Първият ми сблъсък с по-голямо произведение на Кембъл наподоби чупеща костите среща с товарен влак. Стилът му е бавен, описателен и извънредно атмосферен. Докато четеш постоянно те гризе едно чувство на спотаен дискомфорт от неизвестното. Картините които рисува са потайни, неясни и играят с подсъзнанието ти, без посредничеството на разбирането. С едно описание на тиха улица, зарязана оранжерия или обикновен плешив човечец, бат Рамзи те изправя на нокти. Оставях книгата на няколко пъти, за да не ме засмуче текста в отчайващите си дълбини и определено научих неща за писането от нея.
Паразитът е един от първите романи на Кембъл и самият той казва, че не го харесва особено. Като всеки прохо��дащ автор и той се е поддал да наблъска повече информация от колкото е нужно за гладкото четене на текста. За бонус имаме и два доста различни, но всеки стряскащ сам по себе си, епилога, които са били з��вършеци на английското и американското издания.
Роуз е писател на нехудожествени книги за кино съвместно със съпруга си Бил. Това което не помни е, че десет годишна е била изложена на влиянието на нещо свръхестествено. Когато до къщата им се нанасят нови съседи, тя попада на спиритичен сеанс на партито за освещаване на къщата. Това отключва в нея неподозирани сили (астрална проекция, ясновидство), но и нещо много по-зловещо. Докато се опитва да разбере новите си способности семейният и живот се разпада на парчета. Накрая осъзнава, че я контролира нещо друго – жестоко и гладно.
Докато животът и чувствата на Роуз се разгръщат бавно и описателно пред нас, авторът успява да вмъкне в повествованието няколко изключително смущаващи исторически епизаода – един за програмата на Хитлер за прераждане и един за Грейс, който е последовател на Алистър Кроули, отлъчен от култа му заради екстремни опити с деца – както и много интригуваща статия за нямото немско кино от преди войната. През цялото време читателя не знае какво точно се случва, но остава запленен от прозата на Кембъл. Докато не стигне до вмуъкнатото обяснение, че целта на хоръра е да действа подсъзнателно, скрит зад стандартни клишета. Тогава всичко си идва на мястото.
Кембъл открито заявява, че е вдъхновен от „Дяволската къща” на Матисън, която скоро излезе на български, но експлоатирането на тропа за Лошото място тук е само заровена в почвата основа, която придържа произведението без да се вижда.
Определено ще прегледам още неща от обявения за най-добър хорър писател на острова. Имам големи очаквания към по-късните му произведения.