What do you think?
Rate this book
The Missing Head of Damasceno Monteiro
Antonio Tabucchi's new novel The Missing Head of Damasceno Monteiro continues the experiment so successfully begun with his Pereira Declares (New Directions, 1994) -- a European best-seller and winner of the prestigious Aristeion European Literature Prize in 1997. Tabucchi has now written a thriller, but one with a subtle intellectual depth not usual in that genre. The Missing Head of Damasceno Monteiro intriguingly reflects on current social issues: crime, police corruption, yellow journalism, and the courts -- both of the law and of public opinion. Tabucchi hooks the reader on page one of this book and the story advances with electric and unflagging suspense. A gypsy discovers a headless body; Firmino, a young journalist who writes for a scandal-sheet, takes up the case; the headless corpse turns out to be that of one Damasceno Monteiro, an employee at an import-export company who, having stumbled upon a heroin smuggling ring at his work, had stolen a drug shipment; and, the police are supressing evidence -- all the stuff of familiar daily news, here made riveting in the hands of a rare and brilliant writer.
186 pages, Paperback
First published March 1, 1997
44 people are currently reading
1676 people want to read
About the author
Antonio Tabucchi
149 books856 followersAntonio Tabucchi was an Italian writer and academic who taught Portuguese language and literature at the University of Siena, Italy.
Deeply in love with Portugal, he was an expert, critic and translator of the works of the writer Fernando Pessoa from whom he drew the conceptions of saudade, of fiction and of the heteronyms. Tabucchi was first introduced to Pessoa's works in the 1960s when attending the Sorbonne. He was so charmed that, back in Italy, he attended a course of Portuguese language for a better comprehension of the poet.
Deeply in love with Portugal, he was an expert, critic and translator of the works of the writer Fernando Pessoa from whom he drew the conceptions of saudade, of fiction and of the heteronyms. Tabucchi was first introduced to Pessoa's works in the 1960s when attending the Sorbonne. He was so charmed that, back in Italy, he attended a course of Portuguese language for a better comprehension of the poet.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 205 reviews
December 10, 2025
GIUSTIZIA NEGATA
Pablo Picasso: disegno 44 - Cabeza de guerrero, 4 de Junio de 1937.
Finto thriller, pseudo noir, presunta indagine, falso bildungsroman, vero romanzo, molto à la Tabucchi: il suo amato Portogallo, i gitani (mai chiamati zingari), gli incastri di verità e finzione come un gioco di specchi, giustizia e abuso… La grande umanità di Tabucchi.
Firmino è un giovane cronista di nera che vorrebbe finire gli studi universitari in letteratura neorealista portoghese. Il giornale scandalistico di Lisbona per il quale è costretto a lavorare per mantenersi agli studi lo manda a Oporto dove è stato ritrovato un cadavere senza testa. Decapitato.
Durante il processo, la coscienza civile di Firmino si risveglia: comprende che la polizia ha manipolato le indagini e sta condizionando i testimoni.
Altrettanto protagonista è Oporto, antica città dal fascino che non ti aspetti.
Anche qui (come già in Notturno indiano) gli incontri si susseguono e contribuiscono ad arricchire l’anima del protagonista: il re dei gitani (mai chiamati zingari), un vecchio cameriere che gli chiede firma di sostegno, la titolare dell’albergo, la famiglia della vittima, l’avvocato difensore che come Paul Newman in Il verdetto sembra fuori dai giochi e un po’ suonato, e invece si rivela acuminato stratega.
È proprio nel corpo di polizia che bisognerebbe indagare, è lì che si nasconde il colpevole che ha ucciso, e decapitato, per nascondere il suo lercio traffico di droga.
La testa mozzata emerge dall’acqua del fiume Douro
Il finale è realistico, per questo duro, e non si piega alla regola dell’happy ending: la legge quando si identifica col potere, quando è arbitrio del più forte, è finta e non lascia spazio né pietà per i deboli.
Lungi da Tabucchi comporre un pamphlet contro la tortura, a difesa dei diritti umani, contro gli abusi di polizia: è un vero romanzo, uno dei suoi migliori, dove la miscela di sospensione e attesa, la lingua colta e lieve, il ritmo suadente e musicale, sono sfumati con gusto e sapienza.
Bello e dolente, è un romanzo per tutti i Federico Aldrovandi e Stefano Cucchi e Giulio Regeni del mondo, non per niente ispirato da un vero fatto di cronaca portoghese come ci racconta la nota finale.
È una persona, si ricordi questo, prima di tutto è una persona.
Charles Laughton in una memorabile performance nel magistrale film di Billy Wilder “Witness for the Prosecution – Testimone d’accusa” con Tyrone Power e Marlene Dietrich. 1957.
Pablo Picasso: disegno 44 - Cabeza de guerrero, 4 de Junio de 1937.
Finto thriller, pseudo noir, presunta indagine, falso bildungsroman, vero romanzo, molto à la Tabucchi: il suo amato Portogallo, i gitani (mai chiamati zingari), gli incastri di verità e finzione come un gioco di specchi, giustizia e abuso… La grande umanità di Tabucchi.
Firmino è un giovane cronista di nera che vorrebbe finire gli studi universitari in letteratura neorealista portoghese. Il giornale scandalistico di Lisbona per il quale è costretto a lavorare per mantenersi agli studi lo manda a Oporto dove è stato ritrovato un cadavere senza testa. Decapitato.
Durante il processo, la coscienza civile di Firmino si risveglia: comprende che la polizia ha manipolato le indagini e sta condizionando i testimoni.
Altrettanto protagonista è Oporto, antica città dal fascino che non ti aspetti.
Anche qui (come già in Notturno indiano) gli incontri si susseguono e contribuiscono ad arricchire l’anima del protagonista: il re dei gitani (mai chiamati zingari), un vecchio cameriere che gli chiede firma di sostegno, la titolare dell’albergo, la famiglia della vittima, l’avvocato difensore che come Paul Newman in Il verdetto sembra fuori dai giochi e un po’ suonato, e invece si rivela acuminato stratega.
È proprio nel corpo di polizia che bisognerebbe indagare, è lì che si nasconde il colpevole che ha ucciso, e decapitato, per nascondere il suo lercio traffico di droga.
La testa mozzata emerge dall’acqua del fiume Douro
Il finale è realistico, per questo duro, e non si piega alla regola dell’happy ending: la legge quando si identifica col potere, quando è arbitrio del più forte, è finta e non lascia spazio né pietà per i deboli.
Lungi da Tabucchi comporre un pamphlet contro la tortura, a difesa dei diritti umani, contro gli abusi di polizia: è un vero romanzo, uno dei suoi migliori, dove la miscela di sospensione e attesa, la lingua colta e lieve, il ritmo suadente e musicale, sono sfumati con gusto e sapienza.
Bello e dolente, è un romanzo per tutti i Federico Aldrovandi e Stefano Cucchi e Giulio Regeni del mondo, non per niente ispirato da un vero fatto di cronaca portoghese come ci racconta la nota finale.
È una persona, si ricordi questo, prima di tutto è una persona.
Charles Laughton in una memorabile performance nel magistrale film di Billy Wilder “Witness for the Prosecution – Testimone d’accusa” con Tyrone Power e Marlene Dietrich. 1957.
June 18, 2025
Al igual que yo, muchos de ustedes no habrán oído hablar nunca de “La norma fundamental” (Grundnorm), un concepto formulado por Hans Kelsen, jurista checo. ¿Y qué es esta norma fundamental? Pues nada más y nada menos que la norma básica en la que se sustentan todas las demás, la fuente común de validez de todas las leyes de un ordenamiento jurídico… o, como lo explica Tabucchi, “la Norma que nos enreda a todos y de la cual, aunque le pueda parecer incongruente, se deriva la prepotencia de un señorito que se cree con derecho a azotar a una puta”.
Esta novela fue escrita por Tabucchi tras el éxito que alcanzó “Sostiene Pereira”. Tengo la triste impresión de que el autor quiso repetir aquí la exitosa fórmula, aunque lamentablemente no creo que rozara siquiera la calidad de aquella otra, y digo lamentablemente porque el motivo de la novela, la denuncia de la tortura y la violencia en general por parte de los poderes del estado, es encomiable. Bien es verdad que la novela es entretenida y, como no podía ser de otra manera, escrita con gusto y bastante humor, los personajes son entrañables (quizás el primer capítulo protagonizado por el gitano Manolo sea lo mejor de la novela), aunque el abogado sea excesivamente caricaturesco para mi gusto, y qué voy a decir del merecido homenaje que el autor hace al periodismo comprometido, a la ciudad de Oporto… y, por último y no menos importante, a sus callos.
Sin embargo, la trama es débil y la denuncia de una tortura que no conoce de ideologías, que siempre tendrá una responsabilidad individual aunque se quiera esconder detrás de la Grundnorm, que nunca desaparecerá “porque no podemos suprimir las pulsiones destructivas del hombre”, o que lo único que se puede hacer es defender en los tribunales a las víctimas de tales atropellos, lo cual no es poco, no levanta la novela más allá de las tres estrellitas.
