What do you think?
Rate this book
Мисия Туран
В далечен Туран, малка изостанала република в центъра на Азия, експедиция от далечна България, развита, богата страна в състава на ЕС, търси корените на великото някога българско племе. Проф. Несторов вярва, че местните жители са преки потомци на прабългарите, и е готов да измери хиляди глави, за да докаже теорията си. А в България се задават избори.
Нацията се топи, рейтингът на политиците пада. Какво по-хубаво от откриването на нови българи, които да пуснат „правилната“ бюлетина? Историческата мисия да интегрира братята по кръв се пада на проф. Докузанов, идеолог на телевизия „Онгъл Нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, продавач на митове и ритуални чаши от черепи на византийски войници.
Нацията се топи, рейтингът на политиците пада. Какво по-хубаво от откриването на нови българи, които да пуснат „правилната“ бюлетина? Историческата мисия да интегрира братята по кръв се пада на проф. Докузанов, идеолог на телевизия „Онгъл Нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, продавач на митове и ритуални чаши от черепи на византийски войници.
412 pages, Paperback
Published January 1, 2021
6 people are currently reading
69 people want to read
About the author
Alek Popov
34 books87 followersБиография в БГ-Фантастика.
Алек Попов е роден в София през 1966. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климен Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат. В момента Алек Попов е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание „Родна реч“. Прес-секретар на българския ПЕН център.
Алек Попов е роден в София през 1966. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климен Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат. В момента Алек Попов е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание „Родна реч“. Прес-секретар на българския ПЕН център.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 17 of 17 reviews
August 10, 2021
В този ужасно забавен роман Алек Попов търси корените на “българщинАта” в далечна Централна Азия. Експедиция от БАН тръгва из просторната степ, за да издири остатъците от древното прабългарско племе, да докаже научно истината за нашите прародители. Целта е обаче не просто те да се интегрират към днешна България и Европейски съюз, а да се използват политически като гласуват с “правилната” бюлетина.
В романа има както история и псевдотакава, така и идеология, медии и шаманизъм, а също и любовен романс — всичко това центрирано около въпросите кои сме и откъде идваме, а най-вече защо сме такива, каквито сме.
Блестящо написана и отлично редактирана.
Препоръчвам горещо, особено сега в оставащите седмици на лятото.
В романа има както история и псевдотакава, така и идеология, медии и шаманизъм, а също и любовен романс — всичко това центрирано около въпросите кои сме и откъде идваме, а най-вече защо сме такива, каквито сме.
Блестящо написана и отлично редактирана.
Препоръчвам горещо, особено сега в оставащите седмици на лятото.
November 29, 2021
Алек Попов - "Мисия Туран", изд. "Сиела" 2021
След дълго отлагане прочетох и нея.
А отлагах не за друго, а защото харесвам книгите на Алек Попов /от всичко прочетено не харесах изцяло само "Митология на прехода"/и защото открай време имам навик да отлагам и предвкусвам удоволствията. Очаквах много да харесам тази книга.
Бях си обещала да чета бавно. Не ми се получи - след леко бавене в началото, докато се ориентирам, страниците започнаха да хвърчат.
Нека предупредя нещо. Ако очаквате тази книга да ви докара до бурни изблици на смях или поне до постоянно хилене, няма да стане. Смях има, наистина, но той е горчив. Ситуациите са не толкова смешни, колкото абсурдни. И поне аз на моменти имах чувството, че чета не роман, а преразказана действителност, в която само имената са сменени.
В "Мисия Туран" Алек Попов се "заиграва" с придобилите популярност теории за произхода на древните българи, някогашното величие на България - не онова, което знаем от учебниците - и стигащите на моменти до абсурдност методи за установяване на "българския" произход на населението на отдалечени от нас - както геграфски, така и културно - държави и племена. Може би не съмч права да се чувствам така, но през цялото време, докато четях за "изследванията" и "измерванията" на групата български учени, не можех да се отърва от мисълта: "Боже, колко нелепо звучи всичко това".
Ако търсите в тази книга чист хумор, който предизвиква весел смях, едва ли ще го намерите. Това е по-скоро сатира - до голяма степен политическа, но също и "културна", ако мога да я нарека така. Със съперничеството между учените, с опитите на всяка цена да се докаже миналото величие и родството между два напълно различни от друг народа. И ако има смях, той е горчив. Поне за мен беше така.
Все пак тази книга е роман, което значи, че голяма част от събитията са измислени. Различните теории за произхода на българите обаче съществуват. И колкото и добросъвестни учени да има, които се опитват да открият реални факти и доказателства, вероятно винаги ще има и такива като Хронев и Докузанов, готови да изопачат фактите и да "произведат" нови българи с цената на всичко, включително и на незаконни политически машинации, само и само да докажат тезите си.
Не мога да се въздържа от едно сравнение между тази книга и "Мисия Лондон". Докато четях "Мисия Лондон", не ми беше особено трудно да се досетя - или поне да предположа - кои са прототипите на героите. Тук не успях, може би защото част от тях са от среди, които не са ми толкова добре познати.
