Поезия

by Julio Cortázar, Хулио Кортасар, Стефка Кожухарова (Translator)

Двуезично издание под съставителството и в превод от испански на Стефка Кожухарова и с рисунки на Цветан Казанджиев

Genres: Poetry

264 pages, Hardcover

Published January 1, 2010

About the author

Julio Cortázar, born Julio Florencio Cortázar Descotte, was an Argentine author of novels and short stories. He influenced an entire generation of Latin American writers from Mexico to Argentina, and most of his best-known work was written in France, where he established himself in 1951.

Reviews

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Днес предозирах с Кортасар :) Поезията, а особено неговата, е за бавно четене, така че ще се връщам отново и отново към нея. Страхотна поезия и превод!

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Хулио Кортасар е изключително енигматичен и много труден за четене автор, защото изисква концентрация и пълно вникване в написаното. Разбрах това още с първата ми среща с него със сборника разкази “Край на играта”. Изчаквам да дойде точния момент за “Игра на дама”, но междувременно св сдобих с това малко книжно бижу събрало стихове, писани през различни периоди от живота на Кортасар.

Болеро

Каква суетност е да си представя,
че мога всичко да ти дам - любов и щастие, маршрути, музика, играчки.
Вярно е, така е,
всичко ти го давам, вярно е,
но всичко мое не ти е достатъчно,
както за мен не е достатъчно да ми дадеш
всичко твое.

Затова никога няма да бъдем
съвършената двойка от пощенска картичка, ако не можем да приемем,
че само в аритметиката
две се ражда от едно плюс едно.

[Vanya · Rating 5 out of 5]

Великолепен превод, великолепна поезия!
Благодаря!

***

Винаги си била мое огледало,
искам да кажа, че за да се видя, трябва
да погледна теб...

***

Бавната машина на разлюбването
механизмите на отлива
телата които напускат възглавниците
чаршафите целувките

и прави пред огледалото се питат
всеки себе си
вече без да се гледат един друг
вече без да са голи един за друг
вече не те обичам,
любов моя

Хулио Кортасар
(превод: Стефка Кожухарова)

[Teodora · Rating 5 out of 5]

През годините имах няколко любими текста на Кортасар ("... обичам те, а и е студено", "виж, не искам много, само ръката ти, да я държа, като жабче, заспало доволно", "времето, този сив компадре...", и пр.), бях се зачитала половинчато в прозата му, но досега не бях отделяла нужното внимание да го разуча, да го чета съсредоточено.

Прекрасен. Прецизен в изказа си, бижутер на словото.

Двуезичното издание (превод Стефка Кожухарова) ми позволи удоволствието да споделям на момента възторга си от прочетеното с любимия, който отскоро учи български, но знае испански. Кортасар непременно трябва да се чете така - първо наум, а после на глас, споделено.

Любимите редове за преписване:

"Говоря за себе си, всички го разбират,
но от доста време (винаги време)
зная, че в мен си и ти,
и тогава:

Не ни достига времето
или ние на него,
оставаме назад от толкова тичане,
вече не ни стига денят,
за да живеем едва половин час."

***
"Не ми остави
нищичко в ухото,
сега мога единствено
да слушам Керъл Бейкър
между две глътки джин

и да гледам как времето
пада като дъжд от молци
върху измачканите панталони."

***
ЛЮБОВНО ПИСМО
"Всичко, което искам от теб,
всъщност е толкова малко,

защото в същността е всичко -

като минаващо покрай нас куче, като хълм,
тези незначителни неща, всекидневие,
житния клас и косата, две бучки захар,
мириса на твоето тяло,
какво казваш за каквото и да е,
като се съгласяваш с мен или напротив,

всичко това, което е толкова малко,
го искам от теб, защото те обичам.

Да гледаш по-далеч от мен,
да ме обичаш с яростното абстрахиране
от утре-то, викът
на твоето отдаване да се разбие
в лицето на началника на някоя канцелария,

и удоволствието, което заедно измисляме,
да бъде още един знак на свободата."

***
СЛЕД ПРАЗНИЦИТЕ
"И когато всички си отиваха,
и оставахме двамата
сред празни чаши и мръсни пепелници,

колко хубаво беше да зная, че си
тук като дълбока вода,
сама с мен на ръба на нощта,
и продължаваш, и си нещо повече от времето,

беше тази, която не си тръгва,
защото същата възглавница,
същата хладина
отново щяха да ни призоват
да се събудим в един нов ден
заедно, със смях, разрошени."

***
"И мислейки за теб, ще мисля мисъл,
която смътно се опитва да си те припомни."

***
"може без глас да кажа точното ти име,
може и без ръце да докосна кръста ти"

***
"В свода на следобеда всяка птица е точка
на спомена.
Понякога изглежда чудно, че пламът на времето
се връща, връща се безплътно, връща се вече
без причина;
че красотата, така кратка в жестоката си обич,
запазва за нас ехото си, докато нощта се спуска"
(из РЕЗЮМЕ ПРЕЗ ЕСЕНТА)

***
"Сънят, този сладък сняг,
целува и гризе лицето, докато открие
отдолу, закрепен за музикални нишки,
другия, който се събужда."

