What do you think?
Rate this book
Centuria - Yüz Küçük Irmak Roman
Yüz küçük dünyadan oluşan bir anlatılar bütünüdür Centuria.
Her biri birer sayfalık bir 'roman' kabul edilen bu küçük dünyaların başkişileri arasında soyut kendilikler, küreler, girdaplar, var olmayan şeyler, hayaletler, periler, hiçlik, boşluk, yokluk var. Her bir küçük roman, aslında upuzun bir roman olma potansiyelini içinde barındırıyor, bir öz gibi, bir tohum gibi.
Giorgio Manganelli, özenli, yalın anlatımı ve ironi yüklü üslubuyla olduğu kadar, sınırsız denebilecek düş gücünün etkisiyle okuru avucunun içine alıyor, peşinden sürüklüyor, kışkırtıyor ve adeta ona kendi centuria'sını yazma esini veriyor.
Kitap çıktığı zaman İtalya'da pek çok övgü almış, prestijli Viareggio ödülüne layık görülmüş, pek çok Avrupa diline çevrilmiş ve yayımlandığı bütün ülkelerde yankı uyandırmıştır. Italo Calvino'nun Görünmez Kentler'ine denk bir kitaptır, keza Calvino da onu şu sözlerle selamlamıştır:
'İtalyan yazını yirmi yıldır yoksunluğunu çektiği benzersiz bir yazara, her tümcesiyle eşsiz, dil ve düşünce oyunlarında tükenmez ve dayanılmaz bir yaratıcılığa sahip artık... Olağanüstü bir kitap Centuria.'
- Italo Calvino
'Nasıl ki ateş temizleyicidir, Centuria da meta-yıkıcıdır, kendini siler ve bunun uzantısı olarak bağlı olduğu gelenekleri de... Yerine yepyeni, saf ve büyüleyici bir şey koymak için.'
- Tim Feeney
Her biri birer sayfalık bir 'roman' kabul edilen bu küçük dünyaların başkişileri arasında soyut kendilikler, küreler, girdaplar, var olmayan şeyler, hayaletler, periler, hiçlik, boşluk, yokluk var. Her bir küçük roman, aslında upuzun bir roman olma potansiyelini içinde barındırıyor, bir öz gibi, bir tohum gibi.
Giorgio Manganelli, özenli, yalın anlatımı ve ironi yüklü üslubuyla olduğu kadar, sınırsız denebilecek düş gücünün etkisiyle okuru avucunun içine alıyor, peşinden sürüklüyor, kışkırtıyor ve adeta ona kendi centuria'sını yazma esini veriyor.
Kitap çıktığı zaman İtalya'da pek çok övgü almış, prestijli Viareggio ödülüne layık görülmüş, pek çok Avrupa diline çevrilmiş ve yayımlandığı bütün ülkelerde yankı uyandırmıştır. Italo Calvino'nun Görünmez Kentler'ine denk bir kitaptır, keza Calvino da onu şu sözlerle selamlamıştır:
'İtalyan yazını yirmi yıldır yoksunluğunu çektiği benzersiz bir yazara, her tümcesiyle eşsiz, dil ve düşünce oyunlarında tükenmez ve dayanılmaz bir yaratıcılığa sahip artık... Olağanüstü bir kitap Centuria.'
- Italo Calvino
'Nasıl ki ateş temizleyicidir, Centuria da meta-yıkıcıdır, kendini siler ve bunun uzantısı olarak bağlı olduğu gelenekleri de... Yerine yepyeni, saf ve büyüleyici bir şey koymak için.'
- Tim Feeney
214 pages, Paperback
First published January 1, 1979
90 people are currently reading
2004 people want to read
About the author
Giorgio Manganelli
149 books86 followersGiorgio Manganelli was an Italian journalist, avant-garde writer, translator and literary critic. A native of Milan, he was one of the leaders of the avant-garde literary movement in Italy in the 1960s, Gruppo 63. He was a baroque and expressionist writer. Manganelli translated Edgar Allan Poe's complete stories and authors like T. S. Eliot, Henry James, Eric Ambler, O. Henry, Ezra Pound, Robert Louis Stevenson, Byron's Manfred and others into Italian. He published an experimental work of fiction, Hilarotragoedia, in 1964, at the time he was a member of the avant-garde Gruppo 63.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 130 reviews
November 24, 2017
Premessa: quando proprio sto male male, entro da un ferramenta di quelli vecchi con tutti i cassettini alle pareti fino al soffitto, li guardo e penso che se ci sono tutti questi bulloni del cinque, del sei e mezzo e del sette, e le guarnizioni e le viti a stella e a gancio, e qualcuno li sa e li usa e li chiede e li vende e li tiene negli scatolini giusti, allora forse il mondo ha un suo senso e ordine segreto che mi sfugge solo perché io, poniamo, dei bulloni del cinque non so nulla; e penso assurdamente che se potessi catalogare tutto per bene e sistemare quel groviglio di cose che ho dentro nei cassettini, tutto funzionerebbe a dovere o comunque prima o poi qualcuno ci potrebbe mettere le mani con successo. Sto lì tipo turista davanti alla Sistina, faccio passare avanti gli altri, poi scuoto la testa e ne esco consolata come altri dalle chiese. E quindi, per tornare a noi, io quando leggo libri con ambizioni classificatorie o trici che non mi ricordo e adesso non ci ho voglia di controllare, mi stanno già simpatici perché mi ricordano il mio negozio preferito (mi succede con Perec e persino con i film di Greenaway, che simpatici proprio no). All'inizio delusione e quasi noia per questo che sembra manierismo elegantissimo e freddo, un esercizio di stile surreale e metaforico molto vicino a certe cose di Borges o di Calvino, due autori che non amo. Poi lo scarto fulminante di certe descrizioni, la sottile follia di decisioni irrevocabili forse mai prese, le impercettibili vigliaccherie dell'amore, la malinconia di vite non vissute, i ricordi finti che a furia di essere ricordati riscrivono realtà inesistite (che anche questo non so se si può scrivere ma secondo me suona meglio) Una scrittura come i quadri di Piero della Francesca, luminosa, dettagliata e misteriosa insieme, che mostra tutto e non spiega niente, nascondendo anzi significati dietro quanto sembra svelare. E una centuria che mi ha tolto il fiato, praticamente uguale a un quadro molto amato che sembra gelido e invece è malinconico e delicato e strano pieno di mille altre cose che sono piccole piccole e non si vedono e invece ci sono ma bisogna stare un po' lì a cercarle. http://lightstorage.ecodibergamo.it/m... Che di solito cose così io non le scriverei neanche sotto tortura, neanche morta, no.