Книгата ми хареса. Но ми беше и някак тъжна, защото този стремеж към доказване на древен произход и минало величие идва от страна на една нация, която се топи. И може би точно затова така отчаяно вярваме, че там някъде има наши "сродници" - за да не се стопим напълно.
А може би заради хора като Косара и Саян ще продължи да ни има.
След дълго отлагане прочетох и нея.
А отлагах не за друго, а защото харесвам книгите на Алек Попов /от всичко прочетено не харесах изцяло само "Митология на прехода"/и защото открай време имам навик да отлагам и предвкусвам удоволствията. Очаквах много да харесам тази книга.
Бях си обещала да чета бавно. Не ми се получи - след леко бавене в началото, докато се ориентирам, страниците започнаха да хвърчат.
Нека предупредя нещо. Ако очаквате тази книга да ви докара до бурни изблици на смях или поне до постоянно хилене, няма да стане. Смях има, наистина, но той е горчив. Ситуациите са не толкова смешни, колкото абсурдни. И поне аз на моменти имах чувството, че чета не роман, а преразказана действителност, в която само имената са сменени.
В "Мисия Туран" Алек Попов се "заиграва" с придобилите популярност теории за произхода на древните българи, някогашното величие на България - не онова, което знаем от учебниците - и стигащите на моменти до абсурдност методи за установяване на "българския" произход на населението на отдалечени от нас - както геграфски, така и културно - държави и племена. Може би не съмч права да се чувствам така, но през цялото време, докато четях за "изследванията" и "измерванията" на групата български учени, не можех да се отърва от мисълта: "Боже, колко нелепо звучи всичко това".
Ако търсите в тази книга чист хумор, който предизвиква весел смях, едва ли ще го намерите. Това е по-скоро сатира - до голяма степен политическа, но също и "културна", ако мога да я нарека така. Със съперничеството между учените, с опитите на всяка цена да се докаже миналото величие и родството между два напълно различни от друг народа. И ако има смях, той е горчив. Поне за мен беше така.
Все пак тази книга е роман, което значи, че голяма част от събитията са измислени. Различните теории за произхода на българите обаче съществуват. И колкото и добросъвестни учени да има, които се опитват да открият реални факти и доказателства, вероятно винаги ще има и такива като Хронев и Докузанов, готови да изопачат фактите и да "произведат" нови българи с цената на всичко, включително и на незаконни политически машинации, само и само да докажат тезите си.
Не мога да се въздържа от едно сравнение между тази книга и "Мисия Лондон". Докато четях "Мисия Лондон", не ми беше особено трудно да се досетя - или поне да предположа - кои са прототипите на героите. Тук не успях, може би защото част от тях са от среди, които не са ми толкова добре познати.
Книгата ми хареса. Но ми беше и някак тъжна, защото този стремеж към доказване на древен произход и минало величие идва от страна на една нация, която се топи. И може би точно затова така отчаяно вярваме, че там някъде има наши "сродници" - за да не се стопим напълно.
А може би заради хора като Косара и Саян ще продължи да ни има.
December 2, 2021
Алек Попов може много повече и го е доказал с "Черната кутия", "Митология на прехода", дори с "Мисия Лондон".
За съжаление, "Мисия Туран" е провал, дори по - голям от "Сестри Палавееви".
За пореден път се сблъсквам с явлението добра идея да бъде ужасяващо зле реализирана. Най-голямото достойнство на един сатиричен текст е да не му личи, че е такъв, да е реалистичен и правдоподобен. При "Мисия Туран" това липсва - "сатиричността", ако изобщо я има, се натрапва на читателя с всяко изречение, с всяка ситуация, в която героите на романа попадат. Усещането е все едно гледаш плосък телевизионен скеч по злободневна тема. Липсва художествена стойност.
Прекаляването с нелепите имена на героите също вреди на романа и книгите от този тип - колкото по - измислени са имената, толкова по - изкуствен стои текстът. Няма как да повярваш в достоверността му, защото той постоянно ти крещи в лицето, че е измислица, която трябва да е смешно - сатирична. Ами, не, не са прави така. Ефектът е обратен - текстът олеква неимоверно много.
Липсва силно, въздействащо авторово послание, което да осмисли целия текст. Алек Попов разказва някакви истории, които се развиват еднопластово и които нямат никакъв закодиран по - дълбок смисъл под видимата повърхност. Посланията, доколкото има такива, също са повърхностни, семпли и общоизвестни. Сякаш авторът се страхува, че читателите нямат капацитета да разберат нещо по - сложно.
Самото развитие на историите на различните герои също е предвидимо и очаквано още от самото начало. Създава се усещането, че авторът го е било страх да използва въображението си, за да не загуби масовата аудитория, към която книгата е насочена. В книгата има откровено глупави и нелепи решения за развоя на историята.
Казват, че финалът оправял всичко. Склонен съм да се съглася. За съжаление, обаче, при "Мисия Туран" финалът доразваля и без това слабата история, която води до него. На практика финалът на романа не е финал, той не завършва повествованието (не, нямам предвид, че е отворен), не затваря композиционна рамка, нито носи смислова завършеност на текста. Просто произволна сцена, след която авторът е нямал какво повече да каже.