February 9, 2022
الرواية تبدأ باكتشاف جثة مقطوعة الرأس بالقرب من مخيم للغجر في بورتو البرتغالية
ليست مجرد حكاية عن جريمة قتل لكنها تكشف الواقع وتمر على كثير من القضايا الاجتماعية والسياسية والأخلاقية
يعرض تابوكي قيمة ودور الكتابة الصحفية والأدب بصفة عامة في الكشف عن الفساد والاضطهاد والظلم
ورغم عدم جدوى هذا الدور في كثير من الأحيان في منع الاستبداد والتعسف والمعاملات اللاإنسانية بمختلف أشكالها
إلا ان الرواية مشوقة ومميزة في الأحداث والحوار
أسلوب انطونيو تابوكي جميل والحوار ممتع, والتفاصيل والشخصيات حتى الهامشية منها مكتوبة بوضوح وبراعة
ليست مجرد حكاية عن جريمة قتل لكنها تكشف الواقع وتمر على كثير من القضايا الاجتماعية والسياسية والأخلاقية
يعرض تابوكي قيمة ودور الكتابة الصحفية والأدب بصفة عامة في الكشف عن الفساد والاضطهاد والظلم
ورغم عدم جدوى هذا الدور في كثير من الأحيان في منع الاستبداد والتعسف والمعاملات اللاإنسانية بمختلف أشكالها
إلا ان الرواية مشوقة ومميزة في الأحداث والحوار
أسلوب انطونيو تابوكي جميل والحوار ممتع, والتفاصيل والشخصيات حتى الهامشية منها مكتوبة بوضوح وبراعة
August 4, 2014
Достави ми изключително удоволствие да превеждам книгата в града, в който се развива действието. Обичам влюбените в правдата герои на Табуки - тук като наследник на Перейра ще откриете един адвокат, който си е поставил за цел да подрежда разтурения свят наоколо, каквото и да му струва това. Обичам любовта на автора към детайлите от културния пейзаж в Португалия: постарах се тя не само да си личи и на български, но и да прелива (от мое име) в бележките под линия. Железният мост, Руа даш Флореш, старецът, който вади удавниците от реката - всичко това съществува и беше адски вълнуващо да ходя да го поглеждам за справка между превода на глава и глава :)
July 24, 2015
A mystery refusing any noir style or pure detective genre though there was certainly the mystery around who-done-it but this was the smaller part. The first person narrator is a young journalist teaming with a corpulent older lawyer from this small town in Portugal. Both of these characters are fascinating as are all the subsidiary characters.
The crime and detective work were a fine platform for exploring power, its tiered divining and driven abuse, the underworlds seething cauldrons full of venom while peeping out from behind a well ordered - nice - atmosphere. Here we meet whether human kind is evil at its core, laws and regulations necessarily put in place to hold it in check or do institutions ... poverty, discrimination, greed… hash the embers into full heated flames.
This is a much discussed theme in literature whether on an individual or societal level. Tabucchi does both. More so the narrative flows in the typical Tabucchi penning of an easy style, seeming simple to write yet covering so much. If I read it out loud I realized I had been fooled. Each sentence contained its modulated rhythm, its melody and carefully planned annunciations.
Yet it didn’t quite reach for me the level of his, Pereria Maintains or Requiem. In spots it even lagged. This in a way was comforting witnessing that Tabucci was human too. It wasn’t his masterpiece. Considering what it was up against it still deserves 4 stars. Just a little off trying to make contact with his large themes. Maybe too a bit self conscious on trying to make this a literary detective story. There was a crispness but slightly faded. Of course maybe it was me that was faded expecting so much from him.
All this being said I will re-read this book to again accompany the journalist writing for a rag of a newspaper to get his shot at, the scoop. The rotund seasoned attorney who understands how to use and expand upon the info to strategically increase the pressure on the believed perpetrators of the murder. The battles within the battles and always the card games he enjoys playing by himself where patience is necessary and in his mind each person in life plays for themselves.
December 15, 2020
This is how I like my noir, where the whodunit part is beside the point. About halfway in we learn who the murderer is, but already the real mystery is a dialogue percolating between the journalist Fermino and the Charles Laughton-looking lawyer:
"Right you are then," said the lawyer, ". . . because you know what De Quincey said, don't you?"
"What did he say?" enquired Fermino.
"What he said in effect was that once a man has allowed himself to commit murder, it won't be long before he thinks it a small matter to steal, and then he'll proceed to getting drunk and to not observing the Sabbath, then to behaving like a boor and breaking his word. Once he's on that slippery slope there's no knowing where he'll end . . ."
So, you know, be careful, ye murderers.
There are other wonderfully drawn characters here, like Manolo the gypsy who finds the body (but not the head). I wish there was more of him here. But there were others: a landlady, an editor, a waiter. I liked that they were introduced, served their purpose and then did not clutter things up.
In a year - this horrible year - when everything seemed to lose its flavor, this novel kept me thoroughly entertained. Or, as the lawyer said, as he took me outside on a cloudless night:
"Millions of stars," he said, "millions of nebulae, fuck, millions of nebulae, and here we are fretting about electrodes applied to people's genitals."
"Right you are then," said the lawyer, ". . . because you know what De Quincey said, don't you?"
"What did he say?" enquired Fermino.
"What he said in effect was that once a man has allowed himself to commit murder, it won't be long before he thinks it a small matter to steal, and then he'll proceed to getting drunk and to not observing the Sabbath, then to behaving like a boor and breaking his word. Once he's on that slippery slope there's no knowing where he'll end . . ."
So, you know, be careful, ye murderers.
There are other wonderfully drawn characters here, like Manolo the gypsy who finds the body (but not the head). I wish there was more of him here. But there were others: a landlady, an editor, a waiter. I liked that they were introduced, served their purpose and then did not clutter things up.
In a year - this horrible year - when everything seemed to lose its flavor, this novel kept me thoroughly entertained. Or, as the lawyer said, as he took me outside on a cloudless night:
"Millions of stars," he said, "millions of nebulae, fuck, millions of nebulae, and here we are fretting about electrodes applied to people's genitals."
March 19, 2021
Disappointment
I am an admirer of Tabucchi. But either I miss the point of this book or there is nothing there. Each is certainly possible. I have re-read it three times over the last month and can find nothing that relieves my disappointment. If anyone else finds a key to open a locked treasure I have missed, please get in touch.
I am an admirer of Tabucchi. But either I miss the point of this book or there is nothing there. Each is certainly possible. I have re-read it three times over the last month and can find nothing that relieves my disappointment. If anyone else finds a key to open a locked treasure I have missed, please get in touch.
August 1, 2017
Questo piccolo piacevolissimo romanzo di Antonio Tabucchi ci mostra chiaramente come nelle giuste mani anche un romanzo di genere (in questo caso, poliziesco) può non concludersi in se stesso ma diventare un pretesto per parlare di cose assai più importanti.
La testa perduta di Damasceno Monteiro corre parallelo al leggendario Sostiene Pereira, e per molti versi ne costituisce il seguito ed il completamento: tanti sono i punti di contatto tra i due romanzi (peraltro scritti in periodi di tempo molto ravvicinati) da far pensare che la cosa sia deliberata.
Sono molto simili i protagonisti: Firmino e Pereira sono entrambi giornalisti di piccole testate della periferia di Lisbona, dal carattere abbastanza dimesso e per nulla battagliero, senza essere per questo per nulla rassegnati a ridursi a puri portavoce delle ingiustizie del sistema. Perchè proprio di quelle ingiustizie parlano i due romanzi: se l'omicidio politico perpetrato dal regime salazarista fa nascere in pereira lo spirito del rivoluzionario, la triste fine di Damasceno Monteiro, torturato ed ucciso dal meccanismo criminale che la nuova corrotta democrazia portoghese tollera, trasformerà il piccolo Firmino in un autentico segugio.
Non sono sufficienti quindi una rivoluzione e l'instaurazione di un regime democratico per proteggere uomini e donne da sopruso e dalla sopraffazione da parte dei più forti e dei più ambiziosi: questo tipo di battaglia non si vince mai del tutto, ma va combattuta giorno per giorno. E' questo in fin dei conti il vero tema del romanzo, che utilizza il ritrovamento del cadavere decapitato di uno spiantato di oporto e le conseguenti indagini solo come spunto per una riflessione assai più grande.
La consonanza con l'assai più famoso Sostiene Pereira non rende questo libro inutile, anzi ne aumenta la comprensibilità. Il sospetto di Tabucchi verso il potere non sottoposto a controllo si estende alla democrazia, e parallelamente la testimonianza del sopruso deve allargarsi dalla sfera politica a quella della criminalità organizzata. Allo stesso tempo il romanzo approfondisce la sua amara riflessione sulla violenza insita nell'animo umano partendo dalla propensione alla distruzione per rifletttere sulla pratica della tortura. L'abitudine di infligggere dolore fisico al nemico sconfitto appartiene a tutta la storia umana, e sembra parlare di tutti noi in generale: talmente grande è il desiderio di distruzione, talmente grande la volontà di potenza che neppure la morte basta più quindi? Forse perchè della morte non possiamo avere esperienza diretta, mentre l'esperienza del dolore appartiene comunque al nostro esistere?
