Време разделно

by Anton Donchev

„Време разделно“ е вторият публикуван роман на Антон Дончев. Проследява събитията около насилственото помохамеданчване на долината Елинденя през XVII век. Начело на трите страни в конфликта са Караибрахим, дете на българи от долината и водач на еничарите, дошли да наложат новата религия; Сюлейман ага, местния първенец, потомък на деспот Слав; и Манол, най-уважавания българин в Елинденя. Историята се разказва успоредно от българския поп Алигорко и Венецианеца, френски рицар, пленен от турците и приел исляма.

В стилистично отношение е интересно да се отбележи, че това е един от първите български романи, написани в преобладаващо метрична (стъпкова) проза.

Genres: Bulgarian Literature, Historical Fiction, Classics, Fiction, Bulgaria, Historical, Audiobook

522 pages, Paperback

First published January 1, 1964

About the author

Anton Donchev graduated from the University of Sofia in 1953, but soon declined a position as a judge in a regional court and started writing. His first book was published in 1961 and was followed by the world-famous Time of Parting (1964) said to be written in only 41 days. Donchev went on to write a dozen novels and about half a dozen screenplays.

His latest book was published in 2016.

Bulgarian biography in Wikipedia

Reviews

[Kalin · Rating 5 out of 5]

Отзив за „Време разделно“... нямам. Говорил съм за книгата, беснял съм (дето разделяла хората... хахаха!), убеждавал съм, по форуми и литературни събития, и на живо с приятели – но каквото и да съм казвал, все ми е оставяло нагарчане. Недостатъчност.

Затова вместо отзив ви предлагам откъсите, които правят „Време разделно“ един от трите най-впечатали ми се български романа – редом със „Слънце недосегаемо“ и „Аз, грешният Иван“:

http://www.choveshkata.net/forum/view...

Най-силно ви ги препоръчвам, ако избягвате да го четете заради предубеждения. ;)

[Петър Стойков · Rating 1 out of 5]

Това без съмнение е най-гнусната книга, която някога съм чел.

Поръчковото писателство може да доведе до много гротескни резултати, а комунистическото поръчково писателство, съчетано с агресивен националистически патос – да изведе тези резултати до неподозирани висоти на малоумието…

Антон Дончев е комунистически писател, който специализира в създаването на политически удобни исторически легенди. Такава е и тази книга, написана по дадена от Партията поръчка, за да оправдае насилствената смяна на имената на българските турци през 60-те, а филмът по неин сценарий идва точно навреме за Възродителния процес през 80-те.

„Време разделно“, разбира се, разказва за насилственото потурчване на няколко български села в планините през 17 век, но добавя нови краски в образа на малоумния „патриотизъм“. Селяните от романа не са просто обикновени селяни – типично за времето на комунистически изпъстрената литература, те са идеализирани образи на БОРБАТА, ревностни националисти и БЪЛГАРИ, готови на невъобразимо жестоки и безмислени саможертви в името на ИДЕЯТА.

Книгата експлоатира всяка известна ми националистическа митологема, всеки образ, свързан с дълбоки архетипни чувства за майка, баща, корени, родина… за да повлияе на емоциите ти, да те накара да изпитваш ярост и омраза съвсем целенасочено. Една от най-грозните сцени в българската литература за мен ще остане бабичката, която паднала в прахта, вади срещу съселяните си съсухрената си цица и крещи как от нея бил сукал българският народ, и той загивал както тя загива в момента.

Това е книга, създадена да насъска едни хора срещу други, да събуди най-примитивни чувства на омраза. Тя без съмнение е най-гнусната книга, която някога съм чел.

Информация относно фалшивите „исторически документи“, на които се базира романа Време разделно в статия в e-vestnik: https://e-vestnik.bg/12402/

[Martin · Rating 5 out of 5]

Невероятен роман. Великолепен. Огромен.
Словото на Антон Дончев наистина е като поезия. Като народна песен, която потъва в сърцето ти, на моменти галеща и топлеща, на моменти покъртителна и тежка.
Майсторски изваяни персонажи, сложни характери, многопластови личности. Безумно силни идеи. Множество гледни точки, противоречиви възгледи, сложни конфликти.
И Родопа. Тази вечна Родопа. За доста автори съм чувал да се казва, че „при тях природата е едва ли не отделен персонаж” и винаги ми се е струвало пресилено. Е, тук това е напълно вярно. Планината Родопа е не просто отделен персонаж, тя е главната героиня, причина за всичко и главно действащо лице.
Книгата несъмнено е силно българска, но тя е в не по-малка степен и общочовешка. Романът търси общото между различните хора и различните вери, дори в разделните времена.

