What do you think?
Rate this book
Fluturii albaștri
O culegere de 4 povestiri SF:
- Într-o zi de toamnă pe șosea
- Ziua mea cea dintîi
- Fluturi albaștri
- Cînd ești în barcă
În Fluturii albaștri, într-un cadru SF, autorul creează raporturi insolite între lumea noastră și lumile proiectate, dând naștere la întrebări grave, la tensiuni și neliniști anticipative.
Contacte bizare cu ființe din alte lumi nu fac decât să trezească în om nostalgia întoarcerii pe Pământ.
- Într-o zi de toamnă pe șosea
- Ziua mea cea dintîi
- Fluturi albaștri
- Cînd ești în barcă
În Fluturii albaștri, într-un cadru SF, autorul creează raporturi insolite între lumea noastră și lumile proiectate, dând naștere la întrebări grave, la tensiuni și neliniști anticipative.
Contacte bizare cu ființe din alte lumi nu fac decât să trezească în om nostalgia întoarcerii pe Pământ.
160 pages, Paperback
First published January 1, 1968
6 people are currently reading
180 people want to read
About the author
Pavel Vezhinov
56 books34 followersPavel Vezhinov (Bulgarian: Павел Вежинов) (November 9, 1914 – December 2, 1983), born Nikola Delchev Gugov (Bulgarian: Никола Делчев Гугов), was a Bulgarian novelist and scriptwriter, with an interest for social and ethical issues and one of the first Bulgarian authors to use elements of fantasy in his fiction. Vezhinov is best known for his novels The Barrier (Бариерата) (1976) and In the night riding the white horses (Нощем с белите коне)(1975), both later adapted for screen, as well as the screenplay for the Bulgarian film classic Three Reservists (Тримата от запаса)(1971).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
November 9, 2025
„Сините пеперуди“ е прекрасен сборник! Павел Вежинов е вложил изключително задълбочени разсъждения, разгръщайки страшно увлекателни научнофантастични истории. Любимата ми творба от книгата е брилянтната новела „Сините пеперуди“! В нея става дума за фантастичните премеждия на Алек, Казимир и роботът Дирак. По време на мисията на непозната планета, Алек и Дирак попадат сред загадъчна цивилизация на пеперуди. Освен че е доста любопитна и емоционално поднесена, новелата също така повдига и важни теми за размисъл.
„Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди.“
„— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.
— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.
— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.
— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“
„— Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия…
— Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите…
— Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено.
— Тя не се записва — каза той. — Това е забранено…
— Забранено?… А защо?
— Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним…
— Но какво е поезия всъщност?
— Поезията е красота! — отвърна Лос убедено.“
„Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди.“
„— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.
— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.
— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.
— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“
„— Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия…
— Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите…
— Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено.
— Тя не се записва — каза той. — Това е забранено…
— Забранено?… А защо?
— Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним…
— Но какво е поезия всъщност?
— Поезията е красота! — отвърна Лос убедено.“
May 30, 2019
Два от текстовете в този сборник ще съм ги забравил до утре, един си го спомням още от училище, един ще го проигравам в мислите си тепърва.
Ето:
~ Диалог от „В един есенен ден по шосето“, писан преди половин век:
Опитвам се да преброя колко пъти съм го водил аз, в съвсем наше време. Наистина ли ще изчезне последна? :(
~ А следващият разговор съдържа някои от важните въпроси към негласните допускания в Парадокса на Ферми:
~ За разлика от „Сините пеперуди“ (която е разхвърляна, а на места и откровено нелогична), новелата „Когато си в лодката“ започва интересно.
(Не мога да открия обаче през коя година е написана. 1984-та не ми звучи вероятно, понеже е публикувана и в антологията „Българска фантастика“, излязла през 1976-а. Или двата варианта се различават?)
Особено дълбок момент:
~ Да, „Когато си в лодката“ определено впечатлява и като идеи, и като постройка.
