„Градът в алена пелерина“ ни среща с Йозгюр – бедна, гладна, на ръба на психически срив жена, която решава да поживее в Рио де Жанейро. Единственото ѝ „оръжие“ срещу града, причинил ѝ всичко това, е да го напише.
Дълбочината на човека, белязан от мазохизъм, винаги ми е изглеждала неизмерима, но все още ме изненадва колко лесно животът може да бъде приет като низ от самоналожени страдания и беди. Излишни и предотвратими. Защото едно е да си роден в страдание и да не успееш да се измъкнеш, а съвсем друго - сам да избереш мизерия, отвъд всяко нормално човешко усещане за самосъхранение и чистота на духа.
Романът се оказа истинско предизвикателство за четене. Клаустрофобичното усещане ме преследваше на всяка страница. Сюжетът е трудно проследим – по-важни са преживяванията, усещанията и образите, отколкото линейната история. Това е роман в романа, в който за мен границата между автор и лирически персонаж е напълно размита. Аслъ и Йозгюр сякаш са един и същи човек, без никаква рамка помежду им.
И все пак дори те не заемат главната роля. Тя принадлежи на Града – на Рио. Той е истински жив организъм: враждебен, обсебващ, хипнотизиращ. Поле на постоянна борба за оцеляване. Трудно ми е да си представя по-ужасно място за живеене.
,,Телесните течности трудно можеха да я трогнат. Рио я бе научил да приема за нещо ествествено инфектираните рани, гангрените, ходещите по голяма нужда и мастурбиращите насред пътя".
Излизаш, без да знаеш дали ще се прибереш жив. Можеш да бъдеш обран, изнасилен или убит по всяко време, навсякъде. Няма полиция, няма правосъдие, няма елементарна човечност. Липсва базова хигиена. Няма лекари, няма лекарства. Можеш да се разболееш от всичко. Мизерията е неизмерима. Сифилисът и наркотиците са навсякъде.
„Градът в алена пелерина“ не е нито лесна, нито при��тна книга за четене. Тя е тежка, болезнена, крайно отблъскваща на моменти. Но именно в тази сурова поетичност се крие силата ѝ. Аслъ Ердоган ни показва как литературата може да превърне крайната разруха на средата около нас и душевността вътре в нас, в език, чрез който да оцелеем. Литературата като последен акт на съпротива.