Задължително го препоръчвам на всеки. Това съвършено красиво и съвършено силно слово трябва да бъде четено.

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

Поръчкова или не, великолепна е. Проза в мерен ритъм. Човешка. Вселенска. Вечните избори - малки и големи. Вечната стара история извън официозните хроники на победителите, която хвърля хората под колелата си и ги прегазва, и даже спомен не остава, освен смътна семейна легенда за кръв. И за злато с чудовище за пазител. Герои като загладените канари на Родопа, приютявала и траки, и гърци, и колко още народ преди и след тях, но не е принадлежала на никого, освен на себе си.

Романът принадлежи на себе си, на никой друг. Освен, може би, на читателя. Другото е плява.

[Adi · Rating 5 out of 5]

От доста време не е имало книга, която да ми въздейства толкова силно. Бях буквално въвлечена в историята, станах част от нея. Разбрах що за хора са родопчаните и турците, бродих из тайнствената планина и изпитвах мъка от това, което се случваше около мен.

"Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш - ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи ..., в себе си."

Много пъти съм посещавала Родопите, и се възхищавам от тази планина. Някои от най-красивите места, които съм виждала, са там. След този роман обаче усещам, че вече наистина обичам Родопите. И то не само заради красивите върхове, гори и долини, но и заради хората, които са живели по тези места. Хилядите хора, които са били мъчени и унижавани през тъмните векове на турско робство. Същите хора, които са избрали смъртта пред чуждата вята, когато е дошло време разделно. А турците не са били милостиви в това отношение, и са избирали страшни начини за да унищожат непокорните:
Чух гласа на Караибрахим:
— Тия шестима души, които сами избрахте днес, ще умрат първи. Всеки ден ще убивам по един, за да стигнат за цялата седмица. В петък ще почивам. Единия ще набия на кол, втория ще посека на парчета, всяко парче мравка да го носи, третия ще заровя жив в мравуняк, четвъртия ще разпна на земята, да го изядат мухите, петия ще изгоря жив, шестия ще одера жив. Казах ви — ще ви мъча със земя, огън, вода и въздух. С дърво, камък и желязо.

Мисля си колко са хората, които биха изтърпяли такива мъчения заради вярата и народността си? Колко биха могли безпомощно да гледат как близките им са подложени на такива мъчения? И не на последно място романът ме караше да се чудя аз какво бил направила, ако живеех там и тогава:

На другия ден си тръгна Сюлейман ага. Качен беше на друг кон, не на оня, огромния, с който ни посрещна. Него той подари на мене. Заедно с ръждясалия арбалет.

— Подарявам ти две неща, които за нищо не ги бива. Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде. Да си спомняш, че което е минало, минало е. Яйцето е счупено и пилето отлетяло. Помни още, каквото ти казах преди. Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?

[Rick Slane · Rating 4 out of 5]

Christianity and Islam come into conflict in 17th century Bulgaria as leaders of a small rural mountain village are given the choice either convert to Islam or die. Told from two different perspectives the English translation is simple and poetic. My guess is that this is considered a patriotic work in Bulgaria.

[Julia · Rating 5 out of 5]

"Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно.
Къде ще застанеш?"

Невероятна книга.
Няма как да не докосне сърцето ти и да събуди и раздвижи в теб гордостта и съпричастността, да те накара да си кажеш: "Това са били предците ми, това е историята ми, това е споменът за тях." Всички тези окаяни, измъчвани, гонени, унижавани души...
Все си мисля че величието на българите отдавна е отминало.
Връзката човек-природа присъства във всичко което се случва в книгата.Раждане, смърт, щастие, убийство, дори и обикновеният залез носи своето послание и подсилва обстановката.
Без да съм чела други книги, смея да твърдя, че Родопи е сигурно най-красиво описаната българска планина, а една точно определена сцена ме накара да изтръпна и да задържа дъха си.
Имаше един цял лист с мъдрости, който няма да цитирам тук, но съвпадна до толкова със собствените ми разсъждения, че бях учудена - книгата е публикувана през 1970, а летописите и записите които са използвани за сведения са много, много по-стари.
Плътно преплетени в историята са животите на християни и мюсюлмани, но дори тези които се отричат от бога си, пак остават свързани помежду си, чрез делата си.
И на гробовете никне трева, и от руините се гради дом, и вярата остава несломима в сърцето - независимо с какво име я наричаш.

"Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река.Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката?Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат?Да живееш значи да имаш и да нямаш.И да не поискаш да имаш."

[Гергана Васева · Rating 5 out of 5]

Ако можех щях да дам на това велико произведение 100 X 5
_______________________________________________
Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно...

ДЕЙСТВИЕТО

Действието се развива през XVII век, на българска територия или иначе казано- България по време на Османското робство. Територията ни вече от векове е под Осмнаско иго, българите- роби. И в тази атмосфера пред читателя се развива духа на Родопа планина, духа на чедата на Родопа, българите-роби. Но дори и роб, българинът има дух. Тялом може би е подчинен, но душата... и тя като планината не може да бъде укротена, хомот не може да ѝ се сложи.
Самият разказ започва от страната на турците посредством спомените на роба Абдуллах (пленен френски благородник, наричан Венецианеца). Невероятната картина, с която започва разказът неимоверно остава в сърцето. Турците и до тях робът Абдуллах влизат в долината Елинденя, в сърцето на Родопа планина. Те са пратени от самия султан, за да вкарат българите в ,,правата вяра“-исляма. Три села- Подвис, Просойна и Заград, трябва да бъдат заличени и на тяхно място да се създадат нови три, в които да звучи И тук започва всичко...

Цялото ревю: http://faithisnodoubt.blogspot.bg/201...

[Atanas · Rating 1 out of 5]

Гнусен поръчков националистически материал, целящ единствено да раздели хората в България.

[Sne · Rating 5 out of 5]

Не знам от къде да започна.
В главата си слагам Антон Дончев до Габриел Гарсия Маркес и неговата магическа реалност. Въпреки че, точка за наште, А.Д. описва истинска реалността, макар много поетична и с магически вкус, а Г.Г.Маркес трябва да прибяга до нереалности, за да постигне магичното.
И според мен за да видиш само поръчков роман зад тази проза е безумно тесногръдно.
Най-вероятно А.Д. е толкова шарена личност, колкото не са черно-бели и героите му.
Не мога да пресметна откога не ми се беше случвало до попадна на нещо ново, което толкова много да ми хареса. В последно време все завиждам на някой, който за пръв път зачита страхотен автор, просто заради девственото удоволствие от откритието.
И да си призная, на мен Степта ми хареса повече.

[Dessislava · Rating 5 out of 5]

Великанска работа.

[И~N · Rating 5 out of 5]

Омайващ.
Дъхав като планинските поляни, с които е изпълнен. Омагьосващ като пътеките из Родопа, по които бяга повествованието. Приказен, от всяка страница шептят забравени легенди, поверия, а историята ври като изворите, идващи от недрата на планината.
Остър като меч с историите - кървави, поставящи на везни най-дълбоките убеждения и устои на човешкото.
Монументален като Родопа.

[Laura · Rating 2 out of 5]

Not my favorite - I found the style to be a bit confusing - jumping from excerpt to excerpt sometimes made it difficult to figure out who was narrating / where you were in the story. I also found the writing to be rather jilted - not sure if that was because of the translation, or if it is similar in the original Bulgarian.

[Адриана К. · Rating 5 out of 5]

Голяма книга!

"Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен или е целебна билка. Човек се познава по делата си."

[Антоанета · Rating 4 out of 5]

По-добре късно отколкото никога! Така и не бях стигнала до тази книга, но смъртта на автора ме накара да посегна към нея. По-точно към аудио-варианта ѝ в Сторител, където е озвучена блестящо.
Преди много години съм гледала филма и макар да бях забравила сюжета като цяло, някои сцени са се запечатали така ярко в съзнанието ми, че слушайки книгата, отново ги виждах пред мен.
Историята ни пренася в Родопа планина, в долината Елинденя в един момент, в който спокойствието на българските села е нарушено от пристигането на турски войски дошли да "помогнат" на българите да се присъединят към "правата вяра". Разказът се води от две гледни точки - българска в лицето на поп Алигорко и турска от Венецианеца - френски благородник приел исляма. Сюжетът е наситен с много емоции - гняв към турците, безсилие пред мощта им, гордост спрямо българската съпротива, жалост за всички дадени жертви, съжаление за безизходицата и погубените животи, омраза към Караибрахим и държавата, която той олицетворява. Всеки един образ е толкова майсторски изграден, че читателят и силно ги обича - Манол, Момчил, Елица и силно ги мрази - Караибрахим и най-подивялото му обкръжение. Дори второстепенните герои са силни и горди, незабравими и запомнящи се.
И все пак оценката ми е 4*, защото творбата е прекалено обременяваща, доста обстойна и описателна. Тежка е за слушане, вярвам много по-тежка за четене. Има моменти, в които просто на човек му се иска да спре, да свърши час по-скоро и да не се подлага повече на откровенията в текста. Не съм сигурна дали без образите оставени от филма, би имала същото влияние. Може би симбиозата между филм и книга в случая е плюс и за разлика от всеки друг случай, в който филмът не може да се мери с книгата, тук той е оставил в съзнанието много добри актьори с прекрасна игра и това допринася за цялостното усещане от книгата. Така или иначе се радвам, че преодолях и това предизвикателство - да се запозная с книгата и да изградя собствено мнение от нея, а не да чета разни коментари, че била "политически некоректна".

