма изцяло добри или изцяло лоши герои. Човешката душа е сложна. А Талев е показал майсторски целият й спектър.
... върна ме, точно преди година и половина, когато направих препрочит на "Железният светилник". Периодът на Българското възраждане никога не ми стана любим в училище, а и след това, но пък през художествена литература се лее толкова приятно. Отново се върнах в къщата на Глаушевци, а там никога не е скучно. Новото поколение си намира място в живота на Преспа и не само. Хората се събуждат за новото. Хората са в очакване на нещо голямо, красиво и добро. Султана е единствената, която иска времето да спре. Тя е като вековното дърво в градината Живот. Изразител е на онзи консерватизъм (не по моя вкус, макар да се смятам за такъв) в семейните взаимоотношения, от който днес няма и следа. Не я харесах в нито един момент, но я разбирам. Разбирах болката й да живееш в чуждо време. Нищо де не е на мястото си. Глаушевци оставиха трайна диря в съзнанието ми. Прекрасна книга, прекрасно продължение... Вечен Талев! Четете, слушайте. Заслужава си всяка страница! 👍
Каквото и да се каже за тази книга, ще малко, незначимо, несъществено и в същото време величествено, стойностно и... Да си свидетел на зараждането и умирането на поколения - титанични и епохални. Финалът на книгата толкова много напомня на събитието от 08.09.2022 г., което целият свят забеляза - изгасването на една цяла епоха, ера, вселена. Свърших с книгата по едно и също време, с помахването за сбогом на Елизабет II. Така и в книгата. Премете огнището, пък реши да поеме по пътя нагоре - една Султана, една жена, майка, баба, една малка жена, която събираше в шепата си цяло семейство, нрави, ред и дисциплина. Поклон пред Талев и неговите герои. Поклон!
Димитър Талев е майстор с думите. Успява да те потопи в един свят, да те накара да обикнеш неговите герои, да тръпнеш в очакване с тях, да се надяваш, да страдаш и да се радваш с тях. И тази втората книга вълнува и разчувства, разказва за едно време, което е наситено с исторически събития и паметни дати в нашата история. И въпреки, че имаше не малко история и в тази част, някак много хитро е вмъкнато всичко в животите на главните герои и някак неусетно се чете/слуша тази книга.
И тук, като в предната част, като един стожер, стоеше Султана Глаушева. И колкото и да изпитвах неприязън към нея в началото на книгата, заради начина, по който се опитваше да контролира отново всички, някак пак успя да ме накара да й съчувствам накрая. Страш��о силна героиня - един събирателен образ за българската жена и майка по онова време - опора за всички, решителна и непоклатима.
Интересен е този исторически преход и с навлизащите машини и техники, които водят след себе си много други грандиозни промени в животите на хората. Плавния преход към новото, недоверието в него, но и желанието у хората за повече от онова, което им се дава, жаждата им за свобода, справедливост и независимост.
Голямата любов между Ния и Лазар беше още по-трогателна в тази книга. И макар той да гореше в една друга страст в тази част, все пак чувствата му към нея си останаха константа.
Със свито сърце и насълзени очи четох финалната част. Всичко, през което трябваше да преминат, и тази изстрадана радост. Много емоционална част, написана по неповторим начин от Талев. А Звезделин Минков даде нов живот на тази история. Невероятно превъплъщение във всеки един герой и толкова емоция имаше в прочита му. Препоръчвам горещо в аудио варианта също.
Невероятната история на семейство Глаушеви продължава, преплетена с общите неволи и мъки на българите в 70-те години на XIX век... За болката, страданията, както лични, така и общи, радостта от освобождението на българския народ чрез подписването на така наречения ,,Санстефански мирен договор" на 03.03.1878 и последвалият Берлински конгрес, отцепващ държавата... За мъката на българите в Македония, останали незащитени, неосвободени, над които все повече започва да тегне османското иго и подтисничество... За опитите на българските учители и будители да изправят спящия цели V века български народ. Да го пробудят, да го освободят, да го накарат сам да се защити... А и за обикновената, човешка мъка за самия себе си, за своето нещастие и болка... ПРЕПОРЪЧВАМ! Препоръчвам да се прочете! Книгата е невероятна, историята сама по себе си е разтърсваща, а и смятам, че веднъж прочетена няма как да се забрави.
