Being trained by the Assassin's Guild in Ankh-Morpork did not fit Teppic for the task assigned to him by fate. He inherited the throne of the desert kingdom of Djelibeybi rather earlier than he expected (his father wasn’t too happy about it either), but that was only the beginning of his problems...
Sir Terence David John Pratchett was an English author, humorist, and satirist, best known for the Discworld series of 41 comic fantasy novels published between 1983–2015, and for the apocalyptic comedy novel Good Omens (1990), which he co-wrote with Neil Gaiman. Pratchett's first novel, The Carpet People, was published in 1971. The first Discworld novel, The Colour of Magic, was published in 1983, after which Pratchett wrote an average of two books a year. The final Discworld novel, The Shepherd's Crown, was published in August 2015, five months after his death. With more than 100 million books sold worldwide in 43 languages, Pratchett was the UK's best-selling author of the 1990s. He was appointed an Officer of the Order of the British Empire (OBE) in 1998 and was knighted for services to literature in the 2009 New Year Honours. In 2001 he won the annual Carnegie Medal for The Amazing Maurice and His Educated Rodents, the first Discworld book marketed for children. He received the World Fantasy Award for Life Achievement in 2010. In December 2007 Pratchett announced that he had been diagnosed with early-onset Alzheimer's disease. He later made a substantial public donation to the Alzheimer's Research Trust (now Alzheimer's Research UK, ARUK), filmed three television programmes chronicling his experiences with the condition for the BBC, and became a patron of ARUK. Pratchett died on 12 March 2015, at the age of 66.
„Пирамиди“ е много приятна сатира на древноегипетските нрави и религия! Забавният и поучителен сюжет е разгърнат в царство, което е част от Света на Диска, обаче историята е самостоятелна. Мисля че книгата би била доста подходяща за първа среща с творчеството на големия Тери Пратчет.
„Диос беше максимално върховен жрец в националната религия, която беше ферментирала, сраствала и бълбукала в продължение на повече от седем хиляди години и никога не изхвърляше никой бог, защото все може да ти потрябва за нещо. Знаеше, че голямо количество взаимно изключващи се неща си бяха верни. Ако не бяха — тогава религията и вярата не ставаха за нищо, а ако те не стават за нищо — значи в такъв случай светът не съществува. В резултат на този начин на мислене жреците на Джел бяха в състояние да предоставят умствено пространство за редица идеи, които биха принудили всеки квантов механик да се предаде и върне куфарчето с инструментите си.“
За последно четох „Пирамиди“, седмата книга от поредицата за Света на Диска, преди четиринайсет години, навярно и преди това ми е попадала, но това вече е в мъглата на предблоговото време. Тази поредна забавна история на Тери Пратчет стои само в близост до основната поредица, както царството, което избягва да е в центъра на събитията, стои благоразумно встрани от кипежа на времето. В него е вградена много от „мъдростта на… съвременниците“, защото там времето така и не е могло да се придвижи достатъчно, за да формира древност, а за това определено роля имат напъпилите навсякъде пирамиди, с които царството е прочуто. А за да не изпускаме из поглед важните неща, ще ви кажа, че точно тук може да откриете и интересна вариация на познат мит, според която мястото, където един огромен кораб с по двама представители на всеки животински вид на него е изсипал насъбралия се тор, е било наречено Анкх-Морпорк…
Нови* персонажи и нови държави за света на Диска, но пълни със стари култури и религии. Кой по-добре от Пратчет би могъл да осмее сляпата вяра в боговете като същевременно направи преживяването забавно?
*предвид че книгата е публикувана в края на 80те години, а след нея следват още десетки истории от света на Диска, е спорно доколко мога да нарека персонажите "нови". Но тъй като чета книгите на Пратчет що-годе в реда им на публикуване, за мен (и за 1989г.) те са си съвсем нови и непознати.
Кога за последно се зачудихте: "Стиропор ли се пише.. или стереопор?" Моята майка явно много е държала на "ортодоскалния" правопис и от ранна детска възраст ми е набила в главата, че правилното е "стиропор". Е, явно в преводи, които за жалост виждат бял свят без задължителното постредничество от редактор/коректор, се приема и по-модерната версия... Но нека започнем историята от нейното начало все пак. Миналата година по Коледа си взех от панаира на книгата обичайните две попълнения към колекцията ми на пратчетови книги. Поради разни стечения на обстоятелствата, чак сега смогнах да прочета "Пирамиди". Ще ми се даже да не я бях отваряла. Както всички знаем, има страхотни преводи на Пратчет, има такива, които стават, и има такива, след които се хващаш за главата и си казваш "Олеле, майчице!". Е, българското издание на тази книга спада към третия вид. Няма да се спирам да изброявам всичките печатни грешки - сбъркани букви, липсващи препинателни знаци и тем подобни, които понякога се случваха по няколко на страница. Имаше и разминаване във времената в различните части на едно и също изречение - преглъща се някак. Тъкмо си мислех, че няма накъде по-зле да стане и изведнъж след страница 216 следваше страница 193. С други думи, една цяла кола от книгата се повтаряше, съответно една цяла кола липсваше и трябваше да я издирвам в интернет. (Точно в този момент читанката точно тази книга отказваше да я отвори, но това е отделна история...) Мислите, че това е всичко? Но не! Малко по-нататък попаднах на ето този бисер, който (ей Богу!) не вярвах, че някога ще видя в печатно издание! "СТЕРЕОПОР!" дами и господа.... Съжалявам, ама ако аз бях редактор или коректор или предпечатар на тази книга, щях ритуално да се обеся. Мерси за изживяването издателство Вузев!