***
"Нали виждате, че Ви познавам.
Поемете дълбоко дъх и давайте.
Разкажете ми,
разкажете ми за онзи Буенос Айрес,
който за мен сега е толкова далече.
Разкажете ми за собствения ми живот
като хлапе, като момче.
И благодаря, приятелю бандонеон."
(из ДОБЪР ВЕЧЕР, ПРИЯТЕЛЮ БАНДОНЕОН)

***
"Струва ми се, че бурята в една роза
трябва да е като една от мислите,
които само насън оголват ужасните си зъби,
които - по необходимост - забравяме, привлечени
от мирис на събуждане,
от венчелистчетата на деня и на часовника."

***
"Тези ръце, които смъртта ще унижи,
изплетоха гирляндите, които обещаваха безсмъртие."

***
АМСТЕРДАМ
"Понякога гълъбите кацат върху човешките
творения
и бронзовият воин усеща как между пръстите му
пърха
живо простанство, дихание от неговия град.
Крановете (и дигите) с тревата, бавно раснеща,
като гирлянда са и с шепот мълчалив подреждат
скрита архитектура, която вкусват само
поетите и чайките."

***
КРИСТАЛНАТА ТОПКА
"Вече не ми остана много за казване,
дългата нощ идва.

И затова ти казвам,
че този край на деня, който ми даваш,
излъчва светлина като кристална топка,
в която се пречиства цял един живот -
в отблясъците с цветовете на дъгата,
в музиката на водата, център
на прозрачна трансцендентност,

също като очите ти, когато търсят
своя покой в моите.

Кристалната топка ще бъде място за среща,
когато нощта дойде;
в отсъстващата й мандала
можеш да доближиш синия си поглед
към препълнената празнота на сферата
и знам, че по някакъв начин
ще се виждаме,

и знам, че по някакъв начин
ще те целуна по клепачите."

[Aya · Rating 5 out of 5]

Обожавам поезия. Тази година изчетох доста и е безкрайно хубаво, когато попаднеш на стихове, които се леят в душата, докато ги четеш. Хулио Кортасар е бил цар на думите, и за да не съм голословна, прочетете нещичко от "Поезия" по-долу:


Някога общото между нас ще бъде само
плачът ти, докато четеш това,
и моят, докато го пиша

*

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

*

Любовно писмо

Всичко, което искам от теб,
всъщност е толкова малко,

защото в същността е всичко -

като минаващо покрай нас куче, като хълм,
тези незначителни неща, всекидневие,
житния клас и косата, две бучки захар,
мириса на твоето тяло,
какво казваш за каквото и да е,
като се съгласяваш с мен или напротив,

всичко това, което е толкова малко,
го искам от теб, защото те обичам.

Да гледаш по-далеч от мен,
да ме обичаш с яростното абстрахиране
от утре-то, викът
на твоето отдаване да се разбие
в лицето на началника на някоя канцелария

и удоволствието, което заедно измисляме,
да бъде още един знак на свободата.

[Vasil]

Тази година е на аржентинците.

Бях чел само някои стихове на Кортасар, от които няколко са останали в списъка на любими. Мернах книгата при едно от епидемичните ми пазарувания и реших, че може би е време да добавя и него на рафта при останалите поети - тъкмо да се убедя дали ми допада или не. Поседя известно време самичка, вчера я отворих и ...

Да, глаголът е devorar (поглъщам, изяждам лакомо). Точно това направих със стиховете, като в началото реших да отбелязвам с лепящи маркерчета някои от по-хубавите, но бързо разбрах, че няма смисъл. Маркерче за две от три страници? Голямо разхищение щеше да настъпи, така че се отказах.

По-малко уморен и прашен от Борхес, по-лунен, по-езерен, но все така с автентичен земен глас, Кортасар просто се издигна в личната ми класация много, много бързо. Горещо препоръчвам.

[Габриела Манова · Rating 5 out of 5]

Напоследък не чета много. Никога не съм била от хората, които ежедневно поглъщат различни по размер книги, но поезията беше моето нещо, моята ежедневна магия, моят Escape бутон, чисто и просто гмурването ми в един друг свят, когато този, в който делнично пребивавам, не ме устройваше.

Повлечена от неизбежния житейски въртоп обаче, Габриела все по-малко чете каквото и да е, включително поезия. Да живеят в този смисъл сроковете, които ме притискат (или минималното чувство дисциплина, което разбърквам от време на време у себе си - като едва тлееща жарава в огнище) - в случая срокът е поставен от библиотеката. Толкова отдавна се каня да прочета (на хартия) Кортасар, каня му се от Зимния панаир на книгата 2014, но. Но.


След като затворих изданието на Агата-А, осъзнавам, че съм чакала прекалено дълго, Кортасар си е заслужавал през цялото време, а аз съм се помайвала. И като казах издание - оформителите са си свършили работата чудесно - харесва ми джобният формат, твърдата корица и прекрасните илюстрации на Цветан Казанджиев. Хартията обаче е гланцирана - минус, ако обичате да си подчертавате (като мен).