В заключение мога да кажа, че "Мисия Туран" е безлична и безсмислена книга. Каквото с нея, това и без нея, не обогатява литературата по никакъв начин.
Искрено се надявам в следващите си текстове Алек Попов да се завърне към стойностното писане за сметка на доходоносното.
За съжаление, "Мисия Туран" е провал, дори по - голям от "Сестри Палавееви".
За пореден път се сблъсквам с явлението добра идея да бъде ужасяващо зле реализирана. Най-голямото достойнство на един сатиричен текст е да не му личи, че е такъв, да е реалистичен и правдоподобен. При "Мисия Туран" това липсва - "сатиричността", ако изобщо я има, се натрапва на читателя с всяко изречение, с всяка ситуация, в която героите на романа попадат. Усещането е все едно гледаш плосък телевизионен скеч по злободневна тема. Липсва художествена стойност.
Прекаляването с нелепите имена на героите също вреди на романа и книгите от този тип - колкото по - измислени са имената, толкова по - изкуствен стои текстът. Няма как да повярваш в достоверността му, защото той постоянно ти крещи в лицето, че е измислица, която трябва да е смешно - сатирична. Ами, не, не са прави така. Ефектът е обратен - текстът олеква неимоверно много.
Липсва силно, въздействащо авторово послание, което да осмисли целия текст. Алек Попов разказва някакви истории, които се развиват еднопластово и които нямат никакъв закодиран по - дълбок смисъл под видимата повърхност. Посланията, доколкото има такива, също са повърхностни, семпли и общоизвестни. Сякаш авторът се страхува, че читателите нямат капацитета да разберат нещо по - сложно.
Самото развитие на историите на различните герои също е предвидимо и очаквано още от самото начало. Създава се усещането, че авторът го е било страх да използва въображението си, за да не загуби масовата аудитория, към която книгата е насочена. В книгата има откровено глупави и нелепи решения за развоя на историята.
Казват, че финалът оправял всичко. Склонен съм да се съглася. За съжаление, обаче, при "Мисия Туран" финалът доразваля и без това слабата история, която води до него. На практика финалът на романа не е финал, той не завършва повествованието (не, нямам предвид, че е отворен), не затваря композиционна рамка, нито носи смислова завършеност на текста. Просто произволна сцена, след която авторът е нямал какво повече да каже.
В заключение мога да кажа, че "Мисия Туран" е безлична и безсмислена книга. Каквото с нея, това и без нея, не обогатява литературата по никакъв начин.
Искрено се надявам в следващите си текстове Алек Попов да се завърне към стойностното писане за сметка на доходоносното.
March 22, 2023
Чудя се сега коя от двете „мисии“ повече ми хареса… Вярно, лондонската си имаше филм, при това „култов“, докато за туранската не е ясно дали някой ден ще излезе на екран. И дали ще става за гледане. С тези продукции напоследък е все по-съмнително. Днешните актьори като че ли не са като ония от едно време. Липсва им солта и пиперът. Не миришат на лук, не изглеждат естествени пред камерата. За „Мисия Туран“ прочетох някои доста негативни отзиви тук. Слаба била, липсвало авторовото послание, добра идея, но лоша реализация и т.н. Всъщност романът се чете леко и на моменти е доста забавен. Да, не докарва до сълзи, но то коя ли книга може чак пък до сълзи да те докара? Нека поне за малко да бъдем честни пред себе си! Колко трябва да е добра и смешна една книга, че да те разсмее до сълзи? Теб, улегналия читател, с една камара прочетени книги зад гърба си, ала и вече на възраст, която не е много за споменаване. Неконтролираният истеричен смях отива повече на младото поколение. Старата генерация просто ще се усмихне наум и ще отгърне следващата страница.