[Alexandre Milouchev · Rating 5 out of 5]

One of the most famous books in Bulgarian literature. I found it hard to read, but also deep, insightful, and compelling. It offers a tangible feel of the violent period of oppression the locals experienced under Ottoman yoke 350 years ago. Dontchev takes on multiple difficult themes, such as what it means to have a blood bond, what is culture and how to preserve it, the role of faith, the different faces of God, and more somber ones such as killing one's brother or choosing death to protect something bigger than oneself. The book teaches you a history lesson, but also a lesson in humanity. Truly a modern epic, which reminds me a bit of the great odysseys of the ancient Greeks - quite unusual for a 20th century book.

A common criticism is that the author was influenced by the ruling communist party at the time. This may or may not be true, but it does not take away from Dontchev's writing prowess or the compelling story. Many of the best books of all time had political agendas, so this doesn't automatically mean a book should be discarded to the "biased and useless" pile.

Overall I'm happy I read Време Разделно. Like they say, get to know your country to fall in love with it. Dontchev's descriptions of the Rhodope mountains will stay with me for a long time.

PS: I checked and although the book is based on historical documents describing real events, the characters and most of the story are fictional.

[Славея Котова · Rating 5 out of 5]

Доста по - добра е книгата от филма, различна в детайлите и случките, но същата по крайни изводи и послания.
Относно вечния спор за пропагандата, това е художествена литература. В нея пропаганда може да има, колкото автора си реши. По - страшното е, когато пропагандата влезе в историческата НАУКА. Там е страшното.

[Himanshu Rai · Rating 5 out of 5]

A nation is shaped by its shared memories. In literature, we can see the elements that make up a collective memory—often rooted in a common pain —that influence national identity. Newly independent countries often seek a fresh start, breaking away from their historical past. Anton Donchev's Time of Parting dives deep into a time when a nation, Bulgaria, survived by enduring humiliation under Ottoman rule. The book explores a painful choice: whether to hold on to their beliefs and die for them or convert to a foreign religion to stay alive.

Set during the Islamization of Bulgaria, particularly in the Rhodope Mountains, the novel doesn't claim to be an exact historical record. Instead, it reflects how those events shaped Bulgarian culture and identity. The theme of being forced to choose a side resonated strongly with the dominant ideologies of the polarized world. The novel has sparked ongoing debates about how the Ottoman period and forced religious conversions are viewed in Bulgaria. With the changing political landscape, Time of Parting continues to be a highly discussed and impactful piece of literature.

[Vladislav Stoilov · Rating 5 out of 5]

"Време разделно" се оказа за мен една от най-емоционалните ми книги, най-докосваща ме, а това същевременно я прави и една от най-добрите книги, които съм прочел! А аз имах и щастието да преживея разказа още по-истински, тъй като имам живот с доста общи неща. Обичам родопската музика и свиря на каба гайда. Чувал съм наживо силата на мощния родопски глас, който кара гората да се тресе. Посрещал съм нова година на отдалечен родопски връх, откъдето съм наблюдавал как селата и градовете почти навсякъде в окръжност около мен експлодират от зари, както Манол и първенците са наблюдавали онази вечер, как се подпалват от турците тези същите населени места.

Определено ще си нося героите на сърце от тук нататъ! А филма не просто не е по-добър, а е направо милиони пъти по-слаб!

Благодаря на сестра ми за подаръка с тази книга!

[Atanas Terziev · Rating 5 out of 5]

As a person who was born near Rodopi mountain this book is sacred for me. I felt the pain of characters, I cried with them, I loved with them and pray with them. It’s a really good book. There is a lot of speculation about the reason why this book has been written and what part of this has happened but I rate the text and the style of writing and also the story that we are finding in this text. It’s a heavy book with a lot of emotions and questions that came up after reading it. I recommend it.