Parimenti bellissimi sono i personaggi, dipinti da Tabucchi con poche pennellate ma senza che manchi nulla di quello che è necessario. In particolare l'avvocato Loton, complesso ed incomprensibile miscuglio di sangue nobile e partigianeria socialista, da sempre nelle aulte di tutti i tribunali contro le prevaricazioni del nuovo potere sui poveri; o il meraviglioso capo gitano Manolo, vecchio e curvo ma ancora capace di portare con fierezza l'immagina di una cultura in declino e svuotata di energia ma non ancora sconfitta dalla storia.
E' stato un piacere leggere questo libro, perchè dalle pagine che si leggono con grande facilità emerge il mite ma grande amore dell'autore: per la sua terra di adozione, per il suo cielo, per la sua cucina, per la gente che la abita. Assieme ad un mai rassegnato sentimento di rivalsa nei confronti dell'ingiustizia che nasce ovunque gli uomini convivono. Anche in quella terra meravigliosa bagnata dal Tago e dal Drouro.
La testa perduta di Damasceno Monteiro corre parallelo al leggendario Sostiene Pereira, e per molti versi ne costituisce il seguito ed il completamento: tanti sono i punti di contatto tra i due romanzi (peraltro scritti in periodi di tempo molto ravvicinati) da far pensare che la cosa sia deliberata.
Sono molto simili i protagonisti: Firmino e Pereira sono entrambi giornalisti di piccole testate della periferia di Lisbona, dal carattere abbastanza dimesso e per nulla battagliero, senza essere per questo per nulla rassegnati a ridursi a puri portavoce delle ingiustizie del sistema. Perchè proprio di quelle ingiustizie parlano i due romanzi: se l'omicidio politico perpetrato dal regime salazarista fa nascere in pereira lo spirito del rivoluzionario, la triste fine di Damasceno Monteiro, torturato ed ucciso dal meccanismo criminale che la nuova corrotta democrazia portoghese tollera, trasformerà il piccolo Firmino in un autentico segugio.
Non sono sufficienti quindi una rivoluzione e l'instaurazione di un regime democratico per proteggere uomini e donne da sopruso e dalla sopraffazione da parte dei più forti e dei più ambiziosi: questo tipo di battaglia non si vince mai del tutto, ma va combattuta giorno per giorno. E' questo in fin dei conti il vero tema del romanzo, che utilizza il ritrovamento del cadavere decapitato di uno spiantato di oporto e le conseguenti indagini solo come spunto per una riflessione assai più grande.
La consonanza con l'assai più famoso Sostiene Pereira non rende questo libro inutile, anzi ne aumenta la comprensibilità. Il sospetto di Tabucchi verso il potere non sottoposto a controllo si estende alla democrazia, e parallelamente la testimonianza del sopruso deve allargarsi dalla sfera politica a quella della criminalità organizzata. Allo stesso tempo il romanzo approfondisce la sua amara riflessione sulla violenza insita nell'animo umano partendo dalla propensione alla distruzione per rifletttere sulla pratica della tortura. L'abitudine di infligggere dolore fisico al nemico sconfitto appartiene a tutta la storia umana, e sembra parlare di tutti noi in generale: talmente grande è il desiderio di distruzione, talmente grande la volontà di potenza che neppure la morte basta più quindi? Forse perchè della morte non possiamo avere esperienza diretta, mentre l'esperienza del dolore appartiene comunque al nostro esistere?
Parimenti bellissimi sono i personaggi, dipinti da Tabucchi con poche pennellate ma senza che manchi nulla di quello che è necessario. In particolare l'avvocato Loton, complesso ed incomprensibile miscuglio di sangue nobile e partigianeria socialista, da sempre nelle aulte di tutti i tribunali contro le prevaricazioni del nuovo potere sui poveri; o il meraviglioso capo gitano Manolo, vecchio e curvo ma ancora capace di portare con fierezza l'immagina di una cultura in declino e svuotata di energia ma non ancora sconfitta dalla storia.
E' stato un piacere leggere questo libro, perchè dalle pagine che si leggono con grande facilità emerge il mite ma grande amore dell'autore: per la sua terra di adozione, per il suo cielo, per la sua cucina, per la gente che la abita. Assieme ad un mai rassegnato sentimento di rivalsa nei confronti dell'ingiustizia che nasce ovunque gli uomini convivono. Anche in quella terra meravigliosa bagnata dal Tago e dal Drouro.
February 22, 2017
Have you ever thought of someone you haven’t thought of for years and then, suddenly, heard from them in that same instant you thought of them?
This novel provided me with a similarly eerie experience. I have just finished reading Kafka’s The Trial last night, which made me ponder over a book by the same author that had made a very strong impression on me - In the Penal Colony. Still with these thoughts lingering in the back of my mind I was slowly savouring the ending of The Missing Head of Damasceno Monteiro, when… I was reading a book written 20 years ago by someone who is no more, but I was actually reading my thoughts from last night.
Have you ever felt a strong connection to someone who doesn’t exist?
This novel provided me with a similarly eerie experience. I have just finished reading Kafka’s The Trial last night, which made me ponder over a book by the same author that had made a very strong impression on me - In the Penal Colony. Still with these thoughts lingering in the back of my mind I was slowly savouring the ending of The Missing Head of Damasceno Monteiro, when… I was reading a book written 20 years ago by someone who is no more, but I was actually reading my thoughts from last night.
Have you ever felt a strong connection to someone who doesn’t exist?
March 28, 2023
Mr Tabucchi undertook a brave change of direction mid career. He dropped his aesthetic voice and became politicised, directly attacking Mr Berlusconi and the move to a fascist right in Italy. And along the way, he produced books like Sostiene Pereira and the Missing Head. The Missing Head concerns the search for a news story that becomes a quest for justice. That there are people along the way that have it in them to fight for it, when the forces around them are dark and powerful, is perhaps the hard sell in the story. Evil is totally human here, not abstracted, it is always about greed, power and control, within our ability to understand it if we can just get a good view of it. But that perspective is quite difficult if all we get is obfuscation, corruption, lies from the media, and cover ups. Like the murder at the heart of this story.
The Graca district is a high point above Alfama in Lisbon. The tourist tram takes you there. There's a street right on the hill called Rua Damansceno Monteiro. From the vista, you get a commanding view of the city below. I liked to think when I went there that Tabucchi was sending a message. Take a secular high road, perhaps. Or that if you get the right perspective, the beauty around is clearer. Justice might be a little like that.
The Graca district is a high point above Alfama in Lisbon. The tourist tram takes you there. There's a street right on the hill called Rua Damansceno Monteiro. From the vista, you get a commanding view of the city below. I liked to think when I went there that Tabucchi was sending a message. Take a secular high road, perhaps. Or that if you get the right perspective, the beauty around is clearer. Justice might be a little like that.
March 30, 2017
Бележки, дето складирам тук за себе си, щото нямам тефтер по книжни въпроси:
Взела съм си книгата на 29.11.2016г. - в деня на последния ми държавен изпит; помня, че ми беше щукнало, че в момента, в който изляза от университета, ще мина да си купя точно "Изгубената глава...". Тогава заваля и първият сняг, разни такива хубави неща, литературни.
Обаче съм разпиляна и я дочитам на 29.03. (съвпадение на датите по чиста случайност!), малко след първа пролет (и докато предвкусвам как още седмица-две и ще се чува вятърът в листата на дърветата, което е твърде любимо удоволствие; ох, някой да ме спре).
Без да съм обръщала внимание на конкретиката на историята, когато съм избирала книгата, оказа се някак много подходяща скоба именно на моята си 2016-а (и може би на петте години преди това). С което твърдение явно проявявам известна сантименталност, ти да видиш. Правото (изскача името на Ханс Келзен, тъкмо да се почувствам отново първи курс), теориите, северна Португалия (именно тази Португалия, до която се докоснах). Разни детайли, които познавам, разни поезии, особени референции, Кафка, Порту не понася Лисабон, Лисабон не харесва Порту, начинът, по който си говорят северняците, Руа даш Флореш, младежка наивност и ентусиазъм за истории, моята студентска страст към наказателното право и прочие, и прочие.
Нещо не достига на "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" - не съм сигурна точно какво. Но е конструирана (точно тази дума й отива, да - а може би и точно, защото е "конструирана" - като машинка, не като книга, съществува липса) с такава симпатична, милна простота. Табуки е опитал нещо прекалено сложно (пък и нужно ли?) - кримка, традиционната история за разплитане на едно убийство, да се обвърже с философия. Героите, впрочем, макар и някак по-скоро щрихирани, също са приятни събеседници (младичкият журналист Фирмину, разточителният в речите и поученията си адвокат, циганинът Маноло, който открива трупа, дона Роза и прочие). Адвокатът ми стана симпатичен в момента, в който се разкри любовта му към железниците. От времето на студентството му в Женева си има книжка с швейцарските разписания за всички международни влакове, цялата Стара Европа - знае ги наизуст:
"- Вие по всички тези места ли сте ходили? - попита Фирмину.
- Естествено, че не съм. Докато бях в Женева, просто си ги представях. А после се върнах в Порту."
Любими са ми отношението и любовта към подробностите на португалския живот, които проявява италианецът Табуки. И езикът е такъв един изписан, ежедневен, сладък. Преводът на Нева Мичева също е обич, буквално (сякаш освен първия диалог със самия роман, се води и второ общуване - с бележките под линия, сами отпращащи към още и още реални истории - например тази за Деоклесиану Монтейру, който вадел удавници от р. Дору, колко красиво само.)