January 2, 2022
Mazzo da cento
"Il presente volumetto racchiude in breve spazio una vasta ed amena biblioteca; esso infatti raccoglie cento romanzi fiume, ma così lavorati in modo anamorfici, da apparire al lettore frettoloso testi di poche e scarne righe. Dunque, ambisce ad essere un prodigio della scienza contemporanea alleata alla retorica, recente ritrovamento delle locali Università. Libriccino sterminato, insomma; a leggere il quale il lettore dovrà porre in opera le astuzie che già conosce, e forse altre apprenderne: giochi di luce che consentono di leggere tra le righe, sotto le righe, tra le due facce di un foglio, nei luoghi ove si appartano capitoli elegantemente scabrosi, pagine di nobile efferatezza, e dignitoso esibizionismo, lì depositate per vereconda pietà di infanti e canuti."
"Un signore amò follemente una giovane donna per tre giorni, riamato per un periodo di tempo all’incirca corrispondente. La incontrò per caso il quarto giorno, quando da due ore aveva cessato di amarla. Inizialmente, fu un incontro lievemente imbarazzante; tuttavia, il colloquio si movimentò, quando risultò che anche la donna aveva cessato di amare il signore, esattamente un’ora e quaranta minuti prima."
"Il fantasma è annoiato; è difficile, per un fantasma, non provare, per gran parte del tempo, un profondo, lento senso di noia.
Naturalmente abita in un castello, in condizioni men che mediocri, e desolato.
Ci sono topi, civette e pipistrelli.
Il castello non ha che un modesto valore artistico - un paio di balconi in finto gotico fiorito, un illeggibile affresco con il solito santo - e pertanto non attira interesse."
Sperimentale e fuori dagli schemi; una discesa a capofitto nei meandri del quotidiano e l'avvolgente persuasione del vuoto ad ammantare l'esercizio del sentimento.
E poi sempre più su, in alto, laddove risiedono le meraviglie partorite dalla fantasia - unicorni alla fermata del bus, fantasmi in attesa, draghi contro cavalieri prescelti, città sospese nell'universo, dinosauri coinvolti in disquisizioni sull'estinzione, regine sanguinarie, predatori mutaforma, genesi dell'universo da un'esplorazione infernale.
Nessun limite alla pulsante creazione di universi che in egual misura si incontrano e separano.
Manganelli percorre le sfaccettature del fantastico per esplorarne le potenzialità, anche se ciò dovesse richiedere sperpero di estro creativo (la fantasia non pondera la logica né si pone limiti); e l'analisi silenziosa della vita comune passa per sprazzi di istantanee capaci di annichilire per bellezza e lucidità.
Labirintica e non sempre immediata, la prova di Manganelli è al contempo esercizio di stile, omaggio, divertissement, analisi metaletteraria e spietata decostruzione di generi: racchiude l'essenza della letteratura perché ne comprende gli estremi di vita e morte.
"Il presente volumetto racchiude in breve spazio una vasta ed amena biblioteca; esso infatti raccoglie cento romanzi fiume, ma così lavorati in modo anamorfici, da apparire al lettore frettoloso testi di poche e scarne righe. Dunque, ambisce ad essere un prodigio della scienza contemporanea alleata alla retorica, recente ritrovamento delle locali Università. Libriccino sterminato, insomma; a leggere il quale il lettore dovrà porre in opera le astuzie che già conosce, e forse altre apprenderne: giochi di luce che consentono di leggere tra le righe, sotto le righe, tra le due facce di un foglio, nei luoghi ove si appartano capitoli elegantemente scabrosi, pagine di nobile efferatezza, e dignitoso esibizionismo, lì depositate per vereconda pietà di infanti e canuti."
"Un signore amò follemente una giovane donna per tre giorni, riamato per un periodo di tempo all’incirca corrispondente. La incontrò per caso il quarto giorno, quando da due ore aveva cessato di amarla. Inizialmente, fu un incontro lievemente imbarazzante; tuttavia, il colloquio si movimentò, quando risultò che anche la donna aveva cessato di amare il signore, esattamente un’ora e quaranta minuti prima."
"Il fantasma è annoiato; è difficile, per un fantasma, non provare, per gran parte del tempo, un profondo, lento senso di noia.
Naturalmente abita in un castello, in condizioni men che mediocri, e desolato.
Ci sono topi, civette e pipistrelli.
Il castello non ha che un modesto valore artistico - un paio di balconi in finto gotico fiorito, un illeggibile affresco con il solito santo - e pertanto non attira interesse."