Романът на Алек Попов си има своите достойнства. Не бих казал, че образите в него са чак толкова плоски. Като цяло отговарят на прототипите си, макар и наистина да са малко стилизирани за нуждите на сатирата. Собственик на патриотарска телевизия с амбиции да влезе в политиката. Не са толкова много, че да не се досетим кой би могъл да е първообразът. Или историкът проф. Боромир Докузанов. Аз се сещам само за един известен историк с инициали Б. Д. Сещам се и за връзката му с един влиятелен политик, който искаше да става президент от путинов тип, но не успя. Сещам се също за президенти, които бяха тръгнали от нищото, катерейки се в партийната йерархия, имаха реални университетски дипломи, но ги издигнаха на този пост не заради интелектуалните им достойнства, а защото даваха „вид на изглед“. Пък и защото просто нямаше кого друг да сложат на това място, както ни се напомня в романа. В началото на прехода се забелязваше воля и стремеж народният вот да бъде изпълняван, да се управлява реално. Мина им. Сега е времето н�� (без) принципните коалиции. Най-сладкото е да вземеш властта, ама да не я упражняваш. Все едно си турил едни пари в банката – да си седят там, че знае ли човек… После същите тези президенти смениха прически и костюми, стремейки се към още по-позитивен имидж. Рейтингът се превърна в най-важното нещо на този свят. И парите, разбира се, но те са под масата. Построиха са тръби, прибраха се комисионни, с тях се вдигнаха дворци и хотели. Народът не е прост, но недоволството му отново се изля в измисляне на вицове и люти закани в социалните медии. Някои тръби останаха празни, но дворците и хотелите си стоят. За пред медиите всички са чисти като сълза. Само не ги питайте откъде им е първият милион. Всичко друго могат да обяснят. Та какво да ѝ е толкова смешно на книгата? Че то си е живата действителност, но разказана уж като роман. Авторовото послание, ако случайно сте го пропуснали, го има на едно-две места към края на книгата. Малко преди да избере да последва сърцето си Косара разсъждава над това, че (цитирам по памет) „всъщност далеч не е толкова важно от кого точно си произлязъл, но хората това не успяват да го проумеят“. Нима не е така? Нима не сме всички по-близки или по-далечни роднини на изправилата се маймуна (ако вярваме на Дарвин)? С какво толкова сме различни един от друг? Кое ни е специалното, магичното, богоизбраното? Не е ли биенето в гърдите с викове „Болгар, болгар!“ израз на степента на собствената ни комплексираност като нация? Със същия успех други народи също биха могли да се удрят в гърдите. Все си е маймунска работа. Само думите са различни. Дали наистина един народ е безкрайно лош (както от векове например се счита за евреите), а друг е роден за велики дела? Глупости на търкалета! Всички сме еднакви. Всички сме хора. Няма никакво значение дали сме българи, англичани, виетнамци или ганайци. Всички сме хора и сме много по-близки един на друг, отколкото политиката, историята и културата се опитват да ни внушават. Имаме едни и същи поговорки, страдаме, обичаме, мразим и се радваме еднакво силно. Понякога войниците на фронта си дават сметка за това и отказват да се бият срещу „омразния враг“. За ужас на политици и генерали грижливо оформеният образ на врага, който яде деца, започва да губи почва под краката си. Национализмът е фалшива история, умишлено поставена в светлината на прожекторите, за да даде картите в ръцете на онези, които създават легендата. По-важното от това да бъдеш българин (или какъвто и да е друг) е да бъдеш човек. От онези човеци с главно Ч. Да живееш в мир с останалите, зачитайки правото им да съществуват, уважавайки ги толкова, колкото уважаваш и самия себе си. Другото е една фалшива система, създадена и подхранвана с определени користни цели. Всеки народ има за какво да бъде възхваляван и за какво да бъде корен. Национализмът се фиксира само върху възхвалата. „Ние сме единствените, които са добри на този свят. Всички други са врагове.“ Доста плоско, съгласете се. В интелектуален план. Като кон с капаци, комуто е дадено да вижда само онова, което се намира на пътя пред него. Националистите обикновено са истински експерти по националната тема и пълни невежи по всички останали. Но пък какво по-добро сме измислили като цивилизация до момента? Виждаме, че в редица отношения и глобализмът не е стока. Комунистическият интернационал също се провали в опитите си да обедини пролетариите по цял свят. Така стигаме до думите, приписвани на Чърчил, че демокрацията била лоша форма на обществено управление, но по-добра засега не била измислена.
Книгите на Алек Попов са колкото смешни, толкова и сериозни, стига да ти стиска да пренасочиш неудобните въпроси към самия себе си. Ние българите сме сравнително добре в това отношение. Може да нямаме настояще, но сме богати на минало. За други нации и държави това са теми табу. Приемливо е фундаментът на обществото да е зъл, но не и фалшив, защото това е първата стъпка към неговото сгромолясване. То пък и настоящето не ни е чак толкова лошо, като се замисли човек. Никой не ни спира да пишем и четем книги, да задаваме въпроси на другите и към себе си, да спорим, да се обвиняваме един друг за общите ни беди. В крайна сметка всичко това е форма на свобода.
