What do you think?
Rate this book
Германия - мръсна приказка
Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.
Бойко Пенчев
Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността. Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота. Има хора, които са чели Германия, мръсна приказка, и такива, на които им предстои да я прочетат. За останалите не си струва да се говори.
Димитър Стоянович
Германия, мръсна приказка – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.
„Въпреки живота – всичко е любов!“
Захари Карабашлиев
Бойко Пенчев
Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността. Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота. Има хора, които са чели Германия, мръсна приказка, и такива, на които им предстои да я прочетат. За останалите не си струва да се говори.
Димитър Стоянович
Германия, мръсна приказка – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.
„Въпреки живота – всичко е любов!“
Захари Карабашлиев
220 pages, Paperback
First published January 1, 1993
28 people are currently reading
642 people want to read
About the author
Viktor Paskov
15 books126 followersViktor Marinov Paskov (Bulgarian: Виктор Маринов Пасков; 10 September 1949 – 16 April 2009) was a Bulgarian writer, musician, musicologist and screenwriter.
Paskov was born in the capital Sofia and finished high school in the city. He graduated from what is today the Felix Mendelssohn College of Music and Theatre in Leipzig, East Germany in 1976 and was part of several jazz bands. Viktor Paskov was in Germany as a composer, opera singer and critician until 1980, when he became literature and music editor with the Sofia Press publishing house, a position he held until 1987. In 1987, Paskov joined the Boyana Film Studio as an editor and screenwriter.
The years from 1990 to 1992 Paskov spent in Paris, France. He also worked as director of the Bulgarian Cultural Centre in Berlin from 2002 to 2004. Paskov died from lung cancer in Berne, Switzerland, aged 59. He was buried in the Central Sofia Cemetery.
Paskov's early poems were published in the Rodna rech magazine in 1964. His first book Nevrastni ubiystva (Juvenile Murders) was released in 1986. Viktor Paskov has also written five other books and four screenplays.
His second and probably best known book, Balada za Georg Henih (A Ballad for Georg Henych), published in 1987, won the foreign literature award at the Bordeaux book exhibition. In the novella set in 1950s Sofia, the quasi-autobiographical character Viktor tells the story of an elderly Czech emigre, master luthier Georg Henych. Destitute and lonely, rejected by his Bulgarian former apprentices but embraced by Viktor's family, the skilled violin maker passes on to young Viktor the values of art, faith and love, virtues severely lacking in the financially and culturally impoverished Sofia neighbourhood in the early years of communism.
Paskov was born in the capital Sofia and finished high school in the city. He graduated from what is today the Felix Mendelssohn College of Music and Theatre in Leipzig, East Germany in 1976 and was part of several jazz bands. Viktor Paskov was in Germany as a composer, opera singer and critician until 1980, when he became literature and music editor with the Sofia Press publishing house, a position he held until 1987. In 1987, Paskov joined the Boyana Film Studio as an editor and screenwriter.
The years from 1990 to 1992 Paskov spent in Paris, France. He also worked as director of the Bulgarian Cultural Centre in Berlin from 2002 to 2004. Paskov died from lung cancer in Berne, Switzerland, aged 59. He was buried in the Central Sofia Cemetery.
Paskov's early poems were published in the Rodna rech magazine in 1964. His first book Nevrastni ubiystva (Juvenile Murders) was released in 1986. Viktor Paskov has also written five other books and four screenplays.
His second and probably best known book, Balada za Georg Henih (A Ballad for Georg Henych), published in 1987, won the foreign literature award at the Bordeaux book exhibition. In the novella set in 1950s Sofia, the quasi-autobiographical character Viktor tells the story of an elderly Czech emigre, master luthier Georg Henych. Destitute and lonely, rejected by his Bulgarian former apprentices but embraced by Viktor's family, the skilled violin maker passes on to young Viktor the values of art, faith and love, virtues severely lacking in the financially and culturally impoverished Sofia neighbourhood in the early years of communism.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 80 reviews
November 1, 2017
След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо – там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия – мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.
January 27, 2020
http://readersense.blogspot.com/2020/...
За два дни я изслушах. Три дни след това не мога да седна да пиша за нея. Толкова, толкова... мръсна. Няма по-добра дума за това от тази, която сам Пасков си е избрал.
Това не е онзи Пасков от "Балада за Георг Хених", който наивно помните с разливаща се по сърцето ви топлина като мен. Не, този Пасков тук е циничен, суров, жесток, преминаващ всякакви граници.
Малко ми е лицемерно да пиша за време, което не помня, за време, в което съм била твърде малка, за да разбирам. Но някои неща не са се променили и сега.
Българският народ захвърли хомота на подредения и дисциплиниран строй на социализма, но не напълно. Преходът е труден, дълъг, вечен. Сега се чувстваме също толкова ограничени. Свободата на словото е привидна, защото няма никакво значение какво ще говорим. Абсолютно никакво значение.
Да избягаш вече е лесно. Купуваш си първия билет за държавата, където искаш да отидеш. Никой не те спира - Германия, Испания, Австрия, Англия. Но мръсотията е все същата.
Колцина и в миналото, и днес заминават да си търсят късмета в чужбина. Мечтаят да сбъднат своята приказка. Там всичко е хубаво, подредено, чисто. Къщичките са спретнати една до друга, градинките поддържани, асфалта безупречен.