Sperimentale e fuori dagli schemi; una discesa a capofitto nei meandri del quotidiano e l'avvolgente persuasione del vuoto ad ammantare l'esercizio del sentimento.
E poi sempre più su, in alto, laddove risiedono le meraviglie partorite dalla fantasia - unicorni alla fermata del bus, fantasmi in attesa, draghi contro cavalieri prescelti, città sospese nell'universo, dinosauri coinvolti in disquisizioni sull'estinzione, regine sanguinarie, predatori mutaforma, genesi dell'universo da un'esplorazione infernale.
Nessun limite alla pulsante creazione di universi che in egual misura si incontrano e separano.
Manganelli percorre le sfaccettature del fantastico per esplorarne le potenzialità, anche se ciò dovesse richiedere sperpero di estro creativo (la fantasia non pondera la logica né si pone limiti); e l'analisi silenziosa della vita comune passa per sprazzi di istantanee capaci di annichilire per bellezza e lucidità.
Labirintica e non sempre immediata, la prova di Manganelli è al contempo esercizio di stile, omaggio, divertissement, analisi metaletteraria e spietata decostruzione di generi: racchiude l'essenza della letteratura perché ne comprende gli estremi di vita e morte.
December 10, 2021
Centuria. Sto krótkich opowieści rzek Giorgia Manganellego to nie lada gratka dla miłośników twórczości Pereca czy Queneau. Nic zresztą dziwnego, Manganelli jako członek Członek Gruppo 63, neoawangardowej włoskiej grupy literackiej, do której należeli m.in. Umberto Eco i Antonio Porta, czyni swój znak rozpoznawczy z zabawy skostniałą formą literacką i tworzenia coraz to barwniejszych i nierzeczywistych narracji.
Jest to zaskakująca lektura z wielu powodów, najważniejszy zdaje się jest taki: choć wszystkie miniatury sprawiają odbiorcy prawdziwą przyjemność (jest w nich wiele humoru, dowcipu i prawdziwie wyszukanej zabawy literacką formą), to większość z nich przedstawia bardzo pesymistyczny obraz życia, zdominowanego myślą o nicości.
Centuria to bunt pisarza przeciwko społecznym wartościom i narzucanej z góry, z gruntu fałszywej, wizji świata i prawdy. To wielka literatura, choć pierwsze z nią spotkanie może okazać się nieudane. Za to kolejne pochłaniają i sprawiają coraz większą radość.
Czytajcie Manganellego!
PS. Oczywiście ukłony dla tłumaczki, Haliny Kralowej!
Jest to zaskakująca lektura z wielu powodów, najważniejszy zdaje się jest taki: choć wszystkie miniatury sprawiają odbiorcy prawdziwą przyjemność (jest w nich wiele humoru, dowcipu i prawdziwie wyszukanej zabawy literacką formą), to większość z nich przedstawia bardzo pesymistyczny obraz życia, zdominowanego myślą o nicości.
Centuria to bunt pisarza przeciwko społecznym wartościom i narzucanej z góry, z gruntu fałszywej, wizji świata i prawdy. To wielka literatura, choć pierwsze z nią spotkanie może okazać się nieudane. Za to kolejne pochłaniają i sprawiają coraz większą radość.
Czytajcie Manganellego!
PS. Oczywiście ukłony dla tłumaczki, Haliny Kralowej!
August 30, 2021
Videorecensione: https://youtu.be/dBF2BbwzGTo
February 24, 2015
Понякога се присещам за тази книга като за сън. Сън за нещо необяснимо красиво - залез на остров със звучно име, до който се стига ужасно трудно, или случайна среща (в момент, когато си весел, прилично сресан и готов да произнесеш най-точните думи) с онзи, с когото винаги си мечтал да се срещнеш. Или сън в териториите на детството, където един локум, един охлюв или лакираният от майка ти (в знак на особено благоволение) нокът на малкия пръст са Радост, Приключение, Събитие. Присещам се и в първия миг си казвам: ееех, да можеше да я преведа. А във втория: ама аз я преведох! И следва една тръпка на удовлетворение, която не мога да уловя и да опиша.
December 24, 2013
Чувствах се като на тренажор за космонавти в тази Центурия:) Въртя ме във всички възможни посоки на пространството и времето, изстрелва ме при наемателите на комети, по небесните площади, после ме изтърбуши обратно на земята - олекнала, осмехотворена, озадачена, омаловажена по прекрасен начин. Ще имам още много да си мисля и да си говоря за тази книга.
August 11, 2018
Un esperimento letterario brillante ed interessante; una penna arguta e capace; un po' vacillante e in dubbio l'effettiva presa emotiva e la capacità di trasmettere un qualcosa che possa essere ricordato.
February 5, 2018
Uno dei migliori nel 2017.
In attesa di ispirazione per la recensione.
In attesa di ispirazione per la recensione.
March 21, 2021
Nie wiem, co trzeba mieć w głowie, żeby wymyślać takie historie, tworzyć takie obrazy. Milion interpertacjach i znaczeń, pole do popisu dla wyobraźni czytelnika.
A przy tym prawdziwa uczta słowa, język wybitny (brawa ogromniaste dla tłumacza). Cacko, do którego będę wracać wielokrotnie, czytać na wyrywki, smakować.
A przy tym prawdziwa uczta słowa, język wybitny (brawa ogromniaste dla tłumacza). Cacko, do którego będę wracać wielokrotnie, czytać na wyrywki, smakować.