Жокер за онези, които са се измъчили с постройката:
Ето:
~ Диалог от „В един есенен ден по шосето“, писан преди половин век:
— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.
Опитвам се да преброя колко пъти съм го водил аз, в съвсем наше време. Наистина ли ще изчезне последна? :(
~ А следващият разговор съдържа някои от важните въпроси към негласните допускания в Парадокса на Ферми:
— (...) нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.
— А защо не? — попитах аз лекомислено.
— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
— Но те нямат съзнание!
— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
~ За разлика от „Сините пеперуди“ (която е разхвърляна, а на места и откровено нелогична), новелата „Когато си в лодката“ започва интересно.
(Не мога да открия обаче през коя година е написана. 1984-та не ми звучи вероятно, понеже е публикувана и в антологията „Българска фантастика“, излязла през 1976-а. Или двата варианта се различават?)
Особено дълбок момент:
— И не очаквайте от мен някакви особени откровения или истини. По-скоро ще ви изкажа едно свое предположение, което няма дори стойността на хипотеза. Мойсей наистина съзнателно е избрал дългия и труден път. Чрез тоя огромен поход към Обетованата земя той сякаш е искал да изрази своето мислене, своята философия за същността на човешкото съществуване. Както виждате, доста претенциозно обяснение, но все пак като че ли най-близко до голямата истина. Тогава какво излиза от цялата тая история, млади приятели? Очевидно според Мойсей тая същност се крие в непрекъснатото движение към една голяма цел или по-точно към една мечтана цел, цялата обляна от сиянието на надеждите. Мойсей е знаел, че това, което най-трудно постигаме, най-високо ценим. И според него като че ли движението е по-съществено и от целта. Целите могат да бъдат мимолетни или преходни, велики и трайни, но всички цели, които си е поставяло човечеството, рано или късно са били постигани. Вечно е само движението и целите, които си поставяме, са неговият вътрешен мотор. И все пак не е възможно движение без цели, такова механично движение в човешкото общество е абсурдно. Смисълът на човешкото съществуване е да се движим непрекъснато към нашите човешки цели, да преодоляваме по тоя път трудности и препятствия, да постигаме все нови и нови хоризонти, вечно да търсим.
~ Да, „Когато си в лодката“ определено впечатлява и като идеи, и като постройка.
Жокер за онези, които са се измъчили с постройката:
October 7, 2021
Всеки път, когато дам шанс на следващата книга от поредица Библиотека Галактика, оставам приятно заредена с нови мисли. Потопявайки се в разказите от "Сините пеперуди" си припомних колко обичам да се изнасям в космоса и да слушам за премеждията и проблемите, с които се сблъскват главните герои. Защото това не са проблеми от битието ни, това са дилеми на много умни и развити хора от бъдещето. Книгата поставя въпросът за чувства и разум("Сините пеперуди"), кое ни ограничава да преминем на следващо ниво на развитие ("В един есенен ден по шосето"), какви важни решения трябва да бъдат взети, за да бъде спасено бъдещето на цялото човечество. Кратка, но достатъчно интересна, тази книжка беше свеж�� попълнение в прочетените от мен книги за тази година.
Read
March 6, 2021“В един есенен ден по шосето” ме халоса с поетичния си език. Не знам дали в следващите разкази свикнах или по-скоро поезията поизчезна, но ми се щеше да има повече рентгенови снимки, прилични на “далечна, разсеяна в черния мрак, галактика”; “странни очи с цвят на зехтин”; “душа, натежала от болнични миризми и тревоги”; “къси нервни вихрушки”, които “танцуваха по циментовия двор”; хризантеми, които светеха “като малки бели планети”. Комбинацията между фантастично съдържание и поетичен език ми е особено привлекателна в момента, а и силно оценявам майсторството да се внимава за красотата на изказа, докато фантазията е заета да съчинява небивали цивилизации.