[Alexandra · Rating 5 out of 5]

Много въздействаща книга, носеща много тъга, но и много прозрения за живота... Това е книга, която задължително трябва да бъде прочетена.

[Suited Traveler · Rating 4 out of 5]

Книгата беше прекрасна за да се показват някои исторически факти. Много подробно се описва еничарския корпус и всичко това е вярно, въпреки отрицанията на турските историци.
Обаче... В книгата почти навсякъде пише "турците, турци..." вместо "османци". Някои могат да попитат каква е разликата или дори могат да твърдят, че няма разлика. Тогаз дайте обясня накратко - в книгата се показва, че турците са правели геноцид срещу другите малцинсва, което е частично вярно. Частично е, щото и турците са били жертвата на тоя геноцид и асимилацията. По време на Османската Империя целта е била да се създава нов смесен народ, който се нарича "османец" и затова употребяването на думата "турчин" е било забранено. Дори османският език е бил смесен от турски, арабски и персийски. В книгата се споменава, че главните мюсюлмански герои говорят на турски, но този език изобщо не е турски и за да владее един човек османския език на средно ниво трбява да знае поне двата от споменатите три езици на добро ниво. Днес само тюрколози и историци могат да разберат текстовете по османския език.
А относно асимилацията, не само малцинсвата, а и самият турски народ също е изгубил много от турското си самосъзнание досега.
Накратко, Османската Империя никога не е била турска държава и не е имала почти нищо общо с турския народ. Това, че основателят на държавата е чист турчин не означава, че държавата е била турска и е представлявала турския народ.

[Victoria Toncheva · Rating 5 out of 5]

Дали заради особената ми връзка с Родопа, дали заради болезнената тематика, това ми е трети прочит на романа (винаги на нейна територия), а вероятно няма да бъде бъде и последен. Цялото ми детство е минало из тези гори, които всеки път откривам отново между редовете. Както казва авторът - Родопа се вижда само със сърцето, но трябва да имаш сърце на орел. И наред с "магичните" картини, сякаш изживявам и трагичните такива.
Антон Дончев е един от ненадминатите ни словесни художници, извайващи до съвършенство и жертвените, и насилническите образи. Плътни, наситени и живи, дори в смъртта си.
Не мога да се примиря с коментарите, че книгата е поръчкова и комунистическа. Тя е преди всичко българска. За едно от най-българските времена, макар да звучи патетично.
И когато съм в някое родопско село и сутрин ме буди местният имам от минарето, вместо звън на камбани или мелодия от гайда, сякаш наново се пренасям в романа, а кървавите и натурални картини ми минават като филмова лента през ума. И книгата като планината не може да бъде видяна, а трябва да бъде изстрадана.

[Al · Rating 5 out of 5]

The Bulgarian novel that merits its author the Nobel prize most out of all of the Bulgarian literature.

Of course this book is much more personal to me, maybe I'll add a full review sometime in the future.

[Iv Cholakova · Rating 5 out of 5]

Една омагьосваща творба на един автор - магьосник, която те кара да съпреживееш заедно с героите техните страдания,да усетиш трагизма на битието им, да достигнеш до идеята за себеотрицанието в името на общото благо.
Роман, възвисяващ човешкия дух, саможертвата и човеколюбието.

[Bjorn Roose · Rating 5 out of 5]

In tegenstelling tot een aantal van de andere boeken die ik recent besprak géén klein werkje, dit Tijden van verandering van Anton Dontsjev, noch fysiek (de Nederlandse vertaling uitgegeven bij Prometheus in 2008) noch qua betekenis. Raymond Detrez noemt het in zijn De Balkan – een geschiedenis (bespreking volgt een dezer) “nationalistische kitsch”, maar ik ben er ten eerste niet echt zeker van dat die veroordeling gebaseerd is op lezing van het boek en ten tweede wél dat Detrez bijzonder veel sympathie aan de dag legt voor de partij die er het slechtst vanaf komt in het boek: het Ottomaanse rijk.

Ik wil u desalniettemin – noem het een voorschot op de bespreking van het boek van Detrez – het hele citaat ter zake niet onthouden: “De [Bulgaarse, noot van mij] overheid maakte een enorm budget vrij om Anton Dončevs roman Vreme razdelno (Een tijd van scheiding, 1964) over de (door kritische Bulgaarse historici erg omstreden) gedwongen islamisering van de Bulgaren in de Rodopen in de zeventiende eeuw te laten verfilmen. Het resultaat, Vreme na nasilie (Een tijd van geweld, 1988) van Ljudmil Stajkov, een bijna vijf uur durende reeks gruwelscènes, was net zulke nationalistische kitsch als het boek, maar werd in Bulgarije een cultfilm.”