В мислите ми съм отново малка и с дядо сме седнали до печката, и четем. Аз сричам, а той ме поправя. И тъй като има много думи, които не разбирам, спирам и все питам “какво е юзбашия? Какво е ефенди? “Какво е това-онова?”.. Четем “Железният светилник”, а аз задавам ли задавам въпроси.. ” Дойде време, след толкова време да прочета и другата част. Жалко, че вече него го няма да му се обадя и да го попитам “Дядо, защо така убиха Даскала”.. а той да ми рече нещо от сорта “умря сиромаха за правда, за правда и за свобода, ала глава на преклони.”
Милно ми става, чак ми се просълзяват очите за историята, за великите българи, за несломимия дух и патриотизъм.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Майсторски разказана история за събуждането на българите от робството и стремежът им към свобода. Малките крачки на големите българи, чистите им сърца в щастието и неволите на трудния им живот. Действието продължава с порасналите Глаушевци. Ния и Лазар и тяхното младо семейство са едната главна нишка. От другата страна са борбата за женско училище, за църква, за въстание... Действието се развива основно в гр.Преспа, тогавашна Македония от времето, когато сме били едно цяло. След Освобождението на Княжество България Македония си остава под робство, а много от македонците напускат родния край в търсене на по-добър живот. Точно тук завършва тази част- с надежда и поглед към бъдещето. В книгата има доста стари думи и обичаи, които все още са запазени по този македонски край (откъдето е автора, защото Преспа отдавна е към Албания), което беше и причината да си припомня за пореден път този необикновен роман.
Достойно продължение на "Железният светилник". Уникална история, която всеки трябва да прочете. "Преспанските камбани" описва борбата, плахата надежда на преспанския народ за свобода, също и живота на семейство Глаушеви - техните неволи и радости. Запознаваме се и с някои нови персонажи, описани по такъв начин, че няма как да не ги обикнем. Твърдо 5/5!
Много силна, много истинска... иска ми се да кажа и много българска, но си е македонска и колкото повече чета тетралогията, толкова повече си мисля, че с право са си отделна държава. Краят беше много разтърсващ - на нокти! Забележителен роман!
Велика книга! Вълнуваща, разтърсваща, замисляща те, пропита с историческа значимост и изкусно изградена чрез своите така живи и ярки герои! Богата, истински богата книга - умело вплита в себе си все значими теми: исторически, политически, народни, просветни и най-вече, най-дълбоко и проникновено разгърнато - за човешките взаимоотношения, за силата на човешкия дух, за огъня в сърцето, който движи света! Вдъхновяващо четиво!
Прекрасна книга! Героите са все така мили и близки, и преживяваш заедно с тях всичките им мъки и радости. Три момента ме впечатлиха изключително много: когато Султана пристъпи клетвата си, изборът на Вардарски и последната глава!
,,Далече ли беше още върхът? Защо беше толкова трудно за човека да се отдели от живота? Той нямаше какво да жали в своя несретен живот и не затова страдаше сега, но ето, не можеше да притъпи, да заглуши тая болка в сърцето си, да премахне тая резлива студенина в самото сърце."