Не е книга, от която се вадят много цитати, но все пак с наслада си преписах няколко неща. Запазвам си ги тук:
"Оказваше се, че Порту поддържа навици, които Лисабон вече е изгубил." (което, впрочем, е факт и до днес - книгата е от края на 90-те)
* * *
"Дона Роза се усмихна и си пое дъх.
- Фернанду Диогу Мария де Жезуш де Мелу Секейра - каза.
- Бре! - възкликна Фирмину. - Ама че именце."
* * *
"Grundnorm. Давам си сметка, че понякога ние, правистите, говорим неразбираемо. (...) Да сте чували за Ханс Келзен? (...) И тук положението вече наистина става кафкианско: ние всички сме впримчени в нормата и именно от нея, колкото и да ви се струва ненормално, би могъл да произтича произволът (...). Неведоми са пътищата на Основната норма."
* * *
А това е дългичко, но някак сладко:
"- (...) не вярвате в нищо! - изтърси Фирмину.
Адвокатът се засмя. На Фирмину му се стори, че е от неудобство.
- Може например да вярвам в нещо, което за вас е без значение. (...) Някое стихотворение, да речем. Няколко стиха. Може на вас да ви се стори пълна глупост, а за мен да е жизненоважно. Например: "Тъй както всичко някога познато/ държиш да ми припомниш/ във писма, така ми иде и на мен/ все миналото да разказвам..." Хьолдерлин. (...) Да кажем, че съществуват хора, които очакват писма от миналото: да се вярва в това, според вас, достатъчно уважително ли е?
(…) Писма от миналото, които да обясняват необяснимото в живота ни, да хвърлят някаква, каквато и да е светлина, та да схванем смисъла на толкова изминали години, на всичко, убягвало ни преди. Вие сте млад, вие очаквате писма от бъдещето, но я се опитайте да си представите, че има и хора, които очакват писма от миналото, и аз вероятно не просто съм един от тях, но дори смея да си фантазирам как някой ден пристигат. (...) Ето как: ще дойдат в пакетче, завързано с розова панделка. Да, точно така. И ще ухаят на теменужки, както в най-долнопробните булевардни романи. Тогава аз ще доближа грозното си носище до пакетчето, ще развържа розовата фльонга, ще извадя писмата и с пронизителна яснота ще проумея една история, която до този момент не съм разбирал, единствена по рода си и насъщна история, повтарям, единствена и насъщна, нещо, което може да се случи само веднъж в живота, нещо, което боговете позволяват да ни се случи веднъж само, но на което не отдаваме дължимото внимание, докато трае, понеже сме самонадеяни празноглавци. (...) Защото"que faites-vous des anciennes amour?" Е, и аз се питам: "какво правите със старите любови?" Това е от едно стихотворение на Луиз Коле, което продължава така: "Пропъждате ги като лъжовни сенки?... Та те били са, тези ледени видения, до вашето сърце и част от вас самите". Сигурно е предназначено за Флобер. Впрочем Коле е пишела ужасни стихотворения, горката, колкото и да се е смятала за велика поетеса и да е напирала да превземе парижките литературни салони, ама наистина посредствени стихотворения, както и да го погледнем. Но тези няколко реда са право в целта, така си мисля, защото какво правим с отминалите любови наистина? Прибираме ги в чекмеджето със скъсаните чорапи? (...) Ако Флобер не я е разбрал, значи е бил истински идиот и трябва да признаем, че онзи сноб Сартр е бил прав (бел. преводач: Заглавието на тритомната биография на Гюстав Флобер, която Жан-Пол Сартр оставя незавършена, е "Идиотът в семейството"). (...) Впрочем, ��наете ли как е умрял Хьолдерлин? Умрял е луд и това е нещо, което не бива да се забравя".
* * *
"Наясно съм, че не сте най-подходящият събеседник. Ами да, млад сте и времето е кълбо, търкулнато пред вас. Карате като автомобилист по непознато трасе: единствената му грижа е какво идва зад следващия завой. Въпреки че не ми беше това мисълта - просто си спомних едно теоретично понятие... Дявол да го вземе, не знам защо толкова се паля по теориите, може би защото се занимавам с право, а то самото е огромна теория, паянтово здание, над чийто покрив се издига безкраен купол, като небесния свод, който наблюдаваме удобно разположени по седалките на планетариума... Знаете ли, веднъж ми попадна един трактат по теоретична физика, едно от онези умопостроения, изработени от определен тип математици, затворени в уютните си университетски килии, и в него се говореше за времето. Там именно видях едно изречение, което ме накара да се замисля, изречение, според което по някое време времето е започнало да съществува във Вселената."
* * *
"Просто исках да кажа, че времето може да започне така, вътре в сънищата ни, но не успях да се изразя добре."
* * *
"Не е лесно да избягаш от Порту, но същинският проблем вероятно е, че не е лесно да избягаш от самия себе си, ще извинявате за баналността."
Та така.
"Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" е приятна по ред причини, без да е от книгите за непременно препрочитане, цитиране, възхищение. Но някак затова и ми е скъпа. О! А и корицата е направо чудесна.
Взела съм си книгата на 29.11.2016г. - в деня на последния ми държавен изпит; помня, че ми беше щукнало, че в момента, в който изляза от университета, ще мина да си купя точно "Изгубената глава...". Тогава заваля и първият сняг, разни такива хубави неща, литературни.
Обаче съм разпиляна и я дочитам на 29.03. (съвпадение на датите по чиста случайност!), малко след първа пролет (и докато предвкусвам как още седмица-две и ще се чува вятърът в листата на дърветата, което е твърде любимо удоволствие; ох, някой да ме спре).
Без да съм обръщала внимание на конкретиката на историята, когато съм избирала книгата, оказа се някак много подходяща скоба именно на моята си 2016-а (и може би на петте години преди това). С което твърдение явно проявявам известна сантименталност, ти да видиш. Правото (изскача името на Ханс Келзен, тъкмо да се почувствам отново първи курс), теориите, северна Португалия (именно тази Португалия, до която се докоснах). Разни детайли, които познавам, разни поезии, особени референции, Кафка, Порту не понася Лисабон, Лисабон не харесва Порту, начинът, по който си говорят северняците, Руа даш Флореш, младежка наивност и ентусиазъм за истории, моята студентска страст към наказателното право и прочие, и прочие.
Нещо не достига на "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" - не съм сигурна точно какво. Но е конструирана (точно тази дума й отива, да - а може би и точно, защото е "конструирана" - като машинка, не като книга, съществува липса) с такава симпатична, милна простота. Табуки е опитал нещо прекалено сложно (пък и нужно ли?) - кримка, традиционната история за разплитане на едно убийство, да се обвърже с философия. Героите, впрочем, макар и някак по-скоро щрихирани, също са приятни събеседници (младичкият журналист Фирмину, разточителният в речите и поученията си адвокат, циганинът Маноло, който открива трупа, дона Роза и прочие). Адвокатът ми стана симпатичен в момента, в който се разкри любовта му към железниците. От времето на студентството му в Женева си има книжка с швейцарските разписания за всички международни влакове, цялата Стара Европа - знае ги наизуст:
"- Вие по всички тези места ли сте ходили? - попита Фирмину.
- Естествено, че не съм. Докато бях в Женева, просто си ги представях. А после се върнах в Порту."
Любими са ми отношението и любовта към подробностите на португалския живот, които проявява италианецът Табуки. И езикът е такъв един изписан, ежедневен, сладък. Преводът на Нева Мичева също е обич, буквално (сякаш освен първия диалог със самия роман, се води и второ общуване - с бележките под линия, сами отпращащи към още и още реални истории - например тази за Деоклесиану Монтейру, който вадел удавници от р. Дору, колко красиво само.)
Не е книга, от която се вадят много цитати, но все пак с наслада си преписах няколко неща. Запазвам си ги тук:
"Оказваше се, че Порту поддържа навици, които Лисабон вече е изгубил." (което, впрочем, е факт и до днес - книгата е от края на 90-те)
* * *
"Дона Роза се усмихна и си пое дъх.
- Фернанду Диогу Мария де Жезуш де Мелу Секейра - каза.
- Бре! - възкликна Фирмину. - Ама че именце."
* * *
"Grundnorm. Давам си сметка, че понякога ние, правистите, говорим неразбираемо. (...) Да сте чували за Ханс Келзен? (...) И тук положението вече наистина става кафкианско: ние всички сме впримчени в нормата и именно от нея, колкото и да ви се струва ненормално, би могъл да произтича произволът (...). Неведоми са пътищата на Основната норма."
* * *
А това е дългичко, но някак сладко:
"- (...) не вярвате в нищо! - изтърси Фирмину.
Адвокатът се засмя. На Фирмину му се стори, че е от неудобство.
- Може например да вярвам в нещо, което за вас е без значение. (...) Някое стихотворение, да речем. Няколко стиха. Може на вас да ви се стори пълна глупост, а за мен да е жизненоважно. Например: "Тъй както всичко някога познато/ държиш да ми припомниш/ във писма, така ми иде и на мен/ все миналото да разказвам..." Хьолдерлин. (...) Да кажем, че съществуват хора, които очакват писма от миналото: да се вярва в това, според вас, достатъчно уважително ли е?