Романът на Алек Попов си има своите достойнства. Не бих казал, че образите в него са чак толкова плоски. Като цяло отговарят на прототипите си, макар и наистина да са малко стилизирани за нуждите на сатирата. Собственик на патриотарска телевизия с амбиции да влезе в политиката. Не са толкова много, че да не се досетим кой би могъл да е първообразът. Или историкът проф. Боромир Докузанов. Аз се сещам само за един известен историк с инициали Б. Д. Сещам се и за връзката му с един влиятелен политик, който искаше да става президент от путинов тип, но не успя. Сещам се също за президенти, които бяха тръгнали от нищото, катерейки се в партийната йерархия, имаха реални университетски дипломи, но ги издигнаха на този пост не заради интелектуалните им достойнства, а защото даваха „вид на изглед“. Пък и защото просто нямаше кого друг да сложат на това място, както ни се напомня в романа. В началото на прехода се забелязваше воля и стремеж народният вот да бъде изпълняван, да се управлява реално. Мина им. Сега е времето н�� (без) принципните коалиции. Най-сладкото е да вземеш властта, ама да не я упражняваш. Все едно си турил едни пари в банката – да си седят там, че знае ли човек… После същите тези президенти смениха прически и костюми, стремейки се към още по-позитивен имидж. Рейтингът се превърна в най-важното нещо на този свят. И парите, разбира се, но те са под масата. Построиха са тръби, прибраха се комисионни, с тях се вдигнаха дворци и хотели. Народът не е прост, но недоволството му отново се изля в измисляне на вицове и люти закани в социалните медии. Някои тръби останаха празни, но дворците и хотелите си стоят. За пред медиите всички са чисти като сълза. Само не ги питайте откъде им е първият милион. Всичко друго могат да обяснят. Та какво да ѝ е толкова смешно на книгата? Че то си е живата действителност, но разказана уж като роман. Авторовото послание, ако случайно сте го пропуснали, го има на едно-две места към края на книгата. Малко преди да избере да последва сърцето си Косара разсъждава над това, че (цитирам по памет) „всъщност далеч не е толкова важно от кого точно си произлязъл, но хората това не успяват да го проумеят“. Нима не е така? Нима не сме всички по-близки или по-далечни роднини на изправилата се маймуна (ако вярваме на Дарвин)? С какво толкова сме различни един от друг? Кое ни е специалното, магичното, богоизбраното? Не е ли биенето в гърдите с викове „Болгар, болгар!“ израз на степента на собствената ни комплексираност като нация? Със същия успех други народи също биха могли да се удрят в гърдите. Все си е маймунска работа. Само думите са различни. Дали наистина един народ е безкрайно лош (както от векове например се счита за евреите), а друг е роден за велики дела? Глупости на търкалета! Всички сме еднакви. Всички сме хора. Няма никакво значение дали сме българи, англичани, виетнамци или ганайци. Всички сме хора и сме много по-близки един на друг, отколкото политиката, историята и културата се опитват да ни внушават. Имаме едни и същи поговорки, страдаме, обичаме, мразим и се радваме еднакво силно. Понякога войниците на фронта си дават сметка за това и отказват да се бият срещу „омразния враг“. За ужас на политици и генерали грижливо оформеният образ на врага, който яде деца, започва да губи почва под краката си. Национализмът е фалшива история, умишлено поставена в светлината на прожекторите, за да даде картите в ръцете на онези, които създават легендата. По-важното от това да бъдеш българин (или какъвто и да е друг) е да бъдеш човек. От онези човеци с главно Ч. Да живееш в мир с останалите, зачитайки правото им да съществуват, уважавайки ги толкова, колкото уважаваш и самия себе си. Другото е една фалшива система, създадена и подхранвана с определени користни цели. Всеки народ има за какво да бъде възхваляван и за какво да бъде корен. Национализмът се фиксира само върху възхвалата. „Ние сме единствените, които са добри на този свят. Всички други са врагове.“ Доста плоско, съгласете се. В интелектуален план. Като кон с капаци, комуто е дадено да вижда само онова, което се намира на пътя пред него. Националистите обикновено са истински експерти по националната тема и пълни невежи по всички останали. Но пък какво по-добро сме измислили като цивилизация до момента? Виждаме, че в редица отношения и глобализмът не е стока. Комунистическият интернационал също се провали в опитите си да обедини пролетариите по цял свят. Така стигаме до думите, приписвани на Чърчил, че демокрацията била лоша форма на обществено управление, но по-добра засега не била измислена.
Книгите на Алек Попов са колкото смешни, толкова и сериозни, стига да ти стиска да пренасочиш неудобните въпроси към самия себе си. Ние българите сме сравнително добре в това отношение. Може да нямаме настояще, но сме богати на минало. За други нации и държави това са теми табу. Приемливо е фундаментът на обществото да е зъл, но не и фалшив, защото това е първата стъпка към неговото сгромолясване. То пък и настоящето не ни е чак толкова лошо, като се замисли човек. Никой не ни спира да пишем и четем книги, да задаваме въпроси на другите и към себе си, да спорим, да се обвиняваме един друг за общите ни беди. В крайна сметка всичко това е форма на свобода.
July 30, 2021
Онази част от населението, която вярваше в извънземни и врачки, беше естествено най-предразположена за всички теории, свързани с произхода на древните българи и тяхното непреходно значение в брънката на човешката цивилизация (Алек Попов, Мисия Туран).