Мечта. Но като идеш, не се нанасяш директно в красивата къщичка. Не, живееш в предградията, пълни с хора идващи от държави дори по на изток и от твоята. В най-добрия случай живееш в мазето на някой немец, в стаичка за която плащаш скъпо и прескъпо, но пък имаш собствена баня и дори кухня, нищо че общата площ е 25 кв м.
„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”
Никъде не е лесно. Но на нас, българите, главите ни това не го побират. Все си смислим, че сами ще се наредят нещата. Че немците ни чакат с отворени обятия и никога не са виждали талант като нашия. Ей ся ще им покажем ние на тъпите немци. Ей сега ще им вземем акъла.
„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”
Но истината е, че никой не дава пет пари за мръсните българчета, които пресичат легално или нелегално границата. А там в чиста и подредена Германия ни очакват предимно унижение, снизхождение и подиравки. И когато реалността те зашлеви с пълна сила, се сриваш лесно. Пропадаш, затъваш в помийната яма, повличаш и другите със себе си. Пътят надолу е много лесен и кратък.
Пасков е ужасяващо прям. Прекършва мечтите за секунда и облива страниците с безнадежност, каквато може да порасне само в душата на човек, който е сам сред своите. Изведнъж така мечтана реалност се оказжа толкова изкривена, че става дори по-страшна от тази, от която бягаш. Сивотата изведнъж не изглежда толкова лоша. Какво й е? Поне ти е спокойно. Като не ти позволяват да мислиш, още по-лесно.
Книгата на Пасков идва с правилните мотиви в правилните години и затова ще бъде винаги класика, ще бъде винаги актуална. Не е пропуснал ни един детайл от смачканата реалнсот на емигранта - мизерията, глада, униженията, фалшивата подкрепа.
„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”
"Бягай далеч от българите в чужбина", така ми казваха преди години. Така са ви казали сигурно и на вас. Ами такива сме си ние, дърпаме се заедно един друг в казана. Сакън някой да не изпълзи навън. Някой да не излезе от тоя ад.
А края на тази мръсна призказка...беше абсолютно извън очакванията ми. И не мисля, че някоога съм се радвала повече, на който и да било завършек, на която и да било книга от този. Което може би е показателно. Че макар и никога да не съм била част от тази мръсна приказва, аз все пак се асоциирам с Виктор Всеки от нас го прави. Едните помнят, другите потъват, третите мислят и се надяват, но се страхуват. Но всички сме българи накрая. И там някъде дълбоко в съзнанието си всеки от нас има една брънка, която ни свързва. Един народ, една нация, един манталитет.
"Въпреки живота - всичко е любов!"
За два дни я изслушах. Три дни след това не мога да седна да пиша за нея. Толкова, толкова... мръсна. Няма по-добра дума за това от тази, която сам Пасков си е избрал.
Това не е онзи Пасков от "Балада за Георг Хених", който наивно помните с разливаща се по сърцето ви топлина като мен. Не, този Пасков тук е циничен, суров, жесток, преминаващ всякакви граници.
Малко ми е лицемерно да пиша за време, което не помня, за време, в което съм била твърде малка, за да разбирам. Но някои неща не са се променили и сега.
Българският народ захвърли хомота на подредения и дисциплиниран строй на социализма, но не напълно. Преходът е труден, дълъг, вечен. Сега се чувстваме също толкова ограничени. Свободата на словото е привидна, защото няма никакво значение какво ще говорим. Абсолютно никакво значение.
Да избягаш вече е лесно. Купуваш си първия билет за държавата, където искаш да отидеш. Никой не те спира - Германия, Испания, Австрия, Англия. Но мръсотията е все същата.
Колцина и в миналото, и днес заминават да си търсят късмета в чужбина. Мечтаят да сбъднат своята приказка. Там всичко е хубаво, подредено, чисто. Къщичките са спретнати една до друга, градинките поддържани, асфалта безупречен.
Мечта. Но като идеш, не се нанасяш директно в красивата къщичка. Не, живееш в предградията, пълни с хора идващи от държави дори по на изток и от твоята. В най-добрия случай живееш в мазето на някой немец, в стаичка за която плащаш скъпо и прескъпо, но пък имаш собствена баня и дори кухня, нищо че общата площ е 25 кв м.
„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”
Никъде не е лесно. Но на нас, българите, главите ни това не го побират. Все си смислим, че сами ще се наредят нещата. Че немците ни чакат с отворени обятия и никога не са виждали талант като нашия. Ей ся ще им покажем ние на тъпите немци. Ей сега ще им вземем акъла.
„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”
Но истината е, че никой не дава пет пари за мръсните българчета, които пресичат легално или нелегално границата. А там в чиста и подредена Германия ни очакват предимно унижение, снизхождение и подиравки. И когато реалността те зашлеви с пълна сила, се сриваш лесно. Пропадаш, затъваш в помийната яма, повличаш и другите със себе си. Пътят надолу е много лесен и кратък.
