Бележки, дето складирам тук за себе си, щото нямам тефтер по книжни въпроси:
Взела съм си книгата на 29.11.2016г. - в деня на последния ми държавен изпит; помня, че ми беше щукнало, че в момента, в който изляза от университета, ще мина да си купя точно "Изгубената глава...". Тогава заваля и първият сняг, разни такива хубави неща, литературни.
Обаче съм разпиляна и я дочитам на 29.03. (съвпадение на датите по чиста случайност!), малко след първа пролет (и докато предвкусвам как още седмица-две и ще се чува вятърът в листата на дърветата, което е твърде любимо удоволствие; ох, някой да ме спре).
Без да съм обръщала внимание на конкретиката на историята, когато съм избирала книгата, оказа се някак много подходяща скоба именно на моята си 2016-а (и може би на петте години преди това). С което твърдение явно проявявам известна сантименталност, ти да видиш. Правото (изскача името на Ханс Келзен, тъкмо да се почувствам отново първи курс), теориите, северна Португалия (именно тази Португалия, до която се докоснах). Разни детайли, които познавам, разни поезии, особени референции, Кафка, Порту не понася Лисабон, Лисабон не харесва Порту, начинът, по който си говорят северняците, Руа даш Флореш, младежка наивност и ентусиазъм за истории, моята студентска страст към наказателното право и прочие, и прочие.
Нещо не достига на "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" - не съм сигурна точно какво. Но е конструирана (точно тази дума й отива, да - а може би и точно, защото е "конструирана" - като машинка, не като книга, съществува липса) с такава симпатична, милна простота. Табуки е опитал нещо прекалено сложно (пък и нужно ли?) - кримка, традиционната история за разплитане на едно убийство, да се обвърже с философия. Героите, впрочем, макар и някак по-скоро щрихирани, също са приятни събеседници (младичкият журналист Фирмину, разточителният в речите и поученията си адвокат, циганинът Маноло, който открива трупа, дона Роза и прочие). Адвокатът ми стана симпатичен в момента, в който се разкри любовта му към железниците. От времето на студентството му в Женева си има книжка с швейцарските разписания за всички международни влакове, цялата Стара Европа - знае ги наизуст:
"- Вие по всички тези места ли сте ходили? - попита Фирмину.
- Естествено, че не съм. Докато бях в Женева, просто си ги представях. А после се върнах в Порту."
Любими са ми отношението и любовта към подробностите на португалския живот, които проявява италианецът Табуки. И езикът е такъв един изписан, ежедневен, сладък. Преводът на Нева Мичева също е обич, буквално (сякаш освен първия диалог със самия роман, се води и второ общуване - с бележките под линия, сами отпращащи към още и още реални истории - например тази за Деоклесиану Монтейру, който вадел удавници от р. Дору, колко красиво само.)
Не е книга, от която се вадят много цитати, но все пак с наслада си преписах няколко неща. Запазвам си ги тук:
"Оказваше се, че Порту поддържа навици, които Лисабон вече е изгубил." (което, впрочем, е факт и до днес - книгата е от края на 90-те)
* * *
"Дона Роза се усмихна и си пое дъх.
- Фернанду Диогу Мария де Жезуш де Мелу Секейра - каза.
- Бре! - възкликна Фирмину. - Ама че именце."
* * *
"Grundnorm. Давам си сметка, че понякога ние, правистите, говорим неразбираемо. (...) Да сте чували за Ханс Келзен? (...) И тук положението вече наистина става кафкианско: ние всички сме впримчени в нормата и именно от нея, колкото и да ви се струва ненормално, би могъл да произтича произволът (...). Неведоми са пътищата на Основната норма."
* * *
А това е дългичко, но някак сладко:
"- (...) не вярвате в нищо! - изтърси Фирмину.
Адвокатът се засмя. На Фирмину му се стори, че е от неудобство.