Докато поетичният език като че ли постепенно деградираше, фантастичното пък ставаше все по-уверено и убедително. Усещането ми е, че в последния разказ, “Когато си в лодката”, Вежинов е свършил най-много и най-майсторска писателска работа — сякаш първо е съчинил цялата вселена на разказа, влязъл е дълбоко в нея и след това директно е поставил героите и читателите си в действието, медиа рес. Там е най-детайлен и най-безразличен към прозаични обяснения, въвеждащи в измисления свят, докато в “Моят пръв ден” например, колкото и прекрасна да е историята, ми се струваше, че е съчинявал в движение, в момента на писането — имаше твърде много въвеждащи обяснения, заради които реалността стоеше недостоверна, осезаемо измислена.
Иначе четирите истории в този сборник са точно каквото искам да чета напоследък — изследване на други цивилизации, на възможността за друго стечение на нещата и поуките от сблъсъка между две различни човешки състояния. Предоволен съм.
По-отвеяно за четенето на сборника — тук.
Докато поетичният език като че ли постепенно деградираше, фантастичното пък ставаше все по-уверено и убедително. Усещането ми е, че в последния разказ, “Когато си в лодката”, Вежинов е свършил най-много и най-майсторска писателска работа — сякаш първо е съчинил цялата вселена на разказа, влязъл е дълбоко в нея и след това директно е поставил героите и читателите си в действието, медиа рес. Там е най-детайлен и най-безразличен към прозаични обяснения, въвеждащи в измисления свят, докато в “Моят пръв ден” например, колкото и прекрасна да е историята, ми се струваше, че е съчинявал в движение, в момента на писането — имаше твърде много въвеждащи обяснения, заради които реалността стоеше недостоверна, осезаемо измислена.
Иначе четирите истории в този сборник са точно каквото искам да чета напоследък — изследване на други цивилизации, на възможността за друго стечение на нещата и поуките от сблъсъка между две различни човешки състояния. Предоволен съм.
По-отвеяно за четенето на сборника — тук.
April 2, 2018
Класиката си е класика :) Не бях чел "Сините пеперуди" от повече от десет години и това препрочитане ми дойде отлично. Отново успях да открия няколко нови нюанса във всеки един от четирите разказа. Абсолютно задължителна творба за всеки почитател на фантастичното. А въпреки критиките за "послушност" към партията, Павел Вежинов за мен си остава един от най-добрите български писатели на XX век.
June 2, 2015
My first SCIENCE-Fiction book. A collection of short stories that blew away my 11 years old mind!
August 24, 2014
Кратка, но увлекателна книжка, която съдържа 4 от най-известните произведения на Павел Вежинов:
- В един есенен ден по шосето: тази повест според мен беше най-хубавата в този сборник; динамиката между героите беше интересна, и благодарение на детайлните обяснения успях да почувствам атмосферата на повестта
- Моят първи ден: подобно на В един есенен ден по шосето, и този разказ беше увлекателен, с интересни герои и оригинални хрумвания от страна на автора
- Сините пеперуди: Като цяло и този разказ ми хареса с изключение на края, за който просто имах чувство, че е прибързан
- Когато си в лодката: Това е единственото произведение от този сборник, което не харесах. Беше много хаотично за моя вкус, и честно казано не ми беше много ясно каква е идеята на този разказ
- В един есенен ден по шосето: тази повест според мен беше най-хубавата в този сборник; динамиката между героите беше интересна, и благодарение на детайлните обяснения успях да почувствам атмосферата на повестта
- Моят първи ден: подобно на В един есенен ден по шосето, и този разказ беше увлекателен, с интересни герои и оригинални хрумвания от страна на автора
- Сините пеперуди: Като цяло и този разказ ми хареса с изключение на края, за който просто имах чувство, че е прибързан
- Когато си в лодката: Това е единственото произведение от този сборник, което не харесах. Беше много хаотично за моя вкус, и честно казано не ми беше много ясно каква е идеята на този разказ
March 6, 2019
Павел Вежинов е винаги любим.