Maar ik zet daar meteen de achterflaptekst van uitgeverij Prometheus naast: “Tijden van verandering, een klassiek meesterwerk uit de Bulgaarse literatuur, vertelt het grootse verhaal van haat en liefde, trouw en verraad, moed en lafheid tijdens de gedwongen islamisering van de bewoners van het dal Elindenja in het Rodopengebergte in het zuiden van Bulgarije. Dontsjevs meesterlijke pen schetst de titanenstrijd van botsende, onbuigzame karakters tegen de achtergrond van besneeuwde bergtoppen, ondoordringbare bossen en geurige valleien. De islamisering van de Balkan door de Turken behoort tot de huiveringwekkendste gebeurtenissen in de Europese geschiedenis. Deze schitterende roman veroverde de wereld en werd in 25 talen vertaald.”

En, okee, de communistische dictatuur in Bulgarije had in 1988 alle redenen van de wereld om de nationalistische trom te roeren (dat hebben communistische dictaturen, met die van Stalin in de Sovjet-Unie op kop, altijd gedaan als de zaken hen uit de hand begonnen te lopen, net zoals grote “Europeanen” in tijden van corona plotseling vóór grenzen tussen Europese lidstaten zijn), maar welke redenen had de Bulgaarse regering om, via het Ministerie van Buitenlandse Zaken, in 2008 financiële steun te verlenen aan de uitgave van deze vertaling?

Goed, de Coalitie voor Bulgarije vormde er de leiding van. Maar Detrez heeft het daar niet over: hij zegt op pagina 556 van zijn boek dat “de parlementsverkiezingen van juni 2005 werden gewonnen door de Socialistische Partij”. Dat klopt in die zin dat de Bulgaarse Socialistische Partij een onderdeel was van de Coalitie voor Bulgarije, maar dat klopt niet in de zin dat van die Coalitie ook onder andere de Bulgaarse Communistische Partij, de Groene Partij van Bulgarije, de Burgerunie “Roma”, de Beweging voor Sociaal-Humanisme en een paar “sociaaldemocratische” clubs deel uitmaakten. Moesten die ook per se de nationalistische trom roeren of waren het in werkelijkheid dezélfden die eerder al steun hadden verleend aan de verfilming die nu ook steun verleenden aan de vertaling naar het Nederlands? Wel, misschien dan. Want behalve de Bulgaarse Communistische Partij zat er nog een véél belangrijker communistische partij in die Coalitie voor Bulgarije: de Socialistische Partij waarvan Detrez spreekt. De oorspronkelijke Bulgaarse Communistische Partij vervelde namelijk ter gelegenheid van de eerste vrije verkiezingen na de val van de communistische dictatuur tot … Bulgaarse Socialistische Partij. Deze “deed (…) afstand van het marxisme-leninisme”, aldus Wikipedia, maar misschien niet van het ondersteunen van “nationalistische kitsch”?

Maar dan nog, de Coalitie voor Bulgarije vormde dan wel de leiding van de regering die in 2008 deze vertaling financieel steunde, maar er zaten nóg twee partijen in die regering: de Nationale Beweging voor Stabiliteit en Vooruitgang (tot 2007 Nationale Beweging Simeon II genoemd), een volbloed liberale partij en lid van de Liberale Internationale (dus zeker geen nationalisten), en de Beweging voor Rechten en Vrijheden. Die laatste is óók al een liberale partij, maar vooral de politieke vertegenwoordiger van … de Turkse minderheid in het land. Iets zegt me dus dat zo’n regering geen financiële steun gaat verlenen aan “nationalistische kitsch”.

Iets zegt me ook dat Prometheus daar nu niet meteen een uitgeverij naar is. Kijk naar de auteurs die bij de uitgeverij hun stal gevonden hebben en je kan dat alleen maar beamen. De uitgeverij is niet echt ideologisch in een bepaalde hoek te drukken (houden zo, zou ik zeggen), maar wie werken van mensen als Kader Abdolah, Özcan Akyol, Abdelkader Benali, Rachid Benhammou, Frits Bolkestein, Hafid Bouazza, Herman Brusselmans, NoViolet Bulawayo, Sybrand Buma, Saskia De Coster, Tofik Dibi, Jeroen Dijsselbloem of – ik hou er na de “D” maar mee op – Wijnand Duyvendak uitgeeft, zal zich allicht niet bezighouden met het verspreiden van “nationalistische kitsch” (al zullen sommigen liberalen als Thierry Baudet of Martin Bosma, ook in de portefeuille van Prometheus, ongetwijfeld vanuit politiek-strategisch oogpunt aanduiden als nationalisten of “erger”, naarmate het uitkomt).