една книга, която взима всичко от предходната и го избистря и възвисява до един свеж и недостижим предел. вътрешно се чудих как изобщо може следващата книга да бъде толкова добра, колкото ,,Железният светилник", но Талев отново ми показа, че историята на малкия страдащ човек е една безкрайна нишка във времето, в която винаги може да се открие и да се почувства нещо ново. сърцето ми ридаеше и се вълнуваше през продължението на цялата книга заедно с героите. едноокият учител Вардарски ме трогна напълно, завладя ме като герой и към последните глави се превърна в един от любимите ми персонажи. нямаше изоставен и забравен герой, всеки беше перфектно оформен и изграден, почти всеки нов герой, който навлизаше в повествованието, беше завършен и историята му беше въвличаща и трогваща. най съм очарована от страниците, които излагаха мислите на Ния и на Иванка Руменова в тази книга. рядко виждаш подобна успешно постигната дълбочина на женски персонажи в подобен тип повествование. всеки един женски персонаж бе написан и изграден с толкова много грижа и внимание към женската проблематика и същност. всичко, което се случва с учителката Руменова в този роман, ме остави без дъх. подчертавах всеки ред и всяка дума. толкова смело, трогващо, богато на чувства и измерения повествование, което никога не оставя страдащия човек да плава на повърхността си, а му дава цялото пространство да разкрие мислите си и дълбините на душата си. обожавам начините, по които човешката душевност и човешкото ежедневие се преплитат с ис��орическата епоха, която е докрай изпипана и напълно вярна към действителността. това е един изоставен в ръцете на съдбата народ, македонските българи страдат, те се борят, мечтаят, живеят, раждат идеи, деца, любов. а този роман пресъздава цялата болка да живееш в държавата си, а тя да принадлежи на друг; да си свой, но чужд; да си изпълнен с надежда и да усещаш как тя бавно се изпарява от ръцете ти. въпреки всичко това, това продължава да бъде дълбоко в основата си роман за една майка - за едно пробуждане и за един вечен сън. Султана Глаушева съдържа безкрайност и измерения в себе си, съдържа всичките животи на своите любими хора. няма по-комплексен, по-сложен за разплитане герой. толкова се радвам, че мога да се потопя в тази история и да разсъждавам над нея. веднага започвам ,,Илинден" <3
Страхотна книга, много се привързах към родът Глаушеви и ми бе много интересно да науча за онези времена, през техните очи. Книгата е тежка, емоционална и най-вече - задоволяващо смислена.
Това е много хубава книга и сякаш повече ми хареса от Железният светилник. Слушах я в Сторител и Звезделин Минков върши чудесна работа със своя прочит. Що се отнася до Димитър Талев. Той е голям майстор. Не знам как цели 25 часа тази книга ми беше интересна, като приказка. Запознаваш се в дълбочина с героите, техните съдби и поколения. Много е важна и историческата нишка, която проследява един град в днешна Македония-Преспа, в едни от най-ключовите години. Първо борбата за независима църква, Руско-турска война и останалото предстои в другите части. Все пак тази книга е много ценна особено в момента като днешния, когато България блокира присъединяването на Македония към ЕС. Какви са предпоставките да се озовем в подобна ситуация? Дано тази книга да е достъпна на повече езици, аз лично бих я подарила на един мой приятел, но не я намирам на английски.
"The Bells of Prespa" - the second book of the tetralogy "The Iron Candlestick" (also known as "The Iron Oil Lamp") - was possibly even more overwhelming than the first one. With his simple but beautiful language, Talev sucks the reader into the lives of the Glaushev family, and makes us fall in love with them, despair and rejoice for them. In my humble opinion, this epic family saga can compare with world classics such as those of Tolstoy. Centered around the lives of a Bulgarian family, it vividly describes both the social conflicts and inner struggles of the characters. We find all that is universally human - love, fear, shame, hope, friendship, and the fight for independence. It is a must read for any person interested in Bulgaria, its history, culture and mentality, but also anyone, who appreciates good literature.
Преспанските камбани е една светиня на българската художествена литература и изумително културно-историческо наследство. Истински шедьовър, който четеш със затаен дъх, потапяйки се в изключително пресъздадени събития от основно значение за българските история, бит и култура. Езикът, стилът, последователността, историята и автентизма на романа го превръщат в истинско съкровище за българската литература!