- Може например да вярвам в нещо, което за вас е без значение. (...) Някое стихотворение, да речем. Няколко стиха. Може на вас да ви се стори пълна глупост, а за мен да е жизненоважно. Например: "Тъй както всичко някога познато/ държиш да ми припомниш/ във писма, така ми иде и на мен/ все миналото да разказвам..." Хьолдерлин. (...) Да кажем, че съществуват хора, които очакват писма от миналото: да се вярва в това, според вас, достатъчно уважително ли е?
(…) Писма от миналото, които да обясняват необяснимото в живота ни, да хвърлят някаква, каквато и да е светлина, та да схванем смисъла на толкова изминали години, на всичко, убягвало ни преди. Вие сте млад, вие очаквате писма от бъдещето, но я се опитайте да си представите, че има и хора, които очакват писма от миналото, и аз вероятно не просто съм един от тях, но дори смея да си фантазирам как някой ден пристигат. (...) Ето как: ще дойдат в пакетче, завързано с розова панделка. Да, точно така. И ще ухаят на теменужки, както в най-долнопробните булевардни романи. Тогава аз ще доближа грозното си носище до пакетчето, ще развържа розовата фльонга, ще извадя писмата и с пронизителна яснота ще проумея една история, която до този момент не съм разбирал, единствена по рода си и насъщна история, повтарям, единствена и насъщна, нещо, което може да се случи само веднъж в живота, нещо, което боговете позволяват да ни се случи веднъж само, но на което не отдаваме дължимото внимание, докато трае, понеже сме самонадеяни празноглавци. (...) Защото"que faites-vous des anciennes amour?" Е, и аз се питам: "какво правите със старите любови?" Това е от едно стихотворение на Луиз Коле, което продължава така: "Пропъждате ги като лъжовни сенки?... Та те били са, тези ледени видения, до вашето сърце и част от вас самите". Сигурно е предназначено за Флобер. Впрочем Коле е пишела ужасни стихотворения, горката, колкото и да се е смятала за велика поетеса и да е напирала да превземе парижките литературни салони, ама наистина посредствени стихотворения, както и да го погледнем. Но тези няколко реда са право в целта, така си мисля, защото какво правим с отминалите любови наистина? Прибираме ги в чекмеджето със скъсаните чорапи? (...) Ако Флобер не я е разбрал, значи е бил истински идиот и трябва да признаем, че онзи сноб Сартр е бил прав (бел. преводач: Заглавието на тритомната биография на Гюстав Флобер, която Жан-Пол Сартр оставя незавършена, е "Идиотът в семейството"). (...) Впрочем, ��наете ли как е умрял Хьолдерлин? Умрял е луд и това е нещо, което не бива да се забравя".
* * *
"Наясно съм, че не сте най-подходящият събеседник. Ами да, млад сте и времето е кълбо, търкулнато пред вас. Карате като автомобилист по непознато трасе: единствената му грижа е какво идва зад следващия завой. Въпреки че не ми беше това мисълта - просто си спомних едно теоретично понятие... Дявол да го вземе, не знам защо толкова се паля по теориите, може би защото се занимавам с право, а то самото е огромна теория, паянтово здание, над чийто покрив се издига безкраен купол, като небесния свод, който наблюдаваме удобно разположени по седалките на планетариума... Знаете ли, веднъж ми попадна един трактат по теоретична физика, едно от онези умопостроения, изработени от определен тип математици, затворени в уютните си университетски килии, и в него се говореше за времето. Там именно видях едно изречение, което ме накара да се замисля, изречение, според което по някое време времето е започнало да съществува във Вселената."
* * *
"Просто исках да кажа, че времето може да започне така, вътре в сънищата ни, но не успях да се изразя добре."
* * *
"Не е лесно да избягаш от Порту, но същинският проблем вероятно е, че не е лесно да избягаш от самия себе си, ще извинявате за баналността."
Та така.
"Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" е приятна по ред причини, без да е от книгите за непременно препрочитане, цитиране, възхищение. Но някак затова и ми е скъпа. О! А и корицата е направо чудесна.