Мисия Туран е писанието, което канонизира свещения български граал! Черепът на византийския император Никифор, с който хан Крум е вдигнал наздравица за победата, разбира се. На дневен ред е да се копаят византийски черепи за сувенирни чаши за вино от района на Върбишкия проход. Но с едно наум, че може и да са от след Народния съд. Като същевременно в Средна Азия се провеждат антропологични експедиции в търсене на далечни роднини по прабългарска линия, с чиято помощ да се реши демографската криза в Аспарухова България 14 века след създаването ѝ. Като данни се събират по метода на измерване на черепите на респондентите (официален евфемизъм за туземци). Карнобатски (да не се бърка с айтоски) късоглав мезоцефал с наченки на прогматизъм се приема за окуражаваща по-нататъшните изследвания в района на Новобетноск-Авитохолск находка. При това се бърза, за да се изпреварят унгарците да не предявят претенции! Добре би било да се изпреварят и сибирската зима и летящите напосоки стрели* на любовта, преди да са ни обвързали с някой чукундур (древна българска дума!) на ръководна държавна длъжност. Осен ако не я оставим да препусне в степта на вран кон. Увлечена във вихъра на играта бускачи. Която е подобна на испанската корида, но с труп на коза вместо настървен бик. Иначе как да бъде европейският паспорт привлекателен за степния пълхар (очевидна производна на българ), след като в Европа Грета Тунберг ще ти вземе пържолата от устата. Достатъчно е, че от столицата на братска европейска България сме се вдъхновили архитектурно и в Туран-Кулак сме построили копие на софийския народен дворец. Мистичния октагон! Символът на обновлението и възраждането, на прехода на пълната завършеност на кръга и на единението с божественото. Дом на осемте вятъра и осемте посоки. Други достойни за споменаване персонажи са академик Хурлак Мармурокаев, Кара-Язын Коркурбаев и хобо ламата на Бурятия Даши-Доржо Итигелов. Алек Попов влиза в задочен скрабъл на тема средноазиатски имена с Ярослав Хашек, който беше натресъл добрия войник Швейк в цял вагон с руски военнопленници; ако не ме лъже споменът. Севреномакедонци не се споменават поименно, но книгата илюстрира документирани в медиите моменти и от техните медийно-историографски и дипломатически експерименти от началото на XX век.
Изводът е че Мисия Туран принадлежи към задължителния конспект за всеки кандидат член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между република България и република Северна Македония.
_____
*уточнихме ли, че българите сме измислили и лъка (в Азия), и лирата (в Тракия)!
Мисия Туран е писанието, което канонизира свещения български граал! Черепът на византийския император Никифор, с който хан Крум е вдигнал наздравица за победата, разбира се. На дневен ред е да се копаят византийски черепи за сувенирни чаши за вино от района на Върбишкия проход. Но с едно наум, че може и да са от след Народния съд. Като същевременно в Средна Азия се провеждат антропологични експедиции в търсене на далечни роднини по прабългарска линия, с чиято помощ да се реши демографската криза в Аспарухова България 14 века след създаването ѝ. Като данни се събират по метода на измерване на черепите на респондентите (официален евфемизъм за туземци). Карнобатски (да не се бърка с айтоски) късоглав мезоцефал с наченки на прогматизъм се приема за окуражаваща по-нататъшните изследвания в района на Новобетноск-Авитохолск находка. При това се бърза, за да се изпреварят унгарците да не предявят претенции! Добре би било да се изпреварят и сибирската зима и летящите напосоки стрели* на любовта, преди да са ни обвързали с някой чукундур (древна българска дума!) на ръководна държавна длъжност. Осен ако не я оставим да препусне в степта на вран кон. Увлечена във вихъра на играта бускачи. Която е подобна на испанската корида, но с труп на коза вместо настървен бик. Иначе как да бъде европейският паспорт привлекателен за степния пълхар (очевидна производна на българ), след като в Европа Грета Тунберг ще ти вземе пържолата от устата. Достатъчно е, че от столицата на братска европейска България сме се вдъхновили архитектурно и в Туран-Кулак сме построили копие на софийския народен дворец. Мистичния октагон! Символът на обновлението и възраждането, на прехода на пълната завършеност на кръга и на единението с божественото. Дом на осемте вятъра и осемте посоки. Други достойни за споменаване персонажи са академик Хурлак Мармурокаев, Кара-Язын Коркурбаев и хобо ламата на Бурятия Даши-Доржо Итигелов. Алек Попов влиза в задочен скрабъл на тема средноазиатски имена с Ярослав Хашек, който беше натресъл добрия войник Швейк в цял вагон с руски военнопленници; ако не ме лъже споменът. Севреномакедонци не се споменават поименно, но книгата илюстрира документирани в медиите моменти и от техните медийно-историографски и дипломатически експерименти от началото на XX век.
Изводът е че Мисия Туран принадлежи към задължителния конспект за всеки кандидат член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между република България и република Северна Македония.
_____
*уточнихме ли, че българите сме измислили и лъка (в Азия), и лирата (в Тракия)!
May 8, 2023
Книгата "Мисия Лондон" ми хареса много повече, отколкото очаквах. Искаше ми се да кажа същото и за "Мисия Туран", но не мога. Историята е тегава, героите са бозави, шегите не са забавни. Признавам, идеята е чудесна, но заслужаваше друг подход и много по-силно вдъхновение. Дочетох книгата на инат. Филмовият сценарий за "Мисия Туран" не е трябвало да се превръща в книга. Този преход не работи в полза на читателите.
October 26, 2021
Приятна за четене. Върви лесно. Хумора - в класическия си вид - определено липсва. От гледна точка на живеещ в България българин - книгата е по скоро тъжно описание на реалностите.... Затънали сме в подобни "забавни" истории до над гушата.......
August 26, 2025
Ако "Мисия Лондон" беше смешна със сатирата на българските нрави в чужбина, то тази "Мисия" е тъжна в напъна си да направи забавна грозната действителност, в която живеем последните 25 години. Смешките са някак предвидими, но става за слушане в Storytel.