Пратчет е велик писател, но има неприятната склонност да се заплесва в описания на разни "магични ефекти" които нямат никакъв смисъл и често се проточват през половината обем на книгата.
И тук е така - интересната история на наследника на хилядолетното египетско кралство е грозно накъсана от десетки и десетки страници в които Пратчет ни занимава с тъпите си пирамиди и как блестели и събирали енергия и незнам още кви глупости.
Да бе разбрахме, трябва нещо магическо да се случи за да се затвори страната и да се върже сюжета, не ти ли стана ясно че няма нужда да е половината книга това, ай сиктир. Нищо чудно, че поредицата за Стражата е най-успешната и харесвана от всички книги на Пратчет - именно там почти няма от тоя магически шит.
Пирамиди, фараони… Я не се отвличайте към древнопреходни чалги! Това е поредният Пратчет в Книголандия, но един много, много различен вид. “Пирамиди” определено не е от типичните му книги, най-малкото защото действието се развива съвсем малко в зловонния Анхк-Морпорк и много повече в едно малко фараонство, възправило се между две могъщи империи, които си го кътат като буферна зона. Фараонството е нещо като България спрямо Европа – анахронично, изостанало, с идиотски ритуали и глупави вярвания в богове – е, това последното за тъга не е характерно само за нашенската назадничавост.
„Пирамиди“ описва приключението на младия престолонаследник Тепик и най-вече божествените му неволи, свързани с изчезването на личното му царството (заедно с прилежащите му време и пространство) и наличието на една очарователно побъркваща прислужничка. Богове и фараони оживяват, жреците разцъфват в лудостта си, една камила смята като обезумяла темпорално-пространствени връзки само поради липсата на по-интересно занимание и междувременно нито някой знае какво се случва, нито как да го оправи.
Мех. Не съм фен на Пратчет и тази книга със сигурност не успя да ме накара да го харесвам повече. Историята не е нищо особено, но поне някои от героите са забавни. Камилата изглеждаше симпатична, но си остана силно underused.
Пратчет продължава с експериментите в Света на Диска. Пирадими няма общо с нищо друго досега, няма ги магьосниците на Анкх, нито пък добрите стари вещерки, Смърт обаче разбира се е тук, и в края на книгата му се отваря страшно много извънредна работа покрай едни мумийки от няколко хилядолетия назад. Историята започва в изключително забавната гилдия на наемните убийци, където условията са доста по-освободени в сравнение с гилдията на шутовете да речем, но поне последните могат да размятат по някой омърлян провален помпон по пътищата към родните си места, докато асасините рядко се завръщат у дома като провалени професионалисти. И се започва едно темпорално – пространствено кенгурско подскачане между Града на градовете, първи брат’чед на Ланкхмар, и един алтернативен Египет , кротко заспал във времеви джоб, подчинен на властта на безчет позабравени и недоизмислени богове, и техния умел вестител – еманация на всите лоши съветници, които сте гледали в анимациите от детството си.
На пръв поглед стандартна история -наследникът- богоизбран, опитващ се да се докаже като млад галантен мъж, но откриващ , че има друго призвание, само дето не е сигурен точно какво, бива призован да царува и спаси царството си от почти – анихилация, или каквото там е варианта на Пратчет в пълна абсурдност на унищожение на съществуването. Имаме и красива робиня със смело сърце, зъл велик везир, и – вяра. Всъщност Пирамиди е книга за вярата, по-точно за вярата във вярата, създаваща богове и реалности на база желанието да ги има, да са подредени и контролируеми. Е, това вече се нарича религия. По египетски пантеонът тук е доста по-разнообразен, подслоняващ всякакви божественички нещица и легендички в едно цяло, което естествено се изсипва като купа вчерашна помия връз главите на вярващите, след една заигравка с математиката , геометрията и счетоводството, подчинена на квантовата физика и най-големия ум на земята, намерил подслон в една камилска глава. И неща, които по принцип звучат безкрайно скучно и неплодовито откъм въображение, тук избухват в заря от хилещи се невъзможности в стил Монти Пайтън и приятели през повечето време.
Различен Пратчет, но кога ли пък е бил еднакъв, може би с една нотка серозност в повече, засягащ фундаменти, към които рядко се посяга с усмивка като исконната вяра към каквото и да било, властта на богоизбраните или традицията като животоопределяща парадигма, но експлоатиращ ги по единствения възможен правилен начин – с твърда ирония и безмилостно разкостване по откровено интелигентен и съвсем лекичко злоблив начин. Великолепно четиво за хора с ум и чувство за хумор, едновременно гонещи се в кратунките им. Не сме толкова много, не.
"Проблемът с боговете е, че след като достатъчно хора започнат да вярват в тях, се появяват. А това, което се появява, не е онова, което първоначално е било замислено. "