Read
August 20, 2024Ventimila stelle per la lingua. I racconti surreali, invece, non sono il mio forte.
October 28, 2022
«Qué papel tan difícil: no podía mentir, ya que finalmente habitaba un mundo verdadero, ni simular locura, sin poner en peligro el edificio total de la locura. Se precisaba mucha sagacidad, y la poesía».
December 23, 2015
nasıl istenirse öyle okunur o nedenle de kolay olmayan bir okuma sunan kitaplardan. uzun yıllardır bekleyip sonunda okumuş olmak da keyifliydi
February 1, 2022
Questo libro è una raccolta di racconti, cento come dice il nome, più altre storie che dovevano comporre la seconda centuria rimasta, però, incompleta: alcune furono pubblicate sul giornale altre erano inedite in archivio, e sono segnalate con la numerazione in parentesi. Vi troviamo anche quelle poche bozze, di storie corrette o sostituite: consideriamo che però per lo più è stata 'buona la prima'.
Le narrazioni sono tutte di due pagine l'una - tranne una nella seconda centuria di 3, e questa rottura dell'unità spaziale ha devastato la mia parte ocd-, con personaggi, solitamente un signore spesso ma anche entità, animate-inanimate-astratte, anonimi descritti con pochi particolari, apparentemente irrilevanti o anomali ma ben definenti in un senso e estremamente generici in un altro: sai chi è ma potrebbe essere chiunque, diventano quindi dei topoi, o delle figure emblematiche, evocate con pochi decisi tratti che creano subito una immagine nell'immaginazione del lettore. Ogni brano ruota intorno a una parola, un tema, un sentimento, un concetto, risultando sempre una fotografia dell'animo umano, un'istantanea di un punto di vista, un quadro filosofico potremmo definirlo: per quanto mi riguarda ho trovato in ogni racconto qualcosa, e ciascuno mi ha lasciato un seme, che fiorirà in riflessioni che mi accompagneranno a lungo. Nella seconda centuria ci sono invece due cicli e non solo testi autonomi: uno sulla prigione e uno sulla città, entrambi molto belli, però tutto considerato ho preferito la prima nel complesso.
Mi ha particolarmente colpita la cura linguistica, un italiano semplicemente spettacolare, fluido, chirurgico, plasmato alla perfezione in una estrema semplicità che crea mondi, dipinge figure vivide davanti ai nostri occhi, analizza e propone. Qua vediamo proprio il potere ontologico della parola, che dà forma alla realtà, non solo riproducendola ma dandogli vita con l'invenzione e facendosi foriera dello sguardo con cui la si guarda, che è ciò che fornisce significato e quindi essenza all'esistenza.
Sicuramente ci sono diversi pregressi a cui l'autore si è ispirato, altrettanto chiara è la sperimentazione, principalmente di forma narrativa, che mi ha vagamente ricordato esercizi di stile di Queneau nell'impostazione seppure il concetto di base sia ben diverso.
Ho molto apprezzato il saggio conclusivo che ha spiegato con estrema sintesi ma puntualità la filosofia sottostante e la nascita del testo, soprattutto per quanto riguarda il processo creativo di Manganelli.
Le narrazioni sono tutte di due pagine l'una - tranne una nella seconda centuria di 3, e questa rottura dell'unità spaziale ha devastato la mia parte ocd-, con personaggi, solitamente un signore spesso ma anche entità, animate-inanimate-astratte, anonimi descritti con pochi particolari, apparentemente irrilevanti o anomali ma ben definenti in un senso e estremamente generici in un altro: sai chi è ma potrebbe essere chiunque, diventano quindi dei topoi, o delle figure emblematiche, evocate con pochi decisi tratti che creano subito una immagine nell'immaginazione del lettore. Ogni brano ruota intorno a una parola, un tema, un sentimento, un concetto, risultando sempre una fotografia dell'animo umano, un'istantanea di un punto di vista, un quadro filosofico potremmo definirlo: per quanto mi riguarda ho trovato in ogni racconto qualcosa, e ciascuno mi ha lasciato un seme, che fiorirà in riflessioni che mi accompagneranno a lungo. Nella seconda centuria ci sono invece due cicli e non solo testi autonomi: uno sulla prigione e uno sulla città, entrambi molto belli, però tutto considerato ho preferito la prima nel complesso.
Mi ha particolarmente colpita la cura linguistica, un italiano semplicemente spettacolare, fluido, chirurgico, plasmato alla perfezione in una estrema semplicità che crea mondi, dipinge figure vivide davanti ai nostri occhi, analizza e propone. Qua vediamo proprio il potere ontologico della parola, che dà forma alla realtà, non solo riproducendola ma dandogli vita con l'invenzione e facendosi foriera dello sguardo con cui la si guarda, che è ciò che fornisce significato e quindi essenza all'esistenza.
Sicuramente ci sono diversi pregressi a cui l'autore si è ispirato, altrettanto chiara è la sperimentazione, principalmente di forma narrativa, che mi ha vagamente ricordato esercizi di stile di Queneau nell'impostazione seppure il concetto di base sia ben diverso.
Ho molto apprezzato il saggio conclusivo che ha spiegato con estrema sintesi ma puntualità la filosofia sottostante e la nascita del testo, soprattutto per quanto riguarda il processo creativo di Manganelli.