June 21, 2013
Колкото пъти препрочитам Вежинов винаги намирам нещо ново, нещо красиво, нещо истинско.
Мисля че той е от малцината български автори, които можеш да препрочиташ през годините, без да ти омръзват.
Майстор от световна величина.
Мисля че той е от малцината български автори, които можеш да препрочиташ през годините, без да ти омръзват.
Майстор от световна величина.
May 10, 2025
Какъв скок на въображението отвъд нашата планета прави Павел Вежинов в своите разкази!
И все пак във всички красиви и поетични описания се усеща любов, удивление и носталгия в героите по красивата ни планета. И където и да са, когото или каквото и да срещат, търсят човешкото и познатата ни природа. Извънземният живот, който си представяме, винаги ще бъде една амалгама от познатото ни. Докато не се сблъскаме с непознатото.
Между разказите се придвижвах като в капсула на времето, на места не бях сигурна коя година е, какво точно се случва, но почеркът на Вежинов ме носеше като лек бриз между страниците.
И все пак във всички красиви и поетични описания се усеща любов, удивление и носталгия в героите по красивата ни планета. И където и да са, когото или каквото и да срещат, търсят човешкото и познатата ни природа. Извънземният живот, който си представяме, винаги ще бъде една амалгама от познатото ни. Докато не се сблъскаме с непознатото.
Между разказите се придвижвах като в капсула на времето, на места не бях сигурна коя година е, какво точно се случва, но почеркът на Вежинов ме носеше като лек бриз между страниците.
May 26, 2020
Това не се трае, ама сериозно!
Чета книгата за втори път. Първият беше преди 30 г., та допусках, че може да не съм я разбрал с детския си мозък. Само че и днес ми е абсолютно безинтересна, остаряла, неадекватна.
Чудех се дали да не й дам звездичка бонус за добрия стил и една-две хрумки, от които БИ МОГЛО да излезе нещо... ама не! Прекалено досадна ми беше.
Чета книгата за втори път. Първият беше преди 30 г., та допусках, че може да не съм я разбрал с детския си мозък. Само че и днес ми е абсолютно безинтересна, остаряла, неадекватна.
Чудех се дали да не й дам звездичка бонус за добрия стил и една-две хрумки, от които БИ МОГЛО да излезе нещо... ама не! Прекалено досадна ми беше.
August 4, 2020
Фантастиката на Вежинов може да се набеди за "особена", "нетипична", "поетична", но както и да я наречем... тя си остава изключителна. Единственият минус на този сборник е, че се повтарят новелите от "Белият гущер".
March 2, 2021
Ревюто в Wanderbook
Посегнах към този сборник не на последно място защото живеех в ужас, че досега не съм чела нищо на Павел Вежинов. Е, още от първите изречения веднага разпознах "В един есенен ден по шосето", и всяка дума си дойде на мястото. Много е възможно да съм чела и същата тази книга цяла, защото основната идея на повестта "Сините пеперуди" ми се стори много позната, а тя същевременно е доста оригинална, та нищо чудно това да е далечен спомен за същата тази история.
Може да се каже, че общото и за четирите произведения е темата за първия контакт, между човечеството и извънземен интелект, развити по четири различни сценария. Във "В един есенен ден на шосето" това е висшия безпристрастен наблюдател на човешката раса; в "Моят пръв ден" ролите се обръщат, и разказът се води от представителя на извънземната раса. В "Сините пеперуди" човечеството инициира този контакт; а в последната история, представителите на чуждата раса са с противоположна философия на решените на ненамеса извънземни от първия разказ.