Пасков е ужасяващо прям. Прекършва мечтите за секунда и облива страниците с безнадежност, каквато може да порасне само в душата на човек, който е сам сред своите. Изведнъж така мечтана реалност се оказжа толкова изкривена, че става дори по-страшна от тази, от която бягаш. Сивотата изведнъж не изглежда толкова лоша. Какво й е? Поне ти е спокойно. Като не ти позволяват да мислиш, още по-лесно.
Книгата на Пасков идва с правилните мотиви в правилните години и затова ще бъде винаги класика, ще бъде винаги актуална. Не е пропуснал ни един детайл от смачканата реалнсот на емигранта - мизерията, глада, униженията, фалшивата подкрепа.
„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”
"Бягай далеч от българите в чужбина", така ми казваха преди години. Така са ви казали сигурно и на вас. Ами такива сме си ние, дърпаме се заедно един друг в казана. Сакън някой да не изпълзи навън. Някой да не излезе от тоя ад.
А края на тази мръсна призказка...беше абсолютно извън очакванията ми. И не мисля, че някоога съм се радвала повече, на който и да било завършек, на която и да било книга от този. Което може би е показателно. Че макар и никога да не съм била част от тази мръсна приказва, аз все пак се асоциирам с Виктор Всеки от нас го прави. Едните помнят, другите потъват, третите мислят и се надяват, но се страхуват. Но всички сме българи накрая. И там някъде дълбоко в съзнанието си всеки от нас има една брънка, която ни свързва. Един народ, една нация, един манталитет.
"Въпреки живота - всичко е любов!"
July 24, 2017
Тази мръсна приказка за Германия е написана фантастично от Виктор Пасков. Ето, че има съвременни писатели, които са можели да пишат. Толкова ми е мъчно, че Виктор Пасков не е между живите и все още пишещите. Той умее да разказва добре, да изтръгва емоции, да те кара да не оставяш книгата и да те замисли. По честността и разголване на душата до кокал, ми напомня на Буковски.
Всичко негово ще прочета, остава ми още съвсем малко.
Всичко негово ще прочета, остава ми още съвсем малко.
October 20, 2017
Немската елегия на Пасков. Сякаш въплъщението на невероятната му творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”
http://knijno.blogspot.bg/2017/10/blo...
http://knijno.blogspot.bg/2017/10/blo...
June 10, 2024
Един минус около Пасков е целият хайп че той е „лошото момче“ на българската литература, лошо в смисъл че понякога така пише. "Германия, мръсна приказка" е приятен роман, макар и доста клиширан (животът гаден, музиката хубава) въпреки че може би не е клиширан, тъй като "музиката хубава" се появява в последните 10 страници, което със сигурност е иновативно като похват (и лошо).
Някак си не възприемам за толкова добра прозата, звучи ми доста плоска и позната от всеки друг съвременен автор, който пише подобни истории и/или вулгарности (титлата лошо момче е много оспорвана), също не е добър сюжет, в който младо момче намира пътя си, без да го търси. Jimi Hendrix ex machina.
Някак си не възприемам за толкова добра прозата, звучи ми доста плоска и позната от всеки друг съвременен автор, който пише подобни истории и/или вулгарности (титлата лошо момче е много оспорвана), също не е добър сюжет, в който младо момче намира пътя си, без да го търси. Jimi Hendrix ex machina.
March 16, 2019
За мечтите и тяхното изстрадване. За комунистическа Бълга��ия и комунистическата витрина ГДР. За хилядите клетници от Източния блок, които се трудят в купчини въглища, за да излъскат витрината.
За добре запознатите с историята на Европа, положението в ГДР през 1968 няма да е културен шок, няма да е необяснимо. Тук, Пасков е майстор в описанието му. За запознатите със стила на автора - тази "мръсна приказна" също няма да е културен шок. Ако не попадате в нито една от двете категории ... е, предполагам след първите 40-50 страници ще сте "свикнали" и с двете и ще можете да се насладите (или изстрадате) това, което се крие отвъд "приказката".
С "Балада за Георг Хених" може да ги намерите и заедно в един том, аз ги четох отделно. Ще си призная, че за мен "Баладата" стои поне едно стъпало по-високо в сълбицата към съвършенството и почти се къпе от светлината на проникновението. "Германия" остава едно стъпало, което трябва добре да изтъркаш с кална подметка по пътя нагоре, а то пак ще е все така яко като немска стомана.
Много ми допада при Пасков, че можеш безупречно да се ориентираш от заглавието. Така е и в този случай. По-точно описание на разказа от тези три думи не може да има.
За добре запознатите с историята на Европа, положението в ГДР през 1968 няма да е културен шок, няма да е необяснимо. Тук, Пасков е майстор в описанието му. За запознатите със стила на автора - тази "мръсна приказна" също няма да е културен шок. Ако не попадате в нито една от двете категории ... е, предполагам след първите 40-50 страници ще сте "свикнали" и с двете и ще можете да се насладите (или изстрадате) това, което се крие отвъд "приказката".
С "Балада за Георг Хених" може да ги намерите и заедно в един том, аз ги четох отделно. Ще си призная, че за мен "Баладата" стои поне едно стъпало по-високо в сълбицата към съвършенството и почти се къпе от светлината на проникновението. "Германия" остава едно стъпало, което трябва добре да изтъркаш с кална подметка по пътя нагоре, а то пак ще е все така яко като немска стомана.