May 9, 2020
Шеметен Манганели! За пореден път се убеждавам, че като че ли най-много се припознавам в постмодерното писане. Сто романа - миниатюри, всеки със зрънце сюрреализъм и абсурдизъм, изпълнени с поезия и обърнати метафори. Няма как да се предаде атмосферата, в която потапят, затова ето една от историите:
Трийсет и седем
Жената, която е очаквал, не е дошла на срещата. И все пак той - мъжът, облечен по-младежки, отколкото му подхожда - не се обижда от това, нещо повече, изобщо не страда. И ако беше по-внимателен, щеше да забележи, че неидването ѝ предизвиква у него леко, но несъмнено удоволствие. Може да си прави какви ли не догадки за причините, по които жената не се е появила навреме. Докато ги разчепква, не се отдалечава от уреченото място, само отстъпва леко встрани, сякаш то е леговище, в което дебне нещо от нея (или цялата тя). Току-виж е забравила. Той обича да се мисли за несъстоятелна личност, та подобна хипотеза му доставя удоволствие понеже означава, че и тя го е разпознала като несъществен, случаен, тоест такъв, че единственият начин да го запомни е да го забрави. Нищо чудно да е решила да не дойде поради каприз или в пристъп на гняв, защото тя е жена пламенна: това би значило, че му признава ролята на дразнител - дребна язвичка, разбира се, не сърдечна напаст, но все пак нещо, което тя не успява да изкорени от живота си или поне от някои свои дни. Може и да е объркала часа на срещата - в този момент той осъзнава, че не му е ясно, на него именно, кой точно е бил въпросният час. Ала това не го разстройва, тъй като му се вижда естествено часът да се губи: все пак той се чувства постоянно насреща за жената, която я няма на срещата. А дали разминаването не се дължи на мястото? Усмихва се. Възможно ли е тя да се крие, да се е приютила нейде на скришно и отсъствието ѝ да е равносилно на страх, бягство или евентуално - на игра, подкана? Или срещата е била навсякъде, поради което разминаване всъщност няма, нито заради мястото, нито заради времето? В такъв случай той би трябвало да заключи, че уговорката не само е била спазена, но и изпълнена с абсолютна точност, и срещата е била изтълкувана, разбрана, преживяна. Смътното му удоволствие започва да се превръща в начало на радост. Мъжът заключава дори нещо повече: срещата се е състояла тъй пълнокръвно, че оттук нататък за него няма по-висше и цялостно себеотдаване. Рязко обръща гръб на мястото на срещата и нежно прошепва "Сбогом" на жената, с която се кани да се срещне.
Трийсет и седем
Жената, която е очаквал, не е дошла на срещата. И все пак той - мъжът, облечен по-младежки, отколкото му подхожда - не се обижда от това, нещо повече, изобщо не страда. И ако беше по-внимателен, щеше да забележи, че неидването ѝ предизвиква у него леко, но несъмнено удоволствие. Може да си прави какви ли не догадки за причините, по които жената не се е появила навреме. Докато ги разчепква, не се отдалечава от уреченото място, само отстъпва леко встрани, сякаш то е леговище, в което дебне нещо от нея (или цялата тя). Току-виж е забравила. Той обича да се мисли за несъстоятелна личност, та подобна хипотеза му доставя удоволствие понеже означава, че и тя го е разпознала като несъществен, случаен, тоест такъв, че единственият начин да го запомни е да го забрави. Нищо чудно да е решила да не дойде поради каприз или в пристъп на гняв, защото тя е жена пламенна: това би значило, че му признава ролята на дразнител - дребна язвичка, разбира се, не сърдечна напаст, но все пак нещо, което тя не успява да изкорени от живота си или поне от някои свои дни. Може и да е объркала часа на срещата - в този момент той осъзнава, че не му е ясно, на него именно, кой точно е бил въпросният час. Ала това не го разстройва, тъй като му се вижда естествено часът да се губи: все пак той се чувства постоянно насреща за жената, която я няма на срещата. А дали разминаването не се дължи на мястото? Усмихва се. Възможно ли е тя да се крие, да се е приютила нейде на скришно и отсъствието ѝ да е равносилно на страх, бягство или евентуално - на игра, подкана? Или срещата е била навсякъде, поради което разминаване всъщност няма, нито заради мястото, нито заради времето? В такъв случай той би трябвало да заключи, че уговорката не само е била спазена, но и изпълнена с абсолютна точност, и срещата е била изтълкувана, разбрана, преживяна. Смътното му удоволствие започва да се превръща в начало на радост. Мъжът заключава дори нещо повече: срещата се е състояла тъй пълнокръвно, че оттук нататък за него няма по-висше и цялостно себеотдаване. Рязко обръща гръб на мястото на срещата и нежно прошепва "Сбогом" на жената, с която се кани да се срещне.
March 22, 2018
Сто малки романа река. Не какви да са, а къси, но бързи, планински, буйни, пенливи които те завличат и подмятат. Докато се усетиш, вече си ги преминал и отново настъпва спокойствие, но и жажда за повече.
January 11, 2014
Няма да пиша мнение за тази книга - ще бъде просто поредното низане на думички като "виртуозност", "синтез", "плътност", "съвършенство". Вместо това ще помоля всеки, който чете художествена литература за повече от кеф да я прочете и да си направи едно упражнение в две части:
1. Да хване някой от любимите си романи и да го манганелизира - тоест, да го компресира до една страница и същевременно да не пропусне нищичко (аз ще се тествам с "Процесът", защото ще мога да го започна с "Един господин...":)).
2. Да хване някой от стоте романа-река и да си направи план как би изглеждал като роман от няколкостотин страници.
Струва ми се, че това упражнение ща бъде като тичане в планината след период на мързел - дробовете ти се отварят и си учуден, че имаш алвеоли, които иначе не ползваш.