"В един есенен ден на шосето" си заслужава да бъде едно от най-известните и до днес произведения на Павел Вежинов. Като сюжет, поне днес не звучи особено нестандартно - нищо неподозиращ човек среща странник на пътя, който по стечение на обстоятелствата му разкрива някои тайни за вселената, и въпреки първоначалоно си решение за ненамеса, прави жест към своя земен домакин. Но като изпълнение той е толкова перфектно премерен. Не обсъждам актуалността на темите, защото всъщност и четирите произведения съдържаха неостаряващи идеи и тези. Във "В един есенен ден" обаче, освен това, всичко ми се стори идеално на място. Като изразни средства, като диалог и като философски идеи. Още от първите изречения, описващи леглото на болника и цялата атмосфера, всяка дума и всеки детайл пасваше така перфектно на цялата картина, чак до консервите доматен сок. По-нататък ще ви споделя как в останалите истории често ми ставаше тегаво - тук нямаше такава опасност.
Вторият разказ, "Моят пръв ден" не беше нещо особено. Както казах, сравнително интересното тук е, че разказът се води от гледна точка на попадна��ото на Земята извънземно. Нямам намерение да се впускам в подробности, и направо ще премина към двете по-дълги произведения.
"Сините пеперуди" дава името на сборника. Той побира една наистина оригинална идея - земните пътешественици се запознават с раса, която минава през стадий на метаморфоза. Междинното състояние на тези извънземни е с високо развити логика и интелект, докато крайният им стадий е с усет за красивото и за изкуството. Разкошна идея, може би от чисто научно-фантастична точка, най-стабилното в целия сборник.
"Когато си в лодката" бе много странен разказ. Началото супер много ме заинтригува. Средата... не ми беше толкова интересна, но ако историята беше писана повече в наши дни, бих казала, че е вдъхновена от всичките истории за древните астронавти и така нататък, които сами по себе си са доста забавно фентъзи. Както споменах горе, тук имаме извънземна раса, която е по-скоро благоразположена, но не изповядва идеята за ненамеса. Финалът обаче, дори направо последните реплики, навързаха неща, споменати из текста, както и самото заглавие, по-такъв интригуващ начин, че направо ме изправи на нокти.
Въпреки всички тези наистина интригуващи идеи обаче, разказите не винаги успява да поддържат интереса ми. Във всички разкази водеща бе нишката на философския разговор. Признавам, за разлика от много други произведения, на които съм попадала, това не беше налагане на изводи отвисоко. Във всички случаи това бе една равностойна размяна на мисли, идеи и становища между героите. Понякога нямаше и предложен правилен отговор и това бе чудесно; нещо, което много обичам и уважавам в литературата. Тази година се впуснах в малко повече ретро фантастика, и този философски подход, както и начините за описване на хуманизма, явно са нещо характерно за тази фантастика, особено не американската. Но това тук ставаше за сметка на развитието на самите фантастични идеи. Особено в "Сините пеперуди", толкова копнеех нещата да бъдат развити повече, може би и в малко по-друга посока.
Посегнах към този сборник не на последно място защото живеех в ужас, че досега не съм чела нищо на Павел Вежинов. Е, още от първите изречения веднага разпознах "В един есенен ден по шосето", и всяка дума си дойде на мястото. Много е възможно да съм чела и същата тази книга цяла, защото основната идея на повестта "Сините пеперуди" ми се стори много позната, а тя същевременно е доста оригинална, та нищо чудно това да е далечен спомен за същата тази история.
Може да се каже, че общото и за четирите произведения е темата за първия контакт, между човечеството и извънземен интелект, развити по четири различни сценария. Във "В един есенен ден на шосето" това е висшия безпристрастен наблюдател на човешката раса; в "Моят пръв ден" ролите се обръщат, и разказът се води от представителя на извънземната раса. В "Сините пеперуди" човечеството инициира този контакт; а в последната история, представителите на чуждата раса са с противоположна философия на решените на ненамеса извънземни от първия разказ.