Много ми допада при Пасков, че можеш безупречно да се ориентираш от заглавието. Така е и в този случай. По-точно описание на разказа от тези три думи не може да има.
Read
November 16, 2018Виктор Пасков - "Германия, мръсна приказка", изд. "Сиела" 2017
Минаха няколко часа, откакто затворих последната страница, а още не мога да определя аз ли довърших книгата или тя ме довърши.
Мисля, че е по-скоро второто.
А мисля също и че ако бях решила да чета книгите на Пасков в реда, в който ги купих - защото се случи така, че се сдобих първо с "Германия, мръсна приказка", а малко по-късно - с "Балада за Георг Хених" - можеше и да не прочета "Баладата". Или, най-малкото, щях да я оставя за неопределено бъдеще.
Тази книга ме опустоши.
Да, бях подготвена, че няма да е като "Баладата". Дори самото заглавие би подготвило човек да очаква.... и извинявайте, но тук мислите ми спират, запъват се, и аз, филолог с вече немалък опит, не мога да намеря точната дума. Да очаква... каква история? Мрачна? Не. Сурова? Това е вече клише. Цинична? Не, не и в съвременния смисъл. Мръсна? Това "мръсна" го има в заглавието. Но, да, може би ме разбрахте. Мисълта ми беше - дори заглавието подсказва, че това, което следва, ще е всичко друго, но не и идилична история. Нищо че в заглавието има и думата "приказка".
Толкова много е събрано в тази история. Надежда. Илюзии - повечето от тях мигновено стъпкани. Мечти - за един свят, в който надеждите и плановете може би могат да се сбъднат. Една наивна вяра, че "хубавото е там, където ни няма". Че стига да се махнеш от своята страна, където всичко е сиво и безнадеждно, няма как да не попаднеш в обетованата земя, където можеш да станеш това, което цял живот си мечтал да бъдеш. И именно заради всичко това, реалността се оказва толкова страшна. Защото тя не само не прилича по нищо на надеждите и мечтите. А защото носи още по-жестоки преживявания от онези, от които човек се е опитал да избяга. Имаше моменти, в които историята ми звучеше напълно безнадеждна - имах чувството, че това е вече дъното, че оттук нататък вече няма как да стане по-мрачно, по-страшно, по-жестоко.
И все имаше как.
Но аз пиша сега за по-късните моменти от тази история - а още в самото начало имаше моменти, които караха сърцето ми да се свива, които ме принуждаваха да оставя книгата насред изречението, да си поема дъх. Онези страници, разказващи за приятелите. За Катя и Гофи, за Крейзи и Буби. За всички останали. За онези, които "не бяха родени да умрат". Ако трябва да посоча коя част от книгата ми въздейства най-силно, кой беше моментът, в който ме "хвана", то това са именно тези страници. Защото те са по-въздействащи от всяка високпарна реч в памет на еди-кого си, от всякакви клиширани възпоменателни думи.
И заради всичко това, моменти като онзи със свиренето с групата - за мен може би най-светлият в цялата книга - ми се струваха нереални. Защото от един момент нататък вече не вярвах, не си представях, че може да се случи нещо хубаво. И тогава последва това.
Краят на книгата е един от най-прекрасните книжни завършеци, които мога да посоча. Всеки трябва да запомни това изречение. Да си го запише някъде. И да си го припомня всеки път, когато реши, че този път няма изход.
"Въпреки живота - всичко е любов!"
Минаха няколко часа, откакто затворих последната страница, а още не мога да определя аз ли довърших книгата или тя ме довърши.
Мисля, че е по-скоро второто.
А мисля също и че ако бях решила да чета книгите на Пасков в реда, в който ги купих - защото се случи така, че се сдобих първо с "Германия, мръсна приказка", а малко по-късно - с "Балада за Георг Хених" - можеше и да не прочета "Баладата". Или, най-малкото, щях да я оставя за неопределено бъдеще.
Тази книга ме опустоши.
Да, бях подготвена, че няма да е като "Баладата". Дори самото заглавие би подготвило човек да очаква.... и извинявайте, но тук мислите ми спират, запъват се, и аз, филолог с вече немалък опит, не мога да намеря точната дума. Да очаква... каква история? Мрачна? Не. Сурова? Това е вече клише. Цинична? Не, не и в съвременния смисъл. Мръсна? Това "мръсна" го има в заглавието. Но, да, може би ме разбрахте. Мисълта ми беше - дори заглавието подсказва, че това, което следва, ще е всичко друго, но не и идилична история. Нищо че в заглавието има и думата "приказка".
Толкова много е събрано в тази история. Надежда. Илюзии - повечето от тях мигновено стъпкани. Мечти - за един свят, в който надеждите и плановете може би могат да се сбъднат. Една наивна вяра, че "хубавото е там, където ни няма". Че стига да се махнеш от своята страна, където всичко е сиво и безнадеждно, няма как да не попаднеш в обетованата земя, където можеш да станеш това, което цял живот си мечтал да бъдеш. И именно заради всичко това, реалността се оказва толкова страшна. Защото тя не само не прилича по нищо на надеждите и мечтите. А защото носи още по-жестоки преживявания от онези, от които човек се е опитал да избяга. Имаше моменти, в които историята ми звучеше напълно безнадеждна - имах чувството, че това е вече дъното, че оттук нататък вече няма как да стане по-мрачно, по-страшно, по-жестоко.