Между другото, за първи път пиша за книга преди да съм я прочел, ама тая не мисля, че някога ще спра да я чета, така че може.
1. Да хване някой от любимите си романи и да го манганелизира - тоест, да го компресира до една страница и същевременно да не пропусне нищичко (аз ще се тествам с "Процесът", защото ще мога да го започна с "Един господин...":)).
2. Да хване някой от стоте романа-река и да си направи план как би изглеждал като роман от няколкостотин страници.
Струва ми се, че това упражнение ща бъде като тичане в планината след период на мързел - дробовете ти се отварят и си учуден, че имаш алвеоли, които иначе не ползваш.
Между другото, за първи път пиша за книга преди да съм я прочел, ама тая не мисля, че някога ще спра да я чета, така че може.
September 6, 2021
3.6 ⭐
È un romanzo sperimentale, innovativo, una raccolta di racconti alquanto surreale. Manganelli riesce a rendere i canoni del realismo magico più comprensibili, dando vita a storie che s'intrecciano, si slegano, poi si rincontrano, in un flusso rapido e a tratti violento come le rapidi di un fiume. Ho trovato delle analogie con La debuttante della Carrington, anche se quest'ultima è decisamente più visionaria. Ad ogni modo, una lettura davvero interessante, consigliata.
È un romanzo sperimentale, innovativo, una raccolta di racconti alquanto surreale. Manganelli riesce a rendere i canoni del realismo magico più comprensibili, dando vita a storie che s'intrecciano, si slegano, poi si rincontrano, in un flusso rapido e a tratti violento come le rapidi di un fiume. Ho trovato delle analogie con La debuttante della Carrington, anche se quest'ultima è decisamente più visionaria. Ad ogni modo, una lettura davvero interessante, consigliata.
Read
September 19, 2018Sürekli dönüp dönüp okunabilecek, küçücük romanlar. Her biri sadece bir sayfayı doldursa da gerçekten roman derinliğindeler. İtalo'nun neden sevdiğini ve önsöz yazdığını anlamak da hiç zor değil, işlediği şeyler ve arayış çok benzer.
June 9, 2020
100 (very) short stories. All pretty much exactly the same length - just under 2 pages
In his introduction Maganelli calls them "little stories are bit like novels from which all the air has been removed"
I see some of these "deflated" novels almost as "inflated" aphorisms (although that could just be me reaching for a handy comparison).
Anyway, I really enjoyed these. Some of the funnier ones for some reason reminded me of the vignettes in Julius Knipl, Real Estate Photographer - which I also highly recommend
In his introduction Maganelli calls them "little stories are bit like novels from which all the air has been removed"
I see some of these "deflated" novels almost as "inflated" aphorisms (although that could just be me reaching for a handy comparison).
Anyway, I really enjoyed these. Some of the funnier ones for some reason reminded me of the vignettes in Julius Knipl, Real Estate Photographer - which I also highly recommend
December 23, 2017
Manganelli, da lì dove sei, per favore, miracolaci ancora. E non accampare, di nuovo, quella cosa della necessità della dichiarazione di esistenza ché l'ufficio esistenze siamo noi, e te l'abbiamo rinnovato, l'attestato, con repentinità quasi inquietante, nel 1990. A maggio.
Poi possiamo discutere su tutto quello che vuoi, compresi i dettagli e le clausole sui modi di inesistere. Ma intanto tu, per favore, non farci insultare dalle allucinazioni. Esisti e miracolaci. Adesso.
Poi possiamo discutere su tutto quello che vuoi, compresi i dettagli e le clausole sui modi di inesistere. Ma intanto tu, per favore, non farci insultare dalle allucinazioni. Esisti e miracolaci. Adesso.
June 13, 2015
Сто малки романа река, усещат се като сто големи романа океан. Сто изключително вкусни гурме хапки по рецепта на Джорджо Манганели, сервирани безупречно на българската софра от Нева Мичева (с щипка от нейната тайна езикова подправка). Макар да не е невъзможно да се излапат наведнъж за ден-два, препоръчително е човек да укроти лакомията си и да ги консумира с наслада, по няколко на ден.
July 5, 2022
Cento sublimi racconti di due pagine l'uno, seguiti da un'appendice di ulteriori trenta, dono di una curatissima edizione Adelphi.
Fin dalle prime pagine ho avuto l'impressione di aver scoperto l'esistenza di qualcosa che mai avevo prima incontrato nella letteratura. Onestamente non so se mi fosse mai capitato precedentemente di leggere un'opera che mi risuonasse così estranea e al contempo familiare. L'immersione è stata totale e assolutamente stimolante.
A favore del potenziale lettore, mi sbilancio nel dire che gli autori che più gli si avvicinano, tra quelli che conosco, sono probabilmente Jorge Luis Borges e l'ultimo Italo Calvino.
Per il piacere della condivisione e come memorandum personale, elenco di seguito i dieci racconti che ho prediletto: 4, 7, 8, 31, 32, 33, 34, 36, 63, 98 (Dell'Appendice "Altre centurie" su tutti il 19).
Consigliato a chiunque non si lasci intimorire dall'impalpabile profondità sprigionata da poche righe di elevata ricerca stilistica e immaginifica.
Fin dalle prime pagine ho avuto l'impressione di aver scoperto l'esistenza di qualcosa che mai avevo prima incontrato nella letteratura. Onestamente non so se mi fosse mai capitato precedentemente di leggere un'opera che mi risuonasse così estranea e al contempo familiare. L'immersione è stata totale e assolutamente stimolante.