(…) Писма от миналото, които да обясняват необяснимото в живота ни, да хвърлят някаква, каквато и да е светлина, та да схванем смисъла на толкова изминали години, на всичко, убягвало ни преди. Вие сте млад, вие очаквате писма от бъдещето, но я се опитайте да си представите, че има и хора, които очакват писма от миналото, и аз вероятно не просто съм един от тях, но дори смея да си фантазирам как някой ден пристигат. (...) Ето как: ще дойдат в пакетче, завързано с розова панделка. Да, точно така. И ще ухаят на теменужки, както в най-долнопробните булевардни романи. Тогава аз ще доближа грозното си носище до пакетчето, ще развържа розовата фльонга, ще извадя писмата и с пронизителна яснота ще проумея една история, която до този момент не съм разбирал, единствена по рода си и насъщна история, повтарям, единствена и насъщна, нещо, което може да се случи само веднъж в живота, нещо, което боговете позволяват да ни се случи веднъж само, но на което не отдаваме дължимото внимание, докато трае, понеже сме самонадеяни празноглавци. (...) Защото"que faites-vous des anciennes amour?" Е, и аз се питам: "какво правите със старите любови?" Това е от едно стихотворение на Луиз Коле, което продължава така: "Пропъждате ги като лъжовни сенки?... Та те били са, тези ледени видения, до вашето сърце и част от вас самите". Сигурно е предназначено за Флобер. Впрочем Коле е пишела ужасни стихотворения, горката, колкото и да се е смятала за велика поетеса и да е напирала да превземе парижките литературни салони, ама наистина посредствени стихотворения, както и да го погледнем. Но тези няколко реда са право в целта, така си мисля, защото какво правим с отминалите любови наистина? Прибираме ги в чекмеджето със скъсаните чорапи? (...) Ако Флобер не я е разбрал, значи е бил истински идиот и трябва да признаем, че онзи сноб Сартр е бил прав (бел. преводач: Заглавието на тритомната биография на Гюстав Флобер, която Жан-Пол Сартр оставя незавършена, е "Идиотът в семейството"). (...) Впрочем, ��наете ли как е умрял Хьолдерлин? Умрял е луд и това е нещо, което не бива да се забравя".
* * *
"Наясно съм, че не сте най-подходящият събеседник. Ами да, млад сте и времето е кълбо, търкулнато пред вас. Карате като автомобилист по непознато трасе: единствената му грижа е какво идва зад следващия завой. Въпреки че не ми беше това мисълта - просто си спомних едно теоретично понятие... Дявол да го вземе, не знам защо толкова се паля по теориите, може би защото се занимавам с право, а то самото е огромна теория, паянтово здание, над чийто покрив се издига безкраен купол, като небесния свод, който наблюдаваме удобно разположени по седалките на планетариума... Знаете ли, веднъж ми попадна един трактат по теоретична физика, едно от онези умопостроения, изработени от определен тип математици, затворени в уютните си университетски килии, и в него се говореше за времето. Там именно видях едно изречение, което ме накара да се замисля, изречение, според което по някое време времето е започнало да съществува във Вселената."
* * *
"Просто исках да кажа, че времето може да започне така, вътре в сънищата ни, но не успях да се изразя добре."
* * *
"Не е лесно да избягаш от Порту, но същинският проблем вероятно е, че не е лесно да избягаш от самия себе си, ще извинявате за баналността."
Та така.
"Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" е приятна по ред причини, без да е от книгите за непременно препрочитане, цитиране, възхищение. Но някак затова и ми е скъпа. О! А и корицата е направо чудесна.
October 15, 2024
Interessante e piacevole, tratta il tema della giustizia tanto caro a Tabucchi.
September 6, 2011
Set in Portugal of the 1990s, The Missing Head of Damasceno Monteiro was inspired by a real event: the discovery in 1966 of a headless corpse in a park. As it turned out, the dead man had been killed in a police station in Lisbon; his tortured body was later dumped. The novel is at the same time a story of murder and a commentary on several social, political and philosophical issues -- none the least of which is torture and moral decay. It's not really a murder mystery, so it's suitable for readers who don't do crime fiction, and it's very well written. As a crime novel, it's not so much a whodunit or a whydunit ...the answers to these questions are conveyed very close to the beginning. And there's a lot of theoretical discussion going on, so if that's not your thing, you may get very bored very quickly. But if you hang in there, there's definitely a message involved in all of this madness.
I liked the book, and ironically, I lost the same book twice and had to order a new copy -- for a while there The Missing Head of Damasceno Monteiro had to stay missing until I could replace it. I would recommend this book to anyone who is interested in the importance of literature as a medium for change or social & political awareness.
For a longer and more in-depth review (which most people don't like to read which is why I'm offering a link instead), you can click through here.
I liked the book, and ironically, I lost the same book twice and had to order a new copy -- for a while there The Missing Head of Damasceno Monteiro had to stay missing until I could replace it. I would recommend this book to anyone who is interested in the importance of literature as a medium for change or social & political awareness.
For a longer and more in-depth review (which most people don't like to read which is why I'm offering a link instead), you can click through here.
October 28, 2014
And I just mentioned him yesterday... Ciao.
http://www.nytimes.com/2012/04/05/boo...
Very enjoyable, if kind of light, though the kind of light that's the product of a sharp mind. Tabucchi gets a little metaphysical, touching on the topic of mental versus physical reality without getting too annoyingly heady (as it's missing...) about it, and suffusing the book is a humanism that does its part to remind us that all of us are equal as humans, from gypsies and prostitutes to lawyers and reporters.
If not being able to put a book down is an endorsement, and when once put down there's not a feeling of shame and muzziness, then I wholeheartedly endorse it! It's a true intellectual thriller, con frizzante.
Reading it has made me want to read Queneau again, who has a similar lightness of touch and peculiarly innocent style of investigation into basic questions of existence.
http://www.nytimes.com/2012/04/05/boo...
From the Portuguese literary tradition, with which he became enchanted as a young man, Mr. Tabucchi appears to have fully assimilated the concept of “saudade.” The word embraces nostalgia, wistfulness and a yearning for what is lost, evanescent and perhaps unattainable. The idea of saudade has long been thought to suffuse Portugal’s national character.
Very enjoyable, if kind of light, though the kind of light that's the product of a sharp mind. Tabucchi gets a little metaphysical, touching on the topic of mental versus physical reality without getting too annoyingly heady (as it's missing...) about it, and suffusing the book is a humanism that does its part to remind us that all of us are equal as humans, from gypsies and prostitutes to lawyers and reporters.
If not being able to put a book down is an endorsement, and when once put down there's not a feeling of shame and muzziness, then I wholeheartedly endorse it! It's a true intellectual thriller, con frizzante.
Reading it has made me want to read Queneau again, who has a similar lightness of touch and peculiarly innocent style of investigation into basic questions of existence.
February 10, 2017
Ancora un giovane giornalista protagonista per Tabucchi, che stavolta mi porta nelle vie di Oporto. E' un giallo, perchè c'è un omicidio. Un noir, per lo stile. Un romanzo storico che racconta la brutalità e la corruzione della polizia, e la paura dei poveri e degli emarginati. Una guida turistica con dettagli sparsi qua e là che ti fanno venir voglia di partire. Un saggio letterario e filosofico che parte dalla passione per Vittorini e ci fa fare un giro nella filosofia tedesca. Il tutto in meno di 250 pagine, a dimostrazione che un bravo autore non ha bisogno di gonfiare una trama con parole inutili.
Di solito spammo Sostiene Pereira: questo viene subito dietro.
Di solito spammo Sostiene Pereira: questo viene subito dietro.
August 2, 2015
من أروع الروايات المترجمة اللي قرأتها .. في نظري انها رواية بتمثل للأسف حاجة واقعية حصلت و بتحصل في كل المجتمعات ..
رواية قوية و ترجمة ممتازة
رواية قوية و ترجمة ممتازة
July 23, 2020
Dopo Sostiene Pereira, ecco il mio secondo Tabucchi. Che non mi ha deluso per niente. Questo libro, che pare un noir, ma che spazia attraverso i generi più disparati come racconto filosofico, narrativa pura e romanzo di denuncia (ci ho visto molto Sciascia, perché questa Oporto e i suoi personaggi potrebbero tranquillamente trovarsi in una città italiana), allegoria di una società basata su quella che il mitico Don Fernando definisce Grundnorm, la consuetudine cementata negli anni e non scritta, ma ormai accettata biecamente come la regola - "Dio è la Norma più grande", ci dice Tabucchi -. Il caso di Damasceno Monteiro, per quanto appassionante e degno di un Camilleri, spesso fa da cornice a riflessioni ben più importanti che toccano i temi della morte, della tortura, della legge, e anche della letteratura, gioco di specchi e corrispondenze, con la quale "si può capire anche il diritto". Tabucchi ci fa muovere in una Oporto conosciuta attraverso gli occhi di Firmino, giornalista-letterato amante di Vittorini, che la scopre attraverso la sua guida e i suoi abitanti (oltre al già citato Don Fernando, enigmatico avvocato difensore di ogni debole, una menzione va fatta per Dona Rosa, padrona dei sentimenti che permeano la città) e con uno stile che sembra fuori dal canone italiano, per avvicinarsi di più a un Saramago, a un Pessoa (naturale), e a cui di sicuro ha guardato anche Mercier per Treno di notte per Lisbona. Romanzo ricco di sequenze riflessive, dunque, di scambi di battute e dialoghi, di sconfinata cultura; quella testa perduta di Damasceno Monteiro pare proprio essere quella che l'essere umano smarrisce quando "di fronte alla volta celeste, ci preoccupiamo degli elettrodi sui testicoli" e, dunque, del male più oscuro e gratuito.