November 24, 2021
За съжаление, книгата е о�� категорията на "патриотичните" романи на Ваньо Вълчев - "НОФОФ" и "Бягство към Византия". Хуморът се търси главно в установените от народопсихологията и балканския манталитет представи за това какви са българите. Липсват оригинални смехови ситуации и образи. Псевдопатриотизмът на героите задължително минава през легендата за Авитохол и през чашата от череп, превърнати в кич. Книгата се чете леко, само защото не ангажира читателя с дълбоки послания и смисли. Така и не дава някакъв "свой", философски отговор за произхода на българите, за нуждата н�� постоянно да търсим корените си и във всяка епоха да поставяме все нови начала. Единствено финалът с романтичното решение на професор Несторов спасява донякъде романа.
Харесах "Сестри Палавееви", заради наивно-абсурдистките герои, майсторската имитация на партизански роман, но най-вече заради горчивата равносметка на хората, повярвали сляпо в една идея, която се оказва поредната лъжа. Заради болезнените, но здравословни изводи, свързани с политическия живот в тази част на Европа. Това отрезвяване накрая носи важните художествени обобщения, които в последния роман ми липсват.
Харесах "Сестри Палавееви", заради наивно-абсурдистките герои, майсторската имитация на партизански роман, но най-вече заради горчивата равносметка на хората, повярвали сляпо в една идея, която се оказва поредната лъжа. Заради болезнените, но здравословни изводи, свързани с политическия живот в тази част на Европа. Това отрезвяване накрая носи важните художествени обобщения, които в последния роман ми липсват.
July 19, 2021
Когато се пропъжда скуката с писане, често резултатът е посредствен. Продължителността на ограниченията заради пандемията изморяват, разбира се, но човек може да си запълва времето и с други занимания. В тази творба хуморът не разсмива, не натъжава даже. Ако авторът реши да използва лятното време за слушане на музика, риболов, разходки сред природата или срещи с приятели, може следващата му книга да е далеч по-сполучлива.
January 31, 2024
Чарът и хуморът на "Мисия Лондон" тук е загубен из степите.
June 3, 2024
Слушана в Сторител.
Сатирата не е любимия ми похват, когато отразява болезнено изразената тенденция в нашето съвремие за „търсенето на корена“ и на „величието на българите в миналото“. Не един и не два са примерите за прекрачване на границата на налудността и залитането в кичозни крайности, та да ми е забавна книга, която ги осмива и в която героите са ситуирани в някаква паралелна вселена на абсурда.
Книгата е изначално осъдена да бъде временно явление, защото отразява моментно състояние на обществото ни. В някакъв бъдещ момент тя ще спре да бъде актуална – както стана с книгите за прехода и емигрантската вълна. Те дори вече не са интересни и като свидетелство на времето. Просто времето не е толкова отдалечено от нас, че да не го помним (или все още живеем). Така ще се случи и с тази книга. Тя има локално, временно значение за литературата.
Беше ми мъчително да я слушам – и в „живия“ живот, и в литературния, не понасям профанизацията, претенциите за величие на българите в миналото, които уж дават основание за гордост днес на отделната личност, непостигнала и нестремяща се към нищо съществено и истински стойностно. Гледам с насмешка, но и с тъга, а и с мъничко страх как се развиват тези псевдопатриотични тенденции и как дават тласък и на политически движения, основани на същия жалък стремеж към гордостта от миналото, която не сме заслужили с нищо повече от гените или местообитанието си. Баста.
Ще прозвучи ли абсурдно да кажа, след всичко по-горе, че Алек Попов е един от добрите ни писатели? Има сюжет, има развитие, има драматични обрати, тънка подигравка и заигравка с абсурда, има и развръзка – напълно предвидима, но и смислена с липасата си на лустросана захарност. Книгата не носи светлина, а по-скоро някакво излъгано намерение и попарени надежди и фалшив стремеж към нещо илюзорно. Образите на Косара и Саян и донякъде на бащата на Косара са единствените, които носят светлина. Остава ни надеждата, че тази светлина ще оцелее в личния им път.
Не препоръчвам книгата. За мен е изгубено време. Живея го това, виждам го, мразя го. Станете, горди българи, и отстоявайте сегашното време, да му се не знае, вместо да ровите костите на миналото, което не ви принадлежи истински. Колко поколения трябва да се сменят, за да стигнем до разбирането, че общността и народността са сбор от качествата, усилията, уменията и стремежите на отделните ѝ членове?
Сатирата не е любимия ми похват, когато отразява болезнено изразената тенденция в нашето съвремие за „търсенето на корена“ и на „величието на българите в миналото“. Не един и не два са примерите за прекрачване на границата на налудността и залитането в кичозни крайности, та да ми е забавна книга, която ги осмива и в която героите са ситуирани в някаква паралелна вселена на абсурда.
Книгата е изначално осъдена да бъде временно явление, защото отразява моментно състояние на обществото ни. В някакъв бъдещ момент тя ще спре да бъде актуална – както стана с книгите за прехода и емигрантската вълна. Те дори вече не са интересни и като свидетелство на времето. Просто времето не е толкова отдалечено от нас, че да не го помним (или все още живеем). Така ще се случи и с тази книга. Тя има локално, временно значение за литературата.