И все имаше как.
Но аз пиша сега за по-късните моменти от тази история - а още в самото начало имаше моменти, които караха сърцето ми да се свива, които ме принуждаваха да оставя книгата насред изречението, да си поема дъх. Онези страници, разказващи за приятелите. За Катя и Гофи, за Крейзи и Буби. За всички останали. За онези, които "не бяха родени да умрат". Ако трябва да посоча коя част от книгата ми въздейства най-силно, кой беше моментът, в който ме "хвана", то това са именно тези страници. Защото те са по-въздействащи от всяка високпарна реч в памет на еди-кого си, от всякакви клиширани възпоменателни думи.
И заради всичко това, моменти като онзи със свиренето с групата - за мен може би най-светлият в цялата книга - ми се струваха нереални. Защото от един момент нататък вече не вярвах, не си представях, че може да се случи нещо хубаво. И тогава последва това.
Краят на книгата е един от най-прекрасните книжни завършеци, които мога да посоча. Всеки трябва да запомни това изречение. Да си го запише някъде. И да си го припомня всеки път, когато реши, че този път няма изход.
"Въпреки живота - всичко е любов!"
August 9, 2017
Голям е Пасков, голям!
Пасков, Калчев (не с вулгарните романи), Русков - това ще остане от последните двайсетина години. Другите напразно се мъчат...
Пасков, Калчев (не с вулгарните романи), Русков - това ще остане от последните двайсетина години. Другите напразно се мъчат...
April 2, 2019
Отвратителна книга, гнусна история, мизерни времена... и Пасков - великолепен разказвач.
Първата ми аудиокнига :)
Първата ми аудиокнига :)
September 2, 2020
На Пасков дори и заглавията му са ми поетично красиви. Радвам се, че го има. Поредната хубава книга.
May 31, 2025
След като бях изумен от таланта на Виктор Пасков, реших да изслушам и другата негова култова творба. Тук авторът ни среща с главен герой, който е затрил всяка възможност за развитие в родната България, изключван многократно от различни училища, без перспектива за следване, на него не му остава нищо друго освен да отиде при баща си в Германия, с надежда за по-добър и по-достоен живот.
Бързо обаче мечтите му се сблъскват с реалността, а тя е груба и непрощаваща. Мизерията го заобикаля навсякъде – от мизерната квартира, която споделя с баща си и редица други български театрали и музиканти, минем през долнопробните кръчми, в които прекарва свободното си време и се налива с шнапс и стигнем до местоработата му – общ работник в театъра и то назначен по милост. Книгата бързо ни показва, че тревата не винаги е по-зелена по другите места.
Заобиколен от хора с нисък морал и ниски очаквания към живота, главният герой не успява да се из��иси над тях и да осъществи мечтите си за по-добър и успешен живот, а напротив принизява се до тяхното ниво и се задоволява с едно съществуване, изпълнено с алкохол, безразборен секс при възможност и още алкохол. Всъщност това е и проблемът, който имах с тази книга на Пасков – стори ми се цинична, което със сигурност намали въздействието и над мен. Прекалено много напивания, секс, бой и далавери – да, това е част от живота, но повторението му не ми се понрави.
Завършекът на романа добре обрисува и целия емоционален цикъл, през който преминава героят Виктор – отново с надежда за по-добро бъдеще – зарязва планираното завръщане в родината, за да се отдаде на моментната еуфория и щастие..
Бързо обаче мечтите му се сблъскват с реалността, а тя е груба и непрощаваща. Мизерията го заобикаля навсякъде – от мизерната квартира, която споделя с баща си и редица други български театрали и музиканти, минем през долнопробните кръчми, в които прекарва свободното си време и се налива с шнапс и стигнем до местоработата му – общ работник в театъра и то назначен по милост. Книгата бързо ни показва, че тревата не винаги е по-зелена по другите места.
Заобиколен от хора с нисък морал и ниски очаквания към живота, главният герой не успява да се из��иси над тях и да осъществи мечтите си за по-добър и успешен живот, а напротив принизява се до тяхното ниво и се задоволява с едно съществуване, изпълнено с алкохол, безразборен секс при възможност и още алкохол. Всъщност това е и проблемът, който имах с тази книга на Пасков – стори ми се цинична, което със сигурност намали въздействието и над мен. Прекалено много напивания, секс, бой и далавери – да, това е част от живота, но повторението му не ми се понрави.
Завършекът на романа добре обрисува и целия емоционален цикъл, през който преминава героят Виктор – отново с надежда за по-добро бъдеще – зарязва планираното завръщане в родината, за да се отдаде на моментната еуфория и щастие..
June 27, 2023
"Германия - мръсна приказка" много иска да звучи като Буковски и донякъде успява, но да пишеш гнусно не е особено трудно. Всичко в тази книга е гнусно - героите, наченките на сюжет, езикът. Историята за български емигрант в Германия е напълно в духа на многобройните депресиращи български филми от ерата на социализма ("Маргарит и Маргарита" и др.), в които всички страдат в блатото на тъпите си избори и отчаянието е повсеместно, но самоцелно, ей така, за да се декламират тъпи монолози защо животът е клоака и как няма измъкване от мизерията. Би могла да впечатли с цинизма си единствено ако смятате, че четете нецензурирана история за "суровия живот" на един "истински човек".