August 28, 2024
IZGUBLJENA GLAVA DAMAACENA MONTEIRA-ANTONIO TABUCCHI
✒️"-Truplo Damascena Monteira nađeno je bez glave.
-U današnje vrijeme se događaju svakojake stvari po parkovima.
-Želite reći da je tijelo Damascena Monteira još uvijek imalo glavu kad je izneseno iz postaje?"
✒️"-Nalazi obdukcije, međutim, pokazali su i da su na tijelu Damascena Monteira pronađeni znakovi mučenja, kao da je netko na njemu gasio opuške.
-Mi ne pušimo, dragi moj gospodine, napišite to u svojim novinama."
👤Jedan urnebesno smešan triler.
👤Mladi Firmino mašta na svojoj tezi o portugalskoj književnosti,ali od nečega mora i da se živi... List za koji radi šalje ga iz Lisabona u porto,na zadatak.
👤Stari Rom u naselju na obodu grada našao je telo bez glave.
👤Zatim je ribar Diocleciano upecao i glavu
👤Pojavljuje se i svedok,koji identifikuje glavu, a spreman je i da ispriča šta se zapravo desilo pa je pokojni Damasceno Monteiro izgubio istu.
👤Od ludih imena likova preko bizarnih dijaloga koji se smenjuju s vrlo umnim razgovorima prepunih citata iz književnih i filozofskih izvora...stižemo do kraja.
👤I shvatamo-gorak je to smeh. Pogotovo kad već znamo da ima policajaca-kriminalaca.
👤Još kad saznamo da je roman zasnvan na istinitom događaju. 😬
#7sensesofabook #antoniotabucchi #izgubljenaglavadamascenamonteira
✒️"-Truplo Damascena Monteira nađeno je bez glave.
-U današnje vrijeme se događaju svakojake stvari po parkovima.
-Želite reći da je tijelo Damascena Monteira još uvijek imalo glavu kad je izneseno iz postaje?"
✒️"-Nalazi obdukcije, međutim, pokazali su i da su na tijelu Damascena Monteira pronađeni znakovi mučenja, kao da je netko na njemu gasio opuške.
-Mi ne pušimo, dragi moj gospodine, napišite to u svojim novinama."
👤Jedan urnebesno smešan triler.
👤Mladi Firmino mašta na svojoj tezi o portugalskoj književnosti,ali od nečega mora i da se živi... List za koji radi šalje ga iz Lisabona u porto,na zadatak.
👤Stari Rom u naselju na obodu grada našao je telo bez glave.
👤Zatim je ribar Diocleciano upecao i glavu
👤Pojavljuje se i svedok,koji identifikuje glavu, a spreman je i da ispriča šta se zapravo desilo pa je pokojni Damasceno Monteiro izgubio istu.
👤Od ludih imena likova preko bizarnih dijaloga koji se smenjuju s vrlo umnim razgovorima prepunih citata iz književnih i filozofskih izvora...stižemo do kraja.
👤I shvatamo-gorak je to smeh. Pogotovo kad već znamo da ima policajaca-kriminalaca.
👤Još kad saznamo da je roman zasnvan na istinitom događaju. 😬
#7sensesofabook #antoniotabucchi #izgubljenaglavadamascenamonteira
December 20, 2013
يرى تابوكي: " إن الحياة تفوق المخيّلة خيالا وغرابة"
ومن الواقع يأتي بهذه الحكاية بعد ثلاث سنوات من روايته المذهلة...بيريرا يدّعي
تابوكي الذي يصف نفسه بقوله: "أنا رجل فضولي وغير متكتم، ولا أخجل من ذلك. أراقب الآخر من ثقب مفتاح الباب. افتح أذنيّ جيدا في الباص، في الطائرة، في التاكسي، في المقهى. أجمع. أنهب." والذي يرى بأن: "الكاتب سارق، لكنه سارق لطيف وحسّاس: فهو لا يفرغ البيت تماما من محتوياته. انها سرقة الواقع، وهي ضرورية"...والذي يعتقد أن على الكاتب أن يتخذ موقفا، وأنه ليس هناك أبشع من أن يصبح الكاتب، كاتب نظام...يروي لنا حكاية واقعية فرضت نفسها عليه، حدثت في البرتغال في فترة الديموقراطية، حول جثة رجل مقطوع الرأس وجدها غجري في حديقة عامة
رأس داماسثنو مونتييرو الضائع" يلفت انتباه صحيفة فتبعث بالصحفي "فيرمينو" من لشبونة إلى "أوبرتو" ليتقصى الحقيقة من فم ذلك الغجري، ويلتقي المحامي فرناندو دي ميلو سيكيرا.
يحصل فيرمينو عموماً على سبقه الصحفي ليصل من خلال تحرياته إلى تورط رقيب في شرطة الحرس الوطني...ويكشف من خلال ذلك عن الفساد المستشري في المجتمع البرتغالي وفي صفوف الشرطة...فهي قضية تعذيب وحشي وقتل وإساءة استخدام وفساد...ويكتشف العديد من جوانب الحياة الخفيّة في "أوبرتو"، وأثر الأزمة الاقتصادية عليها...ويتحول إلى محب لهذه المدينة بعد أن كان رافضا لوجوده فيها، فقد "شعر فرمينو بإحساس حب لهذه المدينة التي شعر تجاهها من قبل بارتياب، وتوصل إلى أننا جميعنا ضحايا للأحكام المسبقة"...ومن ثم يعقد مقارنات بين لشبونة وبينها ليتبين ما فقدته مدينته من دفء ��نساني في ظل تحولات الحياة المعاصرة
أعجبتني شخصية الصحفي الذي ينغمس في كتابة موضوع عن الرواية البرتغالية ما بعد الحرب، والرواية تجسيد للحياة...ففيما يكتب عن الرواية يشخص أوجاع مجتمعه...وكلتاهما...دراسته وقضية داماسثنو...شاهدتان على ما يحدث
ولكن المحامي فرناندو الملقب بـ لوتون أعجبني أكثر، فقد تحلل من طبقته الأرستقراطية وانحاز للمسحوقين، مدافعا عنهم بلا مقابل...وقرأت بمتعة مرافعته أمام القضاء في قضية داماسثنو...وإن كانت مُسَجلة فرمينو اقتطعت الكثير منه
هل تستطيع الكتابة أن تنقذنا من الإهانة التي لا تمحى؟؟" كما عبّر فرناندو؟؟...على كل حال فتابوكي يرى: "أن على الكاتب أن يمثل جرس إنذار وأن يتخذ مواقف مما يجري حوله في العالم"...ولذلك يبدأ حكايته من حيث انتهت الرواية "الرسميّة" لها.
الحبكة بوليسية مشوقة، لا يخلو أسلوب الكاتب فيها من السخرية، والترجمة جميلة لرفعت عطفة
ومن الواقع يأتي بهذه الحكاية بعد ثلاث سنوات من روايته المذهلة...بيريرا يدّعي
تابوكي الذي يصف نفسه بقوله: "أنا رجل فضولي وغير متكتم، ولا أخجل من ذلك. أراقب الآخر من ثقب مفتاح الباب. افتح أذنيّ جيدا في الباص، في الطائرة، في التاكسي، في المقهى. أجمع. أنهب." والذي يرى بأن: "الكاتب سارق، لكنه سارق لطيف وحسّاس: فهو لا يفرغ البيت تماما من محتوياته. انها سرقة الواقع، وهي ضرورية"...والذي يعتقد أن على الكاتب أن يتخذ موقفا، وأنه ليس هناك أبشع من أن يصبح الكاتب، كاتب نظام...يروي لنا حكاية واقعية فرضت نفسها عليه، حدثت في البرتغال في فترة الديموقراطية، حول جثة رجل مقطوع الرأس وجدها غجري في حديقة عامة
رأس داماسثنو مونتييرو الضائع" يلفت انتباه صحيفة فتبعث بالصحفي "فيرمينو" من لشبونة إلى "أوبرتو" ليتقصى الحقيقة من فم ذلك الغجري، ويلتقي المحامي فرناندو دي ميلو سيكيرا.