Беше ми мъчително да я слушам – и в „живия“ живот, и в литературния, не понасям профанизацията, претенциите за величие на българите в миналото, които уж дават основание за гордост днес на отделната личност, непостигнала и нестремяща се към нищо съществено и истински стойностно. Гледам с насмешка, но и с тъга, а и с мъничко страх как се развиват тези псевдопатриотични тенденции и как дават тласък и на политически движения, основани на същия жалък стремеж към гордостта от миналото, която не сме заслужили с нищо повече от гените или местообитанието си. Баста.
Ще прозвучи ли абсурдно да кажа, след всичко по-горе, че Алек Попов е един от добрите ни писатели? Има сюжет, има развитие, има драматични обрати, тънка подигравка и заигравка с абсурда, има и развръзка – напълно предвидима, но и смислена с липасата си на лустросана захарност. Книгата не носи светлина, а по-скоро някакво излъгано намерение и попарени надежди и фалшив стремеж към нещо илюзорно. Образите на Косара и Саян и донякъде на бащата на Косара са единствените, които носят светлина. Остава ни надеждата, че тази светлина ще оцелее в личния им път.
Не препоръчвам книгата. За мен е изгубено време. Живея го това, виждам го, мразя го. Станете, горди българи, и отстоявайте сегашното време, да му се не знае, вместо да ровите костите на миналото, което не ви принадлежи истински. Колко поколения трябва да се сменят, за да стигнем до разбирането, че общността и народността са сбор от качествата, усилията, уменията и стремежите на отделните ѝ членове?
June 10, 2024
Книга, в която като в криво огледало се оглеждат политически процеси, държавно и обществено устройство, псевдопатриотизъм, човешки взаимоотношения. Политическа сатира в чист вид.
На мен ми беше забавна, развеселиха ме ситуации, описания.. Реших да я приема от тази й страна. Разбира се, ако задълбая, ще се натъжа за всичко описано, защото този живот ние го живеем. Книгата е написала 2021 мисля, а съвсем спокойно може да се съотнесат нещата с днешна дата..
Алек Попов, като човек на перото, живеейки в такива времена, излага на хартия всички онези порочни неща, на които сме свидетели и ние в политическото ни и държавно устройство и онези, които ни управляват и се справя с тази задача прекрасно. Книгата е забавна, наситена със смешни диалози и ситуации, но смехът е през сълзи, защото ни кара да се замислим за живота си, за провалените избори в обществен план, които водят до провалени мечти и апатичен живот.
На мен ми беше забавна, развеселиха ме ситуации, описания.. Реших да я приема от тази й страна. Разбира се, ако задълбая, ще се натъжа за всичко описано, защото този живот ние го живеем. Книгата е написала 2021 мисля, а съвсем спокойно може да се съотнесат нещата с днешна дата..
Алек Попов, като човек на перото, живеейки в такива времена, излага на хартия всички онези порочни неща, на които сме свидетели и ние в политическото ни и държавно устройство и онези, които ни управляват и се справя с тази задача прекрасно. Книгата е забавна, наситена със смешни диалози и ситуации, но смехът е през сълзи, защото ни кара да се замислим за живота си, за провалените избори в обществен план, които водят до провалени мечти и апатичен живот.
October 30, 2025
Страхотният Алек Попов с хумор и ирония разкрива абсурдите на политическото, културното и националното самосъзнание, може би на източните народи. Историята на българската експедиция в измислената страна се превръща в алегория за сблъсъка между идеали и реалност, между дълг и нелепост.
С присъщия си остроумен стил авторът изгражда свят, в който бюрокрацията, суетата и неразбирането на смисъла на „мисията“ оголват и изострят съвременните ни противоречия. Романът едновременно забавлява и провокира – като интелигентна сатира за търсенето на идентичност в постсоциалистическия хаос. Много се забавлявах и препоръчвам на всеки.
С присъщия си остроумен стил авторът изгражда свят, в който бюрокрацията, суетата и неразбирането на смисъла на „мисията“ оголват и изострят съвременните ни противоречия. Романът едновременно забавлява и провокира – като интелигентна сатира за търсенето на идентичност в постсоциалистическия хаос. Много се забавлявах и препоръчвам на всеки.
October 30, 2022
Интересна идея и изпълнение, със социална сатира за българската политика, включваща неспиращо търсене на миналото, предизборни игри, далавери и тарикатлък. Преплитат се хумор, авантюристичност и самоирония.
Не е моят предпочитан стил на писане и хумор, но си личат много вложени усилия за написване на такъв роман.
Особено ми хареса гледната точка на учените, както в пролога, така и в тяхното приключение и трудности, също и послеслова на автора.
Не е моят предпочитан стил на писане и хумор, но си личат много вложени усилия за написване на такъв роман.
Особено ми хареса гледната точка на учените, както в пролога, така и в тяхното приключение и трудности, също и послеслова на автора.
February 29, 2024
Реалната ми оценка е 3.5, но давам кредит на автора, защото успя да запази нивото, темпото и логиката в разказа.
November 6, 2025
Alek Popov has done it again - captured the tragicomedy of Bulgarian reality and mentality perfectly.
Displaying 1 - 17 of 17 reviews