Окопана в клишета и в изчерпания вече лайтмотив "мъже пишат за жени" - "гърдите ѝ се поклащаха като кубетата на Александър Невски", "зърна като юмруци" и тем подобни, тази книга не предлага нищо повече от уродлива словесна чекия, която свършва в нелепото "Въпреки живота - всичко е любов." Ми не.
Окопана в клишета и в изчерпания вече лайтмотив "мъже пишат за жени" - "гърдите ѝ се поклащаха като кубетата на Александър Невски", "зърна като юмруци" и тем подобни, тази книга не предлага нищо повече от уродлива словесна чекия, която свършва в нелепото "Въпреки живота - всичко е любов." Ми не.
June 21, 2015
Оголена до мозъка на костите, болезнено задъхана, накъсана и нахъсана проза, която изобилства от цинизъм, безверие, пометнали надежди, любови, затъване в тресавището на делничността, липсата на изход и на перспективи, и над всичко – адската машина на Партията, която те премазва като валяк и отминава с пуфтене, и също „главата на разбойника Курт Не Знам Кой Си“. Всичко това в апокалиптичната и до болка достоверна визия на Пасков за миналото и социалистическия строй.
Въпреки тежката, кондензирана енергия на Пасковата проза книгата се чете с лекота, увлекателно. Аплодирам автора за невероятно силните, сочни сравнения, метафори, синекдохи, с които шамаросва читателя през страница-две, но които извънмерно забавляват и дисциплинират.
Да, такова беше миналото, Паско, тъжното е, че бъдещето, изглежда, по нищо няма да се отличава.
Въпреки тежката, кондензирана енергия на Пасковата проза книгата се чете с лекота, увлекателно. Аплодирам автора за невероятно силните, сочни сравнения, метафори, синекдохи, с които шамаросва читателя през страница-две, но които извънмерно забавляват и дисциплинират.
Да, такова беше миналото, Паско, тъжното е, че бъдещето, изглежда, по нищо няма да се отличава.
February 11, 2018
Една от любимите ми книги от българки писател!
December 9, 2022
Към езика на Пасков нямам никакви забележки, даже много ми харесва. По никакъв начин не го смятам за мръсен, напротив, мисля, че намира не само точните, но и безумно красивите думи за всички неща. И след нито едно "като" - подводният камък на всяка проза - не следва нелепост, а само чиста поезия. В известна степен бях подготвена за това от Баладата, която също е добре написана, но тука минорната цигулка се смени с по-свирепа музика, която е и много по-моя. Изпращането на героя, хер Паско юниор, от София е жестоко парче. Ревеш и се поклащаш в ритъма на толкова разбити надежди. Посрещането в една неугледна и далече от свободна Източна Германия от неузнаваемо смачкан баща е поредната. В тоя момент още бях сигурна, че ще прочета разкошна, даже велика книга. Представях си как героят ще има "шанса" да разбере от първа ръка как се стига до такова унизено положение и за първи път ми хрумна асоциация с героя от Жената от пясъците на Кобо Абе, който трябваше ежедневно да се изрива от дюните с цената на огромни физически и душевни мъки, само за да продължи да диша. Два пасажа са почти идентични:
При Абе:
"- Помощ!
Изтъркан израз! Нека е изтъркан. Каква ти е ползата от индивидуалността, когато си на крачка от смъртта? Мъжът искаше да продължи да живее, дори в живота му да има индивидуалност колкото грахово зърно. Скоро щеше да затъне до гърдите, до брадичката, до носа... Стига! Стига толкова!"
При Пасков:
"Жив като гладен!
Жив като жаден!
Жив като страхлив!
Жив като алчен!
Жив като пигмей, като ескимос, като крокодил! Като смрадлив коч, като параноидна къртица, която рови и драска, драска и рови – нагоре... нагоре... къде нагоре? – все едно къде!
Важното е да мърдам! Жив, господи!"
Ако Пасков беше развил повече тая посока, романът нямаше да е само за 68-ма, но за всички времена, също и за днес, когато въпреки че уж повечето дюни са изрити, Западът все още е мираж, който непрекъснато се измества в пространството, включително от самия фактически запад. Господарите се сменят, послушанието остава.
Следват обаче някакви весели анекдоти от театъра. Добре де, ужасни са, но е някак си забавно. Защитен механизъм? Може би, но героят ги разказва като момчешки подвизи. Презира сънородниците си, смята, че е специален. Където те се свиват, той набива крошета, нищо че после мие кенефи. Остава вътрешно горд. Прави властта луда, а като хване китарата, е бог и всички немеят. Сега, не знам до какво би довело такова решение и дали не е просто обърнат вариант на мечтата по Запада, но блед лъч все пак се появява в плана му да се върне:
"Дойдох тук, напих се, наплюсках се, надух корема на Илона, взех пари назаем – и ето че се връщам с обратния влак като поляк. Какъв срам! Какво щастие!"