يحصل فيرمينو عموماً على سبقه الصحفي ليصل من خلال تحرياته إلى تورط رقيب في شرطة الحرس الوطني...ويكشف من خلال ذلك عن الفساد المستشري في المجتمع البرتغالي وفي صفوف الشرطة...فهي قضية تعذيب وحشي وقتل وإساءة استخدام وفساد...ويكتشف العديد من جوانب الحياة الخفيّة في "أوبرتو"، وأثر الأزمة الاقتصادية عليها...ويتحول إلى محب لهذه المدينة بعد أن كان رافضا لوجوده فيها، فقد "شعر فرمينو بإحساس حب لهذه المدينة التي شعر تجاهها من قبل بارتياب، وتوصل إلى أننا جميعنا ضحايا للأحكام المسبقة"...ومن ثم يعقد مقارنات بين لشبونة وبينها ليتبين ما فقدته مدينته من دفء ��نساني في ظل تحولات الحياة المعاصرة
أعجبتني شخصية الصحفي الذي ينغمس في كتابة موضوع عن الرواية البرتغالية ما بعد الحرب، والرواية تجسيد للحياة...ففيما يكتب عن الرواية يشخص أوجاع مجتمعه...وكلتاهما...دراسته وقضية داماسثنو...شاهدتان على ما يحدث
ولكن المحامي فرناندو الملقب بـ لوتون أعجبني أكثر، فقد تحلل من طبقته الأرستقراطية وانحاز للمسحوقين، مدافعا عنهم بلا مقابل...وقرأت بمتعة مرافعته أمام القضاء في قضية داماسثنو...وإن كانت مُسَجلة فرمينو اقتطعت الكثير منه
هل تستطيع الكتابة أن تنقذنا من الإهانة التي لا تمحى؟؟" كما عبّر فرناندو؟؟...على كل حال فتابوكي يرى: "أن على الكاتب أن يمثل جرس إنذار وأن يتخذ مواقف مما يجري حوله في العالم"...ولذلك يبدأ حكايته من حيث انتهت الرواية "الرسميّة" لها.
الحبكة بوليسية مشوقة، لا يخلو أسلوب الكاتب فيها من السخرية، والترجمة جميلة لرفعت عطفة
June 21, 2021
Questo romanzo, seppur in non moltissime pagine, porta il lettore in vari mondi attraverso molte vie. C'è un fatto di sangue e quindi una vicenda thriller-noir; ci sono pagine piene di dolcezza e pagine piene di ironia e sarcasmo, se non di aperte risate; ci sono soprattutto molte riflessioni che rappresentano un po' la musica sottesa al tutto. In particolar modo, naturalmente, si denuncia l'incapacità anche all'interno di una democrazia di condannare un potente: spuntano muri di gomma, abusi nascosti, torture taciute, e ne deriva una forte critica e una conseguente rabbia e (almeno parzialmente) rassegnazione che si proietta in chi legge.
Se la storia comunque avvince e porta con sé anche dei colpi di scena, sono i personaggi i veri protagonisti di queste pagine. Manolo il gitano e l'avvocato Loton sono memorabili. La profonda sapienza dell'avvocato forse è la voce stessa di Tabucchi e della sua grande conoscenza, ma le varie citazioni di diritto, fisica, sociologia sono sempre inerenti al racconto e oltre che abbellirlo lo approfondiscono. Ho anche apprezzato la dolcezza con cui viene a più riprese sottolineato il valore della dignità umana anche per i più deboli e le categorie che la società mette più in difficoltà.
Un libro, insomma, che fa venire voglia di: andare in Portogallo, studiare giurisprudenza, riflettere sul significato del tempo e delle lettere dal passato, leggere Holderlin e mangiare trippa. Oltre che, naturalmente, leggere ancora e approfondire ancora l'opera letteraria di Tabucchi, che considero fra i più importanti esponenti della Letteratura italiana di tutto il Novecento.
Se la storia comunque avvince e porta con sé anche dei colpi di scena, sono i personaggi i veri protagonisti di queste pagine. Manolo il gitano e l'avvocato Loton sono memorabili. La profonda sapienza dell'avvocato forse è la voce stessa di Tabucchi e della sua grande conoscenza, ma le varie citazioni di diritto, fisica, sociologia sono sempre inerenti al racconto e oltre che abbellirlo lo approfondiscono. Ho anche apprezzato la dolcezza con cui viene a più riprese sottolineato il valore della dignità umana anche per i più deboli e le categorie che la società mette più in difficoltà.
Un libro, insomma, che fa venire voglia di: andare in Portogallo, studiare giurisprudenza, riflettere sul significato del tempo e delle lettere dal passato, leggere Holderlin e mangiare trippa. Oltre che, naturalmente, leggere ancora e approfondire ancora l'opera letteraria di Tabucchi, che considero fra i più importanti esponenti della Letteratura italiana di tutto il Novecento.
September 11, 2017
Damasceno Monteiro, un altro giovane ribelle, sovversivo ... punito. Ancora una volta Tabucchi denuncia con amara sottigliezza le malefatte di una società corrotta, implacabile con i giusti, violenta e cruenta con le classi sociali meno illustri.
Certamente il paragone con il mio amatissimo Sostiene Pereira è inevitabile: la trama si sviluppa seguendo le vicende giornalistiche di un indolente giovane che, a dire il vero, senza ribattere, assume di volta in volta gli indizi che gli si offrono e gli incontri che gli si combinano con un certo stoico distacco, per poi riproporli su carta bianca a un pubblico inerme, interessato a scoprire solo macabri scenari da spettatori immobili.
La vera guida spirituale del giovane Firmino è l'avvocato Laton, che si impegna romanticamente in una (e altre mille) battaglia contro i mulini a vento e si perde in eruditissime elucubrazioni (probabilmente è il vezzo di Tabucchi presentare al lettore di tanto in tanto un personaggio del genere, per narrarci dei suoi diletti culturali indirettamente).
Lettura piacevole, libro divorato in un giorno, ma meno appassionante di altre storie di Tabucchi.
Certamente il paragone con il mio amatissimo Sostiene Pereira è inevitabile: la trama si sviluppa seguendo le vicende giornalistiche di un indolente giovane che, a dire il vero, senza ribattere, assume di volta in volta gli indizi che gli si offrono e gli incontri che gli si combinano con un certo stoico distacco, per poi riproporli su carta bianca a un pubblico inerme, interessato a scoprire solo macabri scenari da spettatori immobili.
La vera guida spirituale del giovane Firmino è l'avvocato Laton, che si impegna romanticamente in una (e altre mille) battaglia contro i mulini a vento e si perde in eruditissime elucubrazioni (probabilmente è il vezzo di Tabucchi presentare al lettore di tanto in tanto un personaggio del genere, per narrarci dei suoi diletti culturali indirettamente).
Lettura piacevole, libro divorato in un giorno, ma meno appassionante di altre storie di Tabucchi.
September 30, 2021
Sinossi editoriale
L'andamento di un thriller. Ma allo stesso tempo la cronaca di un fatto di cronaca. E insieme un'inchiesta giornalistica. Il tutto situato nell'antica e affascinante città di Oporto, che tuttavia sospettiamo potrebbe essere un'altra qualsiasi città di questa nostra cosiddetta Europa civile. Sospettiamo anche che i problemi dell'abuso poliziesco, della tortura, della giustizia, della marginalità sociale e delle minoranze etniche possano essere il lievito di questa storia, ma certo il simbolo e la metafora ce li restituiscono su un altro piano: con la forza espressiva della fiction che trasforma il dato di realtà in letteratura. Un romanzo che cattura il lettore con il suo implacabile respiro narrativo e nel quale giganteggia la figura dell'avvocato Fernando de Mello Sequeira, detto Loton: personaggio indimenticabile, bizzarro e metafisico, aristocratico e anarchico, ossessionato dalla Grande Norma Giuridica, vinto dalla vita, ma ben lontano dalla rassegnazione.
--------------
Romanzo profondo, denso di tensione civile. Andrebbe dedicato alla memoria di Stefano Cucchi, Federico Aldrovandi, giù giù fino a Patrick Zaki, fortunatamente ancora vivo...
L'andamento di un thriller. Ma allo stesso tempo la cronaca di un fatto di cronaca. E insieme un'inchiesta giornalistica. Il tutto situato nell'antica e affascinante città di Oporto, che tuttavia sospettiamo potrebbe essere un'altra qualsiasi città di questa nostra cosiddetta Europa civile. Sospettiamo anche che i problemi dell'abuso poliziesco, della tortura, della giustizia, della marginalità sociale e delle minoranze etniche possano essere il lievito di questa storia, ma certo il simbolo e la metafora ce li restituiscono su un altro piano: con la forza espressiva della fiction che trasforma il dato di realtà in letteratura. Un romanzo che cattura il lettore con il suo implacabile respiro narrativo e nel quale giganteggia la figura dell'avvocato Fernando de Mello Sequeira, detto Loton: personaggio indimenticabile, bizzarro e metafisico, aristocratico e anarchico, ossessionato dalla Grande Norma Giuridica, vinto dalla vita, ma ben lontano dalla rassegnazione.
--------------
Romanzo profondo, denso di tensione civile. Andrebbe dedicato alla memoria di Stefano Cucchi, Federico Aldrovandi, giù giù fino a Patrick Zaki, fortunatamente ancora vivo...
September 24, 2016
Не съм ходила в Португалия, нейната литература ми е практически напълно непозната, като изключим Жозе Сарамаго, но любовта на италианеца Антонио Табуки към тази страна и задълбочените му познания за нейната култура и литературна традиция са заразителни. "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру" ми бе интересна не толкова като разказ за едно убийство, колкото с количеството фини детайли и нюанси, от които на човек му се приисква да поскита из Порту и да попрочете много повече за и от съвременна Португалия.