Та, да кажа нещо и за самата книга освен, в добавка към всичките си общи приказки.
Изданието включва стихове от няколко книги на Кортасар и е двуезично. Най-важното нещо за книгата въобще. Испанският ми не е безкрайно силен - но мога да чета на него, а българският превод помага за непознатите думи. От опит знам, че един от най-сполучливите начини да учиш език, е да четеш на него. А и когато поезията има за оригинал толкова красив и любовен език, няма как да не се изкушиш да прочетеш (на глас, моля) нещо любимо. Да чуеш как звучат тези невъобразимо талантливо написани редове на устните ти. Честно казано, малко се притеснявах как ще ми се получи. Слава богу, никой не чу как мърдам устни, мъчейки (да не сбъркам) оригиналния текст. Навярно съм приличала на монахиня, мъмреща си Откровението на Йоан в 6 вечерта. Но при всички положения четох Кортасар и на испански и вече мога да спя спокойно, че съм взела каквото съм могла да взема от книгата.

Иска ми се да отдам нужното на преводачката Стефка Кожухарова, която и друг път е пресътворявала думите на Кортасар на български. Нека също така отдадем значение на факта, че поезия се превежда трудно. Не непосилно, но достатъчно трудно. Изисква се достатъчно познаване на автора, езика (оригинален и преводен) и дори доза талант. Да превеждаш е почти като да пишеш. Не че това задължително е трудно, но присъствието на умение се усеща. Почти докосвам пръстите, които знаят какво правят. Представям си писането и превода на поезията като действие, което се върши със затворени очи. Като целувка. По усет само. По допир. Някои думи наистина изпъкват.

О, а предговорът - предговорът, написан от самия Х.К., е прекрасен. Сега, аз рядко - почти никога - не чета предговори, защото ми се е случвало да си проваля удоволствието от четенето по този начин. В случая нямаше такава опасност - все пак това е поезия, най-много щеше да ми помогне да я разбера по-добре. Но понеже съм упорит телец до самия край, прочетох предговора след като изчетох книгата. Мда. Та, прекрасен, казвам, е той; изведнъж видях Кортасар в някаква съвсем различна светлина, усетих го по-близък, а не като някакъв недостижим призрак, към когото изпитвам умопомрачителен респект. И как не - самият поет пише - Заедно с младостта в мен умря априорното ми уважение към поезията, поетите и поемите (...) поетите вече не са само ония, които професионалните критици изброяват; поезията все по-често е на улицата, в някои новаторски форми на действие, в анонимните или непретенциозни открития на популярните песни, на графитите.

Ако очаквате литературен анализ на прочетеното – то съжалявам, че сте стигнали толкова далеч и не съм направила разбор и на едно стихотворение. Няма и да го направя. Не е в стила ми да (пре)анализирам литературата, особено пък поезията. Виж, да я усещам, да я дишам – това са други неща. Много лични. Но и много универсални. А за да четеш Кортасар не се изисква предварително да си чел каквото и да е, когото и да е. Не е необходимо да имаш богат речник, да си словесно обигран. И това е истинският магически реализъм, дами и господа – не някакво претенциозно понятие, което ще откриете в Уикипедия. Много по-буквално е. Магия е нещо толкова истинско и просто, нещо, което всеки изпитва, нещо всекидневно дори, нещо безкрайно човешко и иманентно до баналност да е поднесено едновременно толкова красиво и толкова разбираемо. Не се препъваш в непоносими препратки (на места не липсват и такива, признавам), не губиш нишката, не пропускаш смисъла… това е истинският талант.
Често се влюбвам в поезия, но искам да разкажа защо (и откога) съм влюбена в аржентинския поет (такъв образ извиква в съзнанието ми, макар че е роден в Белгия и прекарва по-голямата част от живота си във Франция).

Когато бях осми клас и откривах света около себе си по малко по-различен, малко (съвсем малко, наистина) по-зрял начин; във времето, в което се открехнах за европейско кино, по-качествена поезия и проза, ми попадна един файл Любовна лирика. Повечето стихотворения бяха дори без заглавие, какво остава за автор, но съм ги препрочитала достатъчно пъти, че в мига, в който зърнах същите думи на страниците на книгата, изведнъж отново станах 14-годишната силно впечатлителна и леко меланхолична (всичко с мярка, нали) Габриела.

Та, поезията на Кортасар е the ultimate love poetry – очевидно и според други хора, в случай, че не вдъхвам доверие.
А ако и това не е достатъчно, ето това би трябвало да е:


Happy New Year

„Виж, не искам много,
просто ръката ти, да я държа,
като малка жаба, която да спи в нея доволна.

Имам нужда от вратата, която ти ми даде
за влизане в твоя свят, тази малка бучица
зелена захар, кръгла от радост.
Не можеш ли просто да ми подадеш ръката си тази вечер
в края на годината на прегракналите сови?
Не можеш по технически причини. Затова
я изтъкавам във въздуха, оформяйки всеки пръст,
кадифената праскова на дланта ти и
опакото й, тази страна на сини дървета.
Взимам я и я държа, сякаш
толкова много неща на света
зависят от това:
смяната на четирите сезона,
пеенето на петлите, любовта на хората.”