Накрая обаче му се удава тотално да смае тъпите немци и получава своя златен шанс - да свири в група с професионални инструменти, нищо че това го сближава с още по-висши структури на властта от досега.
Специална скоба за свинското му поведение към жените. Една от сцените, в която катурва някаква напълно пияна колежка с гранична интелигентност, после я гони с шутове в гъза и я смята за курва, щото й бил платил, много напомня за хамбургския сериен убиец, описан от Хайнц Щрунк в Златната ръкавица, който чука стари и грозни бездомнички, забърсани в бара, и смята, че погнусата, която е изживял от досега с тях, му дава право и да ги пречука.
Всъщност имаше вариант всичко това да ме изкефи (като литература, естествено, не като факт от действителността) - падението на героя да се показва неосъзнато от него и с тоя странен "хепи" енд всъщност да се удря дъното и да се казва: всички си имат цена. За някои е стаичка в ГЕСТЕХАУЗ и ГУЛАШСУПЕ в кръчмата, за други - истинска китара, възхитена публика и повече "курви". Доколкото обаче имам идея за автора, който май се смята за някакво рядко цвете, израсло под ранния вятър на "промяната" през 68-ма, мисля, че е буквален. Мисля, че наистина си въобразява, че героят му е в позиция да съди "продажните" си съграждани, които живеят "калпаво", докато той с непреклонния си характер и изумителен талант уж си извоюва лична свобода във всеобщия затвор.
При Абе:
"- Помощ!
Изтъркан израз! Нека е изтъркан. Каква ти е ползата от индивидуалността, когато си на крачка от смъртта? Мъжът искаше да продължи да живее, дори в живота му да има индивидуалност колкото грахово зърно. Скоро щеше да затъне до гърдите, до брадичката, до носа... Стига! Стига толкова!"
При Пасков:
"Жив като гладен!
Жив като жаден!
Жив като страхлив!
Жив като алчен!
Жив като пигмей, като ескимос, като крокодил! Като смрадлив коч, като параноидна къртица, която рови и драска, драска и рови – нагоре... нагоре... къде нагоре? – все едно къде!
Важното е да мърдам! Жив, господи!"
Ако Пасков беше развил повече тая посока, романът нямаше да е само за 68-ма, но за всички времена, също и за днес, когато въпреки че уж повечето дюни са изрити, Западът все още е мираж, който непрекъснато се измества в пространството, включително от самия фактически запад. Господарите се сменят, послушанието остава.
Следват обаче някакви весели анекдоти от театъра. Добре де, ужасни са, но е някак си забавно. Защитен механизъм? Може би, но героят ги разказва като момчешки подвизи. Презира сънородниците си, смята, че е специален. Където те се свиват, той набива крошета, нищо че после мие кенефи. Остава вътрешно горд. Прави властта луда, а като хване китарата, е бог и всички немеят. Сега, не знам до какво би довело такова решение и дали не е просто обърнат вариант на мечтата по Запада, но блед лъч все пак се появява в плана му да се върне:
"Дойдох тук, напих се, наплюсках се, надух корема на Илона, взех пари назаем – и ето че се връщам с обратния влак като поляк. Какъв срам! Какво щастие!"
Накрая обаче му се удава тотално да смае тъпите немци и получава своя златен шанс - да свири в група с професионални инструменти, нищо че това го сближава с още по-висши структури на властта от досега.
Специална скоба за свинското му поведение към жените. Една от сцените, в която катурва някаква напълно пияна колежка с гранична интелигентност, после я гони с шутове в гъза и я смята за курва, щото й бил платил, много напомня за хамбургския сериен убиец, описан от Хайнц Щрунк в Златната ръкавица, който чука стари и грозни бездомнички, забърсани в бара, и смята, че погнусата, която е изживял от досега с тях, му дава право и да ги пречука.
Всъщност имаше вариант всичко това да ме изкефи (като литература, естествено, не като факт от действителността) - падението на героя да се показва неосъзнато от него и с тоя странен "хепи" енд всъщност да се удря дъното и да се казва: всички си имат цена. За някои е стаичка в ГЕСТЕХАУЗ и ГУЛАШСУПЕ в кръчмата, за други - истинска китара, възхитена публика и повече "курви". Доколкото обаче имам идея за автора, който май се смята за някакво рядко цвете, израсло под ранния вятър на "промяната" през 68-ма, мисля, че е буквален. Мисля, че наистина си въобразява, че героят му е в позиция да съди "продажните" си съграждани, които живеят "калпаво", докато той с непреклонния си характер и изумителен талант уж си извоюва лична свобода във всеобщия затвор.
This entire review has been hidden because of spoilers.
November 21, 2018
За Пасков слушах доста през миналата година. Почти в края на тази се срещнах и за първи път с него, с едно доста ударно, цинично, мръсно, рокендрол начало.
Така и ми препоръчаха "Германия, мръсна приказка", много рокендрол е, като за теб е. Но подходих с доста резерви към всеобщият култ предизвикал един непознат до този момент за мен писател.
С Виктор Пасков вече се познаваме. С младият Виктор, с негото алтер его, с неговите спомени, които вероятно са се размили и преиначили. Но все още дъхат на несигурност, порастване, на хаоса, както е наречено, и на цялото изгубено поколение на соца.