Историята в книгата, поставена в 90-те години на 20-ти век в Порту, се базира на истински случай, но от по-ранно време и от друго място - намерен обезглавен труп предизвиква широко разследване, в което изплуват скандални за институциите разкрития. На тази база Табуки е разгърнал своите възгледи за ролята на правото, за мястото на журналистиката и литературата в обществото и е описал толкова привлекателно града и хората, че затваряйки книгата, съм убедена в желанието си да отида там.
Историята в книгата, поставена в 90-те години на 20-ти век в Порту, се базира на истински случай, но от по-ранно време и от друго място - намерен обезглавен труп предизвиква широко разследване, в което изплуват скандални за институциите разкрития. На тази база Табуки е разгърнал своите възгледи за ролята на правото, за мястото на журналистиката и литературата в обществото и е описал толкова привлекателно града и хората, че затваряйки книгата, съм убедена в желанието си да отида там.
July 13, 2020
Fuori schema
Uno dei pregi di questo libro è l’essere non classificabile in un genere preciso; un altro dei pregi è che cattura il lettore, nonostante vi siano alcune pagine un po’ complesse, che richiedono impegno mentale nel seguire il ragionamento logico-filosofico; un altro dei pregi risiede nei personaggi, ognuno così ben caratterizzato a volte anche fisicamente, altre solo dal punto di vista psicologico, tutti così veri che te li vedi dinanzi agli occhi e ti sembra di averli conosciuti personalmente; infine, e questo è un giudizio tutto mio, il pregio consiste nel fatto che a lettura ultimata, ho provato piena soddisfazione nell’aver passato il mio tempo con questo originale romanzo, che mi ha fatto scoprire, ancora una volta, quanto può sorprendere l’arte del raccontare.
Uno dei pregi di questo libro è l’essere non classificabile in un genere preciso; un altro dei pregi è che cattura il lettore, nonostante vi siano alcune pagine un po’ complesse, che richiedono impegno mentale nel seguire il ragionamento logico-filosofico; un altro dei pregi risiede nei personaggi, ognuno così ben caratterizzato a volte anche fisicamente, altre solo dal punto di vista psicologico, tutti così veri che te li vedi dinanzi agli occhi e ti sembra di averli conosciuti personalmente; infine, e questo è un giudizio tutto mio, il pregio consiste nel fatto che a lettura ultimata, ho provato piena soddisfazione nell’aver passato il mio tempo con questo originale romanzo, che mi ha fatto scoprire, ancora una volta, quanto può sorprendere l’arte del raccontare.
Read
October 19, 2020يحكي تابوكي عن جريمة قتل لجثة فُصل عنها رأسها وقعت في مكان ناءٍ يكتظ بالعشوائيات السكنية الرثة للغجر المنبوذين مجتمعيًا في بابوكي في البرتغال.
يتناول تابوكي في هذه الرواية قضايا تجاوزات رجال الاجهزة الحكومية في مجتمع البرتغال حديث الديمقراطية وقتها، ويبرز في حل القضية شخصية مميزة لمحامي يمحي ماضيه كابن لعائلة ارستقراطية وسط بحثه الدائم عن الحق وسؤال العدالة.
رواية لطيفة إنسانية فاضحة، بترجمة العميد رفعت عطفة.
يتناول تابوكي في هذه الرواية قضايا تجاوزات رجال الاجهزة الحكومية في مجتمع البرتغال حديث الديمقراطية وقتها، ويبرز في حل القضية شخصية مميزة لمحامي يمحي ماضيه كابن لعائلة ارستقراطية وسط بحثه الدائم عن الحق وسؤال العدالة.
رواية لطيفة إنسانية فاضحة، بترجمة العميد رفعت عطفة.
September 19, 2014
Ако трябва да определя с две думи книгата, то бих казала, че е ненатрапчиво интелектуална. Историята, която започва като лека кримка, неусетно препраща към философията на правото, въпросите за наказанието и личната отговорност при извършването на зверства. И този прекрасен стил на Табуки, и чудесния превод, и корицата ме радват. А и знам че послевкусът ще трае дълго :)
July 3, 2023
Ο ήρωας μας ,ο Φιρμινου φτάνει στο Οπορτου της Πορτογαλίας για να μαζέψει ίσες περισσότερες πληροφορίες μπιρει για ένα στιγερο έγκλημα που έγινε εκεί .ένας νεαρός άνδρας βρίσκεται δολοφονημένος ,αλλά το πιο σοκαριστικό κομμάτι είναι ότι το κεφάλι του λείπει ...ο Φιρμινου δουλευει σε εφημερίδα ως δημοσιογράφος ασχολείται με βαρετά θεματα ,είναι 27 ετών και ονειρεύεται μεγαλύτερα πράγματα για την καριέρα του . κάνει μελέτη για το μεταπολεμικό πορτογαλικό μυθιστόρημα και θέλει να ταξιδέψει στο Παρίσι και να γράψει για όσα πραγματικά έχουν αξία .όλη αυτή η περιπέτεια με το έγκλημα όμως και κυρίως οι άνθρωποι που θα συναντήσει στην πορεία ,άνθρωποι ετερόκλητοι ,από διάφορες κοινωνικές τάξεις ,φύλα, εθνικότητες θα τον κάνουν να επανεξετάσει τους στόχους του .είναι ένα βιβλίο που ενώ αρχικά συστήνεται ως αστυνομικό ,νουάρ ,στη συνέχεια στα ικανότατα χέρια του Ταμπουκι ,τον οποίο γνώρισα στο "έτσι ισχυριζεται ο Περέιρα " και εκεί τον λάτρεψα,μετατρέπεται σε πολλά περισσότερα θίγοντας ζητήματα κοινωνικά ,φιλοσοφικά,λογοτεχνικά μα πάνω από όλα ανθρώπινα . Ευχάριστο ,σύντομο και απολαυστικό .
🌟🌟🌟/5 αστέρια
🌟🌟🌟/5 αστέρια
December 16, 2025
"Rideva come chi ha una grande gateira."
[il Manolo]
"Cosa c'entra Flaubert con la letteratura portoghese degli anni 50?"
"Apparentemente nulla, ma solo apparentemente, perché in letteratura tutto c'entra con tutto."
[avvocato Loton]
Oporto è una città in cui succedono troppi incidenti, il giovane giornalista Firmino da Lisbona all'inizio è diffidente ma indagando sul misterioso omicidio che vi è stato commesso pian piano si accorge che non è poi così male. Donna Rosa è incredibilmente ben informata,
don Fernando De Mello Sequeira ha degli occhietti inquisitori, la sorella del sergente Titanio Silva gestisce un celebre locale ed Eleuterio Santos è una di quelle povere creature che si aggirano sulla crosta del mondo e alle quali non è permesso il regno dei cieli..
Davvero la Stones of Portugal vende il marmo di Estremoz alle ditte di Carrara? La letteratura portoghese può essere analizzata in base alle tematiche di Jurij Michajlovič Lotman e György Lukács? A Oporto si mangia solo trippa?
Al di là dei nomi fittizi dei personaggi e dei loro caratteri la storia narrata è realmente accaduta. Tabucchi ne deriva un romanzo giallo perfettamente riuscito e di gran successo internazionale.
[il Manolo]
"Cosa c'entra Flaubert con la letteratura portoghese degli anni 50?"
"Apparentemente nulla, ma solo apparentemente, perché in letteratura tutto c'entra con tutto."
[avvocato Loton]
Oporto è una città in cui succedono troppi incidenti, il giovane giornalista Firmino da Lisbona all'inizio è diffidente ma indagando sul misterioso omicidio che vi è stato commesso pian piano si accorge che non è poi così male. Donna Rosa è incredibilmente ben informata,
don Fernando De Mello Sequeira ha degli occhietti inquisitori, la sorella del sergente Titanio Silva gestisce un celebre locale ed Eleuterio Santos è una di quelle povere creature che si aggirano sulla crosta del mondo e alle quali non è permesso il regno dei cieli..
Davvero la Stones of Portugal vende il marmo di Estremoz alle ditte di Carrara? La letteratura portoghese può essere analizzata in base alle tematiche di Jurij Michajlovič Lotman e György Lukács? A Oporto si mangia solo trippa?
Al di là dei nomi fittizi dei personaggi e dei loro caratteri la storia narrata è realmente accaduta. Tabucchi ne deriva un romanzo giallo perfettamente riuscito e di gran successo internazionale.
July 16, 2024
Scrittura ipnotica
January 22, 2024
I read this book because it was mentioned by a UChicago professor for winter reading and for its Portuguese setting.
Although there is research filler here and there (train tables, Freud), readers will like the locations (all unfamiliar to me) and inside references to, for example, fake Carrera marble.
The ending seemed a bit abrupt.
Recommended to anyone who likes European mysteries and thrillers.
Although there is research filler here and there (train tables, Freud), readers will like the locations (all unfamiliar to me) and inside references to, for example, fake Carrera marble.
The ending seemed a bit abrupt.
Recommended to anyone who likes European mysteries and thrillers.
Displaying 1 - 30 of 205 reviews