“Гневът и гордостта” се появява на страниците на италианския вестник “Кориере дела сера” като една много обстойна статия по повод събитията от 11 септември. Редакторът на вестника предлага на Фалачи да публикува пълния текст на статията на два пъти, което тя отхвърля, защото “един вик не може да се публикува в две части”. И наистина, тази статия е като вик, като отговор, много личен, емоционален и категоричен отговор на разразилата се пред очите ни световна катастрофа. Впоследствие пълният текст на статията, в която Фалачи развива позицията (и гнева си), излиза в книга, която и до днес събира твърде противоречиви отзиви.
В основата на целия труд стои концепцията за една ключова разлика, която Фалачи държи да обясни - тази между контраста и конфликта. Контрастът тук е в смисъла на разнообразието, което мултикултурализмът носи. Това разнообразие може и да води към една романтизирана, утопична представа за общества, които съжителстват в пълна хармония, обединени в своите различия, но когато някое от тях поиска да се наложи или дори да асимилира другите, то рязко настъпва конфликт, който вече засяга всички. При общества, които по своята същност имат непримирими различия, такъв конфликт е само въпрос на време. Фалачи казва, че един от работещите подходи в журналистиката е да задаваш въпроси, които изкарват фактите налице, тъй като с това няма как да се спори и именно чрез примери и факти, тя очертава рязко, аргументирано и категорично границата между две различни общества и техните ценности (Запада и Арабския свят). Не се страхува да каже, че в сблъсъка на тези две цивилизации главният виновник е радикалният ислям и неговите метастази. Но и далеч не спира дотам, а осъжда и всички, които са готови да вземат позиция с широко затворени очи, и със своето действие или бездействие по-късно ще се окажат в основата на много опасни тенденции.
Фалачи разказва истории на абсурда и жестокостта, дава примери от репортажи с лидери на арабски държави и различни терористични групи, впуска се в пламенна защита на твърде демократичните (и поради това особено уязвими) САЩ, възпява Италия и нейните ненакърними корени и, разбира се, разкрива непосредствената заплаха пред Европа, нейните ценности и културно наследство. Тук за мен лично беше в повече противопоставянето на постиженията на европейската и арабската култура и твърдението, че арабската не може да се сравнява и няма особено ценен принос за света в тази насока. Стига дори до твърдението, че единственото изкуство, в което арабският свят е имал особено превъзходство, е изкуството на войната заради силно експанзивната си настройка. Въпреки директния, нелицеприятен начин да назовава нещата, това не ги прави по-малко верни - всички можем да сверим часовниците си, виждайки как още преди 20-30 години тя успява да предвиди много от това, което днес наблюдаваме да се случва на геополитическата сцена.
Това е първата книга на Фалачи, която чета и, ако първоначално бях изненадана от силно заредения емоционален тон и не съвсем убедена, че ми допада, то скоро след това го приех напълно. Разбирам и дори силно вярвам, че емоцията не може и не бива да бъде изключена от точно това уравнение, защото става въпрос за човешки животи, за борбата за истина, която е основен инстинкт на добрите журналисти. А в тази борба трябва да се подходи без компромис към цензурата и без особени съображения за дипломатичност. Смятам, че всеки би открил много правота и ценни насоки в думите ѝ, стига да се абстрахира от етикетите, които политическата коректност ѝ е поставила (Фалачи е заклеймена заради расистки и ксенофобски пристрастия). Препоръчвам и продължавам със следващите ѝ книги.