A favore del potenziale lettore, mi sbilancio nel dire che gli autori che più gli si avvicinano, tra quelli che conosco, sono probabilmente Jorge Luis Borges e l'ultimo Italo Calvino.
Per il piacere della condivisione e come memorandum personale, elenco di seguito i dieci racconti che ho prediletto: 4, 7, 8, 31, 32, 33, 34, 36, 63, 98 (Dell'Appendice "Altre centurie" su tutti il 19).
Consigliato a chiunque non si lasci intimorire dall'impalpabile profondità sprigionata da poche righe di elevata ricerca stilistica e immaginifica.
September 19, 2008
This book is made up of short, compressed narratives that Manganelli calls “novels”. All about two pages long. These seem like a summary of most of the literary movements of the 19th and 20th century as they cover philosophy, absurdism, modernism and post-modernism, existentialism, science fiction, surrealism, gothic horror, comedy, and romance. These have more weight than is implied by their flash fiction form, and fans of Cortazar’s Cronopios and Famas, Bernhard’s Voice Imitator, Pessoa’s Book of Disquiet, and Calvino’s playful meta fictions will love them.
January 27, 2014
Come in esercizi di stile lo stesso fatto viene declinato in cento modi qui la stessa persona declina il suo stile in altrettanti. Un corso di scrittura creativa sui generis.
February 10, 2016
„Не е религиозен, но и нерелигиозен не е, тъй като и двете нагласи изискват агресия, която не му е присъща.”
„Истината е, че нищо в историята на един призрак не е самопонятно. Първо на първо, трябва да се родиш сред живите, което е повече от неосъществимо, абсурдно, тъй като живите представляват незначителни прекъсвания на вечното, безсмъртно и вездесъщо нищо. После, тъй като живият трябва да живее във времето, а то не съществува, бидейки една от формите на нищото, се налага той сам да си произведе време и така да се каже, да скочи в него. Накрая, необяснимо явление, след низ от приключения умира. Погрешно е схващането, че със смъртта си всеки се превръща в призрак. Умрелият вече не е задължен да произвежда време, но сега е принуден да съществува в едно колкото тясно, толкова и безкрайно пространство.”
„В една стая, разположена на четвъртия етаж на по-скоро претенциозна, отколкото аристократична сграда, в апартамент с три стаи плюс сервизни помещения, днес, неделя, един оплешивяващ господин си е наумил да се заеме с писането на книга. Досега никога не е писал, а в общи линии рядко е и чел, при това все глуповати или лековати четива.”
„Той съзнава, че никога през живота си не е правил нищо благородно (и това, макар да е абсолютно вярно, далеч не е толкова изключително, колкото си въобразява) и дори не е изпълнил скромните обществени задължения, с които – къде повече, къде по-малко – се съобразяват всички: да се ожени, да издържа съпруга и любовница, да направи едно-две деца и да ги прати на училище прилично облечени.”
„Като разгледа внимателно плика, забеляза, че името му е изписано с малка неточност и мигом спря както да предсъществува, така и да несъществува.”
„Истината е, че нищо в историята на един призрак не е самопонятно. Първо на първо, трябва да се родиш сред живите, което е повече от неосъществимо, абсурдно, тъй като живите представляват незначителни прекъсвания на вечното, безсмъртно и вездесъщо нищо. После, тъй като живият трябва да живее във времето, а то не съществува, бидейки една от формите на нищото, се налага той сам да си произведе време и така да се каже, да скочи в него. Накрая, необяснимо явление, след низ от приключения умира. Погрешно е схващането, че със смъртта си всеки се превръща в призрак. Умрелият вече не е задължен да произвежда време, но сега е принуден да съществува в едно колкото тясно, толкова и безкрайно пространство.”
„В една стая, разположена на четвъртия етаж на по-скоро претенциозна, отколкото аристократична сграда, в апартамент с три стаи плюс сервизни помещения, днес, неделя, един оплешивяващ господин си е наумил да се заеме с писането на книга. Досега никога не е писал, а в общи линии рядко е и чел, при това все глуповати или лековати четива.”
„Той съзнава, че никога през живота си не е правил нищо благородно (и това, макар да е абсолютно вярно, далеч не е толкова изключително, колкото си въобразява) и дори не е изпълнил скромните обществени задължения, с които – къде повече, къде по-малко – се съобразяват всички: да се ожени, да издържа съпруга и любовница, да направи едно-две деца и да ги прати на училище прилично облечени.”
„Като разгледа внимателно плика, забеляза, че името му е изписано с малка неточност и мигом спря както да предсъществува, така и да несъществува.”
August 2, 2017
Non solo esercizi di stile. Piccoli quadri surreali (à la Magritte, verrebbe da dire) di raffinata eleganza formale. Finestre aperte sugli abissi dell’anima, brevi scene apparentemente senza peso, rarefatte, che muovono dalle banalità del quotidiano e che sotto l’aspetto di una finta innocenza celano un attacco alle strutture del reale, all’ordinario, al consueto. Tentativi di riappropriarsi dell’incerto, delle zone d’ombra; piacere dell’attesa per l’attesa. Al centro c’è l’uomo, ripiegato su se stesso. La sua ricerca di ordine, di coerenza, di logica, che si scontra con l’elemento esterno, l’imprevisto, l’emozione. Appuntamenti mancati, ipotesi che potrebbero spiegare, tentativi di razionalizzare… e che finiscono con l’andare in tutt’altra direzione. Protagonisti che sembrano chiusi in scafandri di ferro, personaggi anaffettivi che d’improvviso si trovano davanti i sentimenti e faticano a decifrarli, perché per leggerli usano gli strumenti della razionalità. Uomini descritti come viandanti ciechi che si aggirano smarriti in un mondo di domande senza risposte.