Het is dan ook heel simpel: Tijden van verandering ís geen “nationalistische kitsch”. En het is zeker ook geen “reeks gruwelscènes”. In tegendeel, het is eerlijk gezegd een zeer evenwichtig boek.

Het wordt om te beginnen al verteld vanuit twee standpunten, dat van een “pope” die al zijn hele leven in het dal woont en dat van een Franse edelman die bij Kandia (tegenwoordig Heraklion) op Kreta gevochten heeft tegen de Turken, maar zich heeft laten bekeren. Dat zijn twee mensen die sowieso met twijfels leven: de pope al vanuit het simpele feit dat de natuur en de seizoenen de enige werkelijke god zijn van de herders, de Franse edelman omdat hij voortdurend weg-en-weergeslingerd wordt tussen zijn fysieke angst en zijn geestelijke opstandigheid.

Er zitten ook, ondanks het feit dat – zoals gezegd – het Ottomaanse rijk er het slechtst van af komt (per slot van rekening bezet het een gebied waarvan de bewoners geen enkele band hebben met dat rijk, noch qua taal, noch qua religie, noch qua geschiedenis, en dat mag toch wel duidelijk gemaakt worden) good guys en bad guys langs beide zijden, halfslachtigen ook, en eigenlijk geen echte helden. Of toch, er zijn helden in dit verhaal, maar het is geen heldenepos, het blijven heel duidelijk mensen. Ook als ze geweld plegen of geweld ondergaan. Dontsjev schrijft in een stijl die ik zou durven omschrijven als “in mineur”. Het enige wat écht overdonderend is, is het decor waarin het verhaal zich afspeelt. En dat zal niet eens zo gewild zijn, het was gewoon zo. Zoals de achterflaptekst ook nog vermeldt: “Toen hij het Rodopengebergte bezocht, was hij zo getroffen door de totale schoonheid dat hij in slechts 36 dagen Tijden van verandering schreef.”

Ik wil mijn bespreking van deze klassieker daarom graag beëindigen met het einde van het boek, een einde dat me een beetje deed denken aan die andere klassieker, Het geslacht Björndal van Trygve Gulbranssen, en vooral dan de natuur daarin, het decor dat ter gelijkertijd het hoofdpersonage is:

“Op het hoogste punt van de pas, vanaf dezelfde plek waar ik Elindenja een jaar eerder voor het eerst had gezien, keerde ik mijn paard om en keek er opnieuw naar.
Slechts een jaar was verstreken, maar er was zoveel gebeurd. Manol was er niet meer, Momtsjil was er niet meer. Elitsa was er niet meer.
En de nieuwe Manol was geboren.
Elindenja was er niet meer.
Opnieuw waren het gebergte en de bossen in diepe rust verzonken. Opnieuw was er geen vlaagje wind dat de sierlijke toppen van de dennen bewoog die zich aftekenden tegen de avondhemel.
Beneden in het dal rookte Prosojna. En die rook steeg niet omhoog maar breidde zich langzaam uit en omhulde het dorp. Net alsof het diep verzonken was in dichte mist. De muren van de huizen leken op vliegen die in spinnenwebben waren verstrikt, allang dood en uitgezogen. In de diepte lag de zwarte, door de vloed weggevaagde verbrande plek bij Podvis. En boven de donkere hellingen van het dal hingen wolken – grijsblauw, inkt- en melkkleurig, geheel onbeweeglijk als echte bergen. En dit nieuwe gebergte boven de zwartblauwe beboste bergen verlengde en verhoogde Rodopa tot in de hemel en maakte het spookachtige dode dorp op de bodem van het dal nog kleiner en nog doder.
Hier eindigt het verhaal over de verwoesting van het dal Elindenja.
Elindenja was er niet meer.
Geen mensenvoet zou ooit weer over de verharde weg afdalen, die overwoekerd zou worden door onkruid en brandnetels, de paden zouden een omweg maken. Zelfs de jagers zouden niet op de dieren jagen die zich in de ruïnes zouden verstoppen.
Het dal Elindenja was ten onder gegaan. Maar boven in het gebergte, onder de pas, rookten de schoorstenen van een nieuw dorp dat niet eens een eigen naam had. De weg leidde naar een ander dorp, naar Momtsjilovo, midden in het dal Vijfstemmen. Elindenja baarde twee dorpen en ook al zong in het ene dorp de muezzin en luidde in het andere een kerkklok, ze waren toch kinderen van dezelfde moeder.
Ik keerde om en zag Elindenja nooit meer terug.”

