What do you think?
Kallocain
This is a novel of the future, profoundly sinister in its vision of a drab terror. Ironic and detached, the author shows us the totalitarian World-state through the eyes of a product of that state, scientist Leo Kall. Kall has invented a drug, kallocain, which denies the privacy of thought and is the final step towards the transmutation of the individual human being into a "happy, healthy cell in the state organism." For, says Leo, "from thoughts and feelings, words and actions are born. How then could these thoughts and feelings belong to the individual? Doesn't the whole fellow-soldier belong to the state? To whom should his thoughts and feelings belong then, if not to the state?"
As the first-person record of Leo Kall, scientist, fellow-soldier too late disillusioned to undo his previous actions, Kallocain achieves a chilling power and veracity that place it among the finest novels to emerge from the strife-torn Europe of the twentieth century.
As the first-person record of Leo Kall, scientist, fellow-soldier too late disillusioned to undo his previous actions, Kallocain achieves a chilling power and veracity that place it among the finest novels to emerge from the strife-torn Europe of the twentieth century.
193 pages, Paperback
First published January 1, 1940
About the author
Karin Boye
99 books274 followersKarin Boye was a Swedish poet and novelist.
She is perhaps most famous for her poems, of which the most well-known ought to be "Yes, of course it hurts" (Swedish: "Ja visst gör det ont") and "In motion" (Swedish: "I rörelse"). She also wrote a few novels including "Kallocain". Inspired by the rise of National Socialism in Germany, it was a portrayal of a dystopian society in the vein of Orwell's Nineteen Eighty-Four and Huxley's Brave New World (though written almost a decade before Nineteen Eighty-Four). In the novel, an idealistic scientist named Leo Kall invents Kallocain, a kind of truth serum.
Boye died in an apparent suicide when swallowing sleeping-pills after leaving home on April 23, 1941.
She is perhaps most famous for her poems, of which the most well-known ought to be "Yes, of course it hurts" (Swedish: "Ja visst gör det ont") and "In motion" (Swedish: "I rörelse"). She also wrote a few novels including "Kallocain". Inspired by the rise of National Socialism in Germany, it was a portrayal of a dystopian society in the vein of Orwell's Nineteen Eighty-Four and Huxley's Brave New World (though written almost a decade before Nineteen Eighty-Four). In the novel, an idealistic scientist named Leo Kall invents Kallocain, a kind of truth serum.
Boye died in an apparent suicide when swallowing sleeping-pills after leaving home on April 23, 1941.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
December 1, 2012
Всевиждащото Око и всечуващото Ухо, дебнещи без почивка да уловят и накажат не само стъпилите извън матрицата, но и всеки, мислещ различно. Свят, строго подчинен на часовия график и предаността към общите идеали.
Това не е сбит преразказ на "1984", нито кадър от предишната ми месторабота. Не е и поредният епизод от поредното издание на дебилната воайорщина, убиваща мозъчните клетки на милиони тв зрители.
Това е "Калокаин", в който Карин Бойе индиректно изповядва впечатленията си от свое посещение в СССР през 1928 г. и последващо едногодишно пребиваване в Германия. В романа има страх, любов, война, напрежение, вътрешна борба, смърт, но изпъкват най-вече самотата и кошмарът от съществуването в калъп, като безцветен и слят с масата индивид, заливан с пропаганда и изцяло контролиран от режима.
Чувствата са недопустима отживелица, докосването на ръцете при здрависване е нехигиенично и похотливо, семейството съществува само и до когато произвежда деца, възпитавани от държавата и след 8-годишна възраст - принадлежащи й напълно за войници другари. Сивото и монотонно ежедневие протича в униформа и по график в безлични подземни градове. Познаването на миналото и географията са недопустими.
Стремежът към жертви носи лично удовлетворение и престиж и колкото по-голяма е жертвата за общото благо, толкова по-голяма преданост показва - независимо дали губиш децата си или собственото си здраве като доброволец при експерименти. Всеки може да докладва като неблагонадежден дори и най-близкия си човек, защото приемлива и позволена е взаимността само с държавата.
Това е недостатъчно за скалъпените процеси и затова се създава калокаинът. Инжектирането му отключва споделянето и на най-съкровеното. Подготвя се закон за осъждане на мислите.
"Калокаин" е публикуван през 1940 г., 1 година, преди Карин Бойе да се самоубие в Германия и 9 години, преди да излезе "1984". Не знам до колко са верни твърденията, че тя е вдъхновила Оруел и той е използвал и доразвил идеята за тотален контрол на държавата върху хората. Не ме и интересува, защото всяка от двете книги е достатъчно силна като внушение и начин на предаването му. Аналогичен е случаят и с "Ние" на Замятин и "Прекрасният нов свят" на Хъксли. "Калокаин" смело се нарежда до тази голяма тройка.
Дистопиите са ми слабост. Звучат като предупреждение, новият свят в тях е депресиращ и плашещ, но системата никога не успява да промие всички мозъци и цветните, инакомислещи хора намират смелост да разчупят сивата й матрица.
Това не е сбит преразказ на "1984", нито кадър от предишната ми месторабота. Не е и поредният епизод от поредното издание на дебилната воайорщина, убиваща мозъчните клетки на милиони тв зрители.