May 16, 2022
As I said a few years ago for _Books in canada_:
...Manganelli's imagination is unfettered by considerations of plausibility, and his skewed viewpoint is ironic and gloomy, nicely balancing the fizz and frothiness of his ideas. The precise construction of his sentences is brought into English with an award-winning translation.... Centuria contains worlds, compressed into one and a half pages, which expand the mind's eye.... Barely known to English readers, Manganelli is well treated by his publisher and by Henry Martin...
...Manganelli's imagination is unfettered by considerations of plausibility, and his skewed viewpoint is ironic and gloomy, nicely balancing the fizz and frothiness of his ideas. The precise construction of his sentences is brought into English with an award-winning translation.... Centuria contains worlds, compressed into one and a half pages, which expand the mind's eye.... Barely known to English readers, Manganelli is well treated by his publisher and by Henry Martin...
December 17, 2017
Сюрреалистично.
Това, което са нещата преди да станат идеи.
Почти стихове, почти проза и нито едно от двете.
Нещо като 100 картини, но с малко движение в тях.
Избирам си 4,19, 77, 85, 87, 88.
"... задълбочени познания по Несъществуващи неща ..."
"И взе да се пита дали Светът, целият Свят, не е Нещо несъществуващо."
"... някои от които лъжат, но не го знаят, други лъжат и са наясно с това, трети търсят истината и знаят, че не могат да я намерят, четвърти смятат, че са я намерили, а пети доскоро са хранили убеждението, че са я намерили, но започват да се съмняват."
Това, което са нещата преди да станат идеи.
Почти стихове, почти проза и нито едно от двете.
Нещо като 100 картини, но с малко движение в тях.
Избирам си 4,19, 77, 85, 87, 88.
"... задълбочени познания по Несъществуващи неща ..."
"И взе да се пита дали Светът, целият Свят, не е Нещо несъществуващо."
"... някои от които лъжат, но не го знаят, други лъжат и са наясно с това, трети търсят истината и знаят, че не могат да я намерят, четвърти смятат, че са я намерили, а пети доскоро са хранили убеждението, че са я намерили, но започват да се съмняват."
February 1, 2018
Οπως τα λεει ο Αντωνης Γαζακης εδω https://marginalia.gr/arthro/mikromyt...
August 3, 2017
Cento romanzi-fiume di una pagina
Questa opera di Manganelli rientra di diritto nell'elitario (e poco frequentato) club dei libri innovativi e di alta qualità letteraria - insieme al Calvino di "Le città invisibili" o al Queneau di "I fiori blu" o il Borges di "L'aleph". Pare che la sfida di Manganelli sia nata da uno delle solite insulse richieste di riviste per le masse: "ci dica cento libri con cui imparare a leggere e ci faccia una presentazione di una cartella per libro". Manganelli risponde da par suo con cento romanzi in cento pagine - sono romanzi completi, che spaziano dall'amore, alla morte, dai rapporti interpersonali, passando per bestiari fantastici (echi di Borges e Cortazar) e avventure di cavalieri e draghi (come non pensare a Calvino?). Sembrerebbe un gioco intellettuale, ma è tutt'altro - lo stile è perfetto, formalmente ineccepibile, ricco di vocaboli desueti ma affascinanti e veramente senza alcuna minima macchia. Nella splendida introduzione lo stesso Calvino dice che "nessuno rappresenta più di Manganelli nello stesso tempo la tradizione e l'avanguardia". I protagonisti dei cento romanzi sono "signori" definiti icasticamente in una singola riga, breve e potentissima - paradossi e capovolgimenti di punti di vista ad ogni passo che rivelano amare realtà. Ecco, la cosa più sorprendente e straordinaria è che Manganelli riesce comunque in questa struttura così limitante a dirci qualcosa di noi, del nostro essere, della nostra vita con un sguardo profondo, intelligente, colto e totalmente originale.
Questa opera di Manganelli rientra di diritto nell'elitario (e poco frequentato) club dei libri innovativi e di alta qualità letteraria - insieme al Calvino di "Le città invisibili" o al Queneau di "I fiori blu" o il Borges di "L'aleph". Pare che la sfida di Manganelli sia nata da uno delle solite insulse richieste di riviste per le masse: "ci dica cento libri con cui imparare a leggere e ci faccia una presentazione di una cartella per libro". Manganelli risponde da par suo con cento romanzi in cento pagine - sono romanzi completi, che spaziano dall'amore, alla morte, dai rapporti interpersonali, passando per bestiari fantastici (echi di Borges e Cortazar) e avventure di cavalieri e draghi (come non pensare a Calvino?). Sembrerebbe un gioco intellettuale, ma è tutt'altro - lo stile è perfetto, formalmente ineccepibile, ricco di vocaboli desueti ma affascinanti e veramente senza alcuna minima macchia. Nella splendida introduzione lo stesso Calvino dice che "nessuno rappresenta più di Manganelli nello stesso tempo la tradizione e l'avanguardia". I protagonisti dei cento romanzi sono "signori" definiti icasticamente in una singola riga, breve e potentissima - paradossi e capovolgimenti di punti di vista ad ogni passo che rivelano amare realtà. Ecco, la cosa più sorprendente e straordinaria è che Manganelli riesce comunque in questa struttura così limitante a dirci qualcosa di noi, del nostro essere, della nostra vita con un sguardo profondo, intelligente, colto e totalmente originale.
Displaying 1 - 30 of 130 reviews