[Stoyan Zahirov · Rating 5 out of 5]

Абдуллах нямаше ни минало, ни бъдеще. Абдуллах нямаше цели. Имаше само една цел - да оцелее. Да живее. Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища водят до никъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката.
Абдуллах имаше тоя миг, звездите, планината.
Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Можеш ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.
Абдуллах беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше - той се радваше на единственото, което имаше - на мига, - и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг.
Оставаше ми само една крачка до щастието - да победя мисълта, че миговете щяха да имат край, че един миг ще бъде последен и след това аз - Абдуллах - ще си отида. А вятърът ще духа, облаците ще летят, реката ще тече. И мене няма да ме има.
През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по силно - дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.

Суета на суетите,всичко е суета... Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слъннцето? Едно поколение преминава друго дохожда. А земята вечно стои...
Окото не се насища с гледане,нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало,това е, коети ще се извърши.И няма нищо ново под слънцето...

[Lina · Rating 5 out of 5]

“Дошло е време разделно!”
Мисля, че ме боли сърцето. Прекрасно написана книга. Хем е тежка, хем се чете бързо.
Жалко, че по време на комунизма се е наложило романът да бъде цензуриран. Но, предвид прочетеното, не ми се мисли какво е имало за “цензуриране”.
За първи път чета книга, в която второстепенния герой наблюдава и описва действията на главните герои - такъв тип летописи всъщност са много интересни.
Не съм сигурна от кого повече ми хареса гледната точка - дали от поп Алигорко или от Венецианеца.
Влюбих се в метафората за ябълката - смятам, че е приложима и до днес, даже трябва по-често да си я припомняме.
Трудно ми е да си представя да живея в такова време.
Чак ми е чудно как такава книга може да се напише за по-малко от 50 дни.
Не знам още какво да кажа, как да опиша тъгата в сърцето ми… задължително четиво за всички българи.
Ах, не случайно Родопа ми е любимата планина.

[Йоана Борисова · Rating 4 out of 5]

Тази книга е силно описателна и то в хубав смисъл особено откъм пейзажи и природни настроения, с което успя бързо да ме спечели. Почувствах се, че все едно аз самата стоя насред планината и усещам слънчевите лъчи по кожата си. Рисуването на случките с подобни думи остави в мен чувство на страхопочитание и просто затаих дъх и зачетох...
Стилът на писане е изключително богат и цветен на турцизми и стари български думи, които можеш все още да чуеш само по малките, забравени български села от устата на някоя баба. Обаче колкото и красиво да се описват природните гледки, когато погледът ни се снижи до потурчените българи, нещата не са толкова хубави изобщо. Бих казала, че досега не съм била толкова стъписвана от която и да е друга книга. Просто горчивината от жестокостите дълго остава в съзнанието на читателя, карайки го да се чуди... найстина ли е имало такива неща тогава? Определено книгата подтиква към омраза, насочена към определени нации, и разбирам защо е толкова кофликтен роман.

Силно изразена е идеята за несломимия дух на народа ни пред лицето на тираните. Във всяко едно малко действие Дончев показва колко силен може да бъде човек, за да запази вярата и езика си. Старае се да покаже на какво са готови и едните и другите, а кръстопътят между двете е винаги главната дилема на всеки един от персонажите.

И като стана въпрос за персонажите... те са особено колоритни и разнообразни, ала все пак до болка познати образи от българската литература. Патриоти, доносници, будители, духовници, предатели и всичко друго, за което се сещате, го има.

[Julia Jarvis · Rating 5 out of 5]

Много силна книга!

Това, което ще помня от нея е не толкова зловещината, която се описва от едно изминало време и едни изминали животи, но красотата на Родопа планина, силата на духа, мелодията на кавала, любовта.

И друго, действието се развива през 1300-та година, не виждаме и не чуваме ли подобни действия на човек срещу човека, на една вяра срещу друга вярва и в наши дни по света?

Защо поколенията не се учат от стари грешки?