"В един есенен ден на шосето" си заслужава да бъде едно от най-известните и до днес произведения на Павел Вежинов. Като сюжет, поне днес не звучи особено нестандартно - нищо неподозиращ човек среща странник на пътя, който по стечение на обстоятелствата му разкрива някои тайни за вселената, и въпреки първоначалоно си решение за ненамеса, прави жест към своя земен домакин. Но като изпълнение той е толкова перфектно премерен. Не обсъждам актуалността на темите, защото всъщност и четирите произведения съдържаха неостаряващи идеи и тези. Във "В един есенен ден" обаче, освен това, всичко ми се стори идеално на място. Като изразни средства, като диалог и като философски идеи. Още от първите изречения, описващи леглото на болника и цялата атмосфера, всяка дума и всеки детайл пасваше така перфектно на цялата картина, чак до консервите доматен сок. По-нататък ще ви споделя как в останалите истории често ми ставаше тегаво - тук нямаше такава опасност.
Вторият разказ, "Моят пръв ден" не беше нещо особено. Както казах, сравнително интересното тук е, че разказът се води от гледна точка на попадна��ото на Земята извънземно. Нямам намерение да се впускам в подробности, и направо ще премина към двете по-дълги произведения.
"Сините пеперуди" дава името на сборника. Той побира една наистина оригинална идея - земните пътешественици се запознават с раса, която минава през стадий на метаморфоза. Междинното състояние на тези извънземни е с високо развити логика и интелект, докато крайният им стадий е с усет за красивото и за изкуството. Разкошна идея, може би от чисто научно-фантастична точка, най-стабилното в целия сборник.
"Когато си в лодката" бе много странен разказ. Началото супер много ме заинтригува. Средата... не ми беше толкова интересна, но ако историята беше писана повече в наши дни, бих казала, че е вдъхновена от всичките истории за древните астронавти и така нататък, които сами по себе си са доста забавно фентъзи. Както споменах горе, тук имаме извънземна раса, която е по-скоро благоразположена, но не изповядва идеята за ненамеса. Финалът обаче, дори направо последните реплики, навързаха неща, споменати из текста, както и самото заглавие, по-такъв интригуващ начин, че направо ме изправи на нокти.
Въпреки всички тези наистина интригуващи идеи обаче, разказите не винаги успява да поддържат интереса ми. Във всички разкази водеща бе нишката на философския разговор. Признавам, за разлика от много други произведения, на които съм попадала, това не беше налагане на изводи отвисоко. Във всички случаи това бе една равностойна размяна на мисли, идеи и становища между героите. Понякога нямаше и предложен правилен отговор и това бе чудесно; нещо, което много обичам и уважавам в литературата. Тази година се впуснах в малко повече ретро фантастика, и този философски подход, както и начините за описване на хуманизма, явно са нещо характерно за тази фантастика, особено не американската. Но това тук ставаше за сметка на развитието на самите фантастични идеи. Особено в "Сините пеперуди", толкова копнеех нещата да бъдат развити повече, може би и в малко по-друга посока.
February 22, 2021
-- "Библиотека Галактика" - книга 17 --
"В един есенен ден по шосето" е най-добрият разказ в сборника. Като цяло в изданието няма слаб разказ, но този е наистина, наистина хубав. И изказът на автора, и атмосферата, и философската основа на диалозите - супер е!
Останалите разкази са много по-класически фантастични и са напълно ОК, макар да не блестят особено.
В сборника има много философия. Разчепкваните проблеми са не просто такива, около които да се построи сюжет, а очевидно вълнуват автора. Той успешно предава това и на читателя.
"В един есенен ден по шосето" е най-добрият разказ в сборника. Като цяло в изданието няма слаб разказ, но този е наистина, наистина хубав. И изказът на автора, и атмосферата, и философската основа на диалозите - супер е!
Останалите разкази са много по-класически фантастични и са напълно ОК, макар да не блестят особено.
В сборника има много философия. Разчепкваните проблеми са не просто такива, около които да се построи сюжет, а очевидно вълнуват автора. Той успешно предава това и на читателя.
Displaying 1 - 14 of 14 reviews