Това е "Калокаин", в който Карин Бойе индиректно изповядва впечатленията си от свое посещение в СССР през 1928 г. и последващо едногодишно пребиваване в Германия. В романа има страх, любов, война, напрежение, вътрешна борба, смърт, но изпъкват най-вече самотата и кошмарът от съществуването в калъп, като безцветен и слят с масата индивид, заливан с пропаганда и изцяло контролиран от режима.
Чувствата са недопустима отживелица, докосването на ръцете при здрависване е нехигиенично и похотливо, семейството съществува само и до когато произвежда деца, възпитавани от държавата и след 8-годишна възраст - принадлежащи й напълно за войници другари. Сивото и монотонно ежедневие протича в униформа и по график в безлични подземни градове. Познаването на миналото и географията са недопустими.
Стремежът към жертви носи лично удовлетворение и престиж и колкото по-голяма е жертвата за общото благо, толкова по-голяма преданост показва - независимо дали губиш децата си или собственото си здраве като доброволец при експерименти. Всеки може да докладва като неблагонадежден дори и най-близкия си човек, защото приемлива и позволена е взаимността само с държавата.
Това е недостатъчно за скалъпените процеси и затова се създава калокаинът. Инжектирането му отключва споделянето и на най-съкровеното. Подготвя се закон за осъждане на мислите.
"Калокаин" е публикуван през 1940 г., 1 година, преди Карин Бойе да се самоубие в Германия и 9 години, преди да излезе "1984". Не знам до колко са верни твърденията, че тя е вдъхновила Оруел и той е използвал и доразвил идеята за тотален контрол на държавата върху хората. Не ме и интересува, защото всяка от двете книги е достатъчно силна като внушение и начин на предаването му. Аналогичен е случаят и с "Ние" на Замятин и "Прекрасният нов свят" на Хъксли. "Калокаин" смело се нарежда до тази голяма тройка.
Дистопиите са ми слабост. Звучат като предупреждение, новият свят в тях е депресиращ и плашещ, но системата никога не успява да промие всички мозъци и цветните, инакомислещи хора намират смелост да разчупят сивата й матрица.
December 18, 2021
Докато всички сипят хвалебствия и величаят "1984" на Оруел, много други антиутопии от съвсем същия тип тънат в забвение. Една такава книга е "Калокаин", за чието съществуване и аз разбрах именно сега, дълги години след срещата ми със споменатия Оруел. Не, че не харесвам Оруел, напротив, просто ми направи впечатление как по чиста случайност само малка част от този тип антиутопии остават познати на хората. Но предполагам, че е защото във всеки жанр си има определено засищане. Рано или късно идеята се изтърква. Само че е интересно да се вметне, че "1984" е писана осем-девет години по-късно от "Калокаин"...
"Калокаин" е вдъхновена от идеята са една военна супердържава, напълно и всецяло завладяна от идеята "Държавата над всичко", дори над самия индивид. Главният герой е химик, който успява да създаде нов препарат, който кара хората да споделят без усилие всичките си съкровени мисли и желания. След разпита с калокаин, разпитваният помни ясно какво е споделил с разпитващия, но вече е късно да върне думите назад. Заслепен от вярата си в Държавата и Общността, първоначално главният герой решава, че новият препарат е велико откритие с изключителна значимост. Чрез него всеки ще може да бъде осъден дори само заради една грешна мисъл. Държавата харесва това и дори издава нов закон, с който да приеме осъждането на мисълта.
Но когато започват разпитите, нещо в идеалната картина, която вижда Лео Кал, се пропуква
"Калокаин" е вдъхновена от идеята са една военна супердържава, напълно и всецяло завладяна от идеята "Държавата над всичко", дори над самия индивид. Главният герой е химик, който успява да създаде нов препарат, който кара хората да споделят без усилие всичките си съкровени мисли и желания. След разпита с калокаин, разпитваният помни ясно какво е споделил с разпитващия, но вече е късно да върне думите назад. Заслепен от вярата си в Държавата и Общността, първоначално главният герой решава, че новият препарат е велико откритие с изключителна значимост. Чрез него всеки ще може да бъде осъден дори само заради една грешна мисъл. Държавата харесва това и дори издава нов закон, с който да приеме осъждането на мисълта.
Но когато започват разпитите, нещо в идеалната картина, която вижда Лео Кал, се пропуква
January 12, 2017
Всеки може да бъде осъден в „Калокаин”: http://azcheta.com/kalokain-karin-boye/
„Калокаин” ми беше интересна и ми хареса, но трябва да призная, че имаше момент, в който липсата на по-интензивно развиващо се действие ме отегчи. Стилът на Бойе е красив, леко поетичен и те увлича в стройния си ритъм, ала авторката се съсредоточва не толкова върху това какво е Държавата, а какъв е човекът в Държавата, какво се случва във вътрешния му свят, чийто живот е все по-застрашен от изчезване. Поради тази причина множеството размисли и излияния на инжектираните с калокаин може и да се сторят досадни на по-нетърпеливите читатели.
„Калокаин” ми беше интересна и ми хареса, но трябва да призная, че имаше момент, в който липсата на по-интензивно развиващо се действие ме отегчи. Стилът на Бойе е красив, леко поетичен и те увлича в стройния си ритъм, ала авторката се съсредоточва не толкова върху това какво е Държавата, а какъв е човекът в Държавата, какво се случва във вътрешния му свят, чийто живот е все по-застрашен от изчезване. Поради тази причина множеството размисли и излияния на инжектираните с калокаин може и да се сторят досадни на по-нетърпеливите читатели.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews