Нес е толкова сладкодумен. Имам чувство, че може да опише вълнуващо и впечатляващо дори банална случка или история.
Книгата ме докосна, не толкова с японската легенда за Жерава, върху която е базирана, отколкото с автентичността на взаимоотношенията между героите. Винаги съм харесвала да чета истории, които тaка силно сътворяват характери и след това ги вкарват във взаимодействие. Освен всичко останало, книгата провокира доста лични размишления в мен.
Джордж спечели симпатиите ми с неговата непринуденост и нежност. Същевременно, ме озадачи с някои нетипични за него действия в момент на слабост и обърканост.
В живота на Джордж, всички жени си тръгват рано или късно, защото го смятат за прекалено мекушав. Човек, обаче, е комплексно същество, което не може да бъде вкарано в определени рамки. Той проявява това, което е провокирано да бъде изявено. Константен за мен е по-скоро моделът, по който човек реагира, а това невинаги дава пълна представа за същността му.
Като пълен контраст на деликатният Джордж, се явява неговата дъщеря Аманда, която е като задрямал вулкан. Тя има голям проблем с това да се открие пред другите, а оттам възниква и гневът й, че не я разбират, усещат и приемат. В нея бушуват толкова изпепеляващи чувства, че ако не ги изкара, по един или друг начин, ще я изгорят отвътре. Аманда е безсилна да се справи със своите емоции и със страхът, че може да бъде отхвърлена. Именно затова, тя е сложила броня от арогантност и бруталност, като акт за самосъхранение.
Общото между Аманда и Джордж е това, че и двамата са самотни, само че в първия случай, тя не знае как да допусне хората до себе си, а във втория- той не знае как да ги задържи в живота си. А другото общо е Кумико и нейната любов, която докосва Джордж и Аманда и ги трансформирa. Кумико им помага да се преоткрият и да разберат своята същина. А начинът, по който е описан целия този процес, е вълшебен.
"Жената Жерав" е много красива книга и то най- вече заради това, че авторът докосва доста деликатни струни на емоционалността и чувствителността. За мен това е история за прошката, най-вече към самия себе си, за Любовта, но не човешката любов, пълна с очаквания, терзания и разочарования, а Любовта в чистия й и неподправен вид, Любовта към живота. Не е лесно това да се опише, а още по- трудно е да се пресъздаде така, че другите да го съпреживеят. Точно това успява да направи Нес с тази история; успява да навлезе дълбоко в сърцевината на човек и да остави трайна следа.
=========
"Светът винаги е бил жаден, макар невинаги да знае за какво жадува."
” Ето това никога няма да го проумея — продължи Кумико. - Неспособността на хората да имат ясна представа за самите себе си. Неспособността им да се виждат такива, каквито в действителност са, а не
такива, каквито се боят, че са, или такива, каквито биха искали да бъдат, а именно такива, каквито наистина са. Защо за вас онова, което наистина сте, никога не е достатъчно?”
"Когато мразиш много хора, в края на краищата се оказва, че започваш да мразиш всички. В това число и себе си. И точно тук идва номерът, разбираш ли? Номерът, който прави живота възможен за живеене. Трябва все някого да обичаш."