Държа на наблегна на темата за порастването, изгубването/намирането. Защото социалистическата линия в романа е основна, както и неизменната критика, ясно ти става, че това е вик на срещу догмите, вик за свободата, за избор. И разбирам болката на крещящия, просто вече съм се наслушала на тази преповтаряна тематика.
Това, което преобърна "Германия, мръсна приказка" за мен е именно поривът на младия Виктор, поел към уж светлото си бъдеще в ГДР, както и крахът на илюзията.
"Германия, мръсна приказка" е вулгарна смесица от поетика, критика, призив. Тя оформя един много истински и необуздан роман за порастването, за изгубването най-вече на мечтите, с които си живял и за клишираното намиране на щастлив финал. Но той ти харесва, приказката трябва да приключи оптимистично, другото е история.
По един специфичен начин, този роман трябва да е разказан така грубо, така нахвърляно, в текста непрекъснато се бият цинични сцени с поетични импресионистични картини. Пасков си играе с текста, забавлява те, отвращава те, набива ти яростно в главата, това което е мъчило него и цяло едно поколение. Крещи ти го. Така както Виктор в романа не можеше да укроти бясно напиращите като бездомни кучета думи. Да искаш да изразиш толкова много, буквално бомба от емоции, от впечатления, но да не знаеш как да го направиш. Сбълъсък на два различи свята, които се оказват толкова еднакви, че българсакта колония в гестхауза, всъщност е мини проекция на социалистическото българско общество, което заменя страха от една управа с друга. Мизерството на посредственият живот, който потиска артиста, а всъщност има ли значение като не знаеш кой си?
Така злобно, голо нахвърляни един след друг пасажите, всъщност образуват една цялост, която решава да бъде приказка. Не е красива приказка за приспиване, по действителни събития със неслучайни лица. Искрен разказ от първо лице, който не ме "докосна" толкова със социалистическите си мотиви, колкото си личните. Това е една лична, бунтарска, рокендрол изповед на един разочарован и ядосон млад човек. Това е вътрешна борба, изразена и катализирала във враждабената среда на чуждата държава, която отблъсква дори визуално. Днес посланията на текста, продължават да важат със същата енергия, години след като социализмът си е отишъл. Мотивите остават универсални, а начинът по който са поднесени те вкарва в размисли за собствената си приказка.
За да намери героя отново смисъл в това, което го прави щастлив, най-просто и явно - в изкуството. Не случайно е тиражирана фразата, "Въпреки живота всичко е любов". Ами любов е, така казва поуката. Любов не към поредната жена, любов към живота и самото му естество. Дори да не е реален, това е красивият и заслужен финал на едно порастване и проумяване.
Така и ми препоръчаха "Германия, мръсна приказка", много рокендрол е, като за теб е. Но подходих с доста резерви към всеобщият култ предизвикал един непознат до този момент за мен писател.
С Виктор Пасков вече се познаваме. С младият Виктор, с негото алтер его, с неговите спомени, които вероятно са се размили и преиначили. Но все още дъхат на несигурност, порастване, на хаоса, както е наречено, и на цялото изгубено поколение на соца.
Държа на наблегна на темата за порастването, изгубването/намирането. Защото социалистическата линия в романа е основна, както и неизменната критика, ясно ти става, че това е вик на срещу догмите, вик за свободата, за избор. И разбирам болката на крещящия, просто вече съм се наслушала на тази преповтаряна тематика.
Това, което преобърна "Германия, мръсна приказка" за мен е именно поривът на младия Виктор, поел към уж светлото си бъдеще в ГДР, както и крахът на илюзията.
"Германия, мръсна приказка" е вулгарна смесица от поетика, критика, призив. Тя оформя един много истински и необуздан роман за порастването, за изгубването най-вече на мечтите, с които си живял и за клишираното намиране на щастлив финал. Но той ти харесва, приказката трябва да приключи оптимистично, другото е история.
По един специфичен начин, този роман трябва да е разказан така грубо, така нахвърляно, в текста непрекъснато се бият цинични сцени с поетични импресионистични картини. Пасков си играе с текста, забавлява те, отвращава те, набива ти яростно в главата, това което е мъчило него и цяло едно поколение. Крещи ти го. Така както Виктор в романа не можеше да укроти бясно напиращите като бездомни кучета думи. Да искаш да изразиш толкова много, буквално бомба от емоции, от впечатления, но да не знаеш как да го направиш. Сбълъсък на два различи свята, които се оказват толкова еднакви, че българсакта колония в гестхауза, всъщност е мини проекция на социалистическото българско общество, което заменя страха от една управа с друга. Мизерството на посредственият живот, който потиска артиста, а всъщност има ли значение като не знаеш кой си?
Така злобно, голо нахвърляни един след друг пасажите, всъщност образуват една цялост, която решава да бъде приказка. Не е красива приказка за приспиване, по действителни събития със неслучайни лица. Искрен разказ от първо лице, който не ме "докосна" толкова със социалистическите си мотиви, колкото си личните. Това е една лична, бунтарска, рокендрол изповед на един разочарован и ядосон млад човек. Това е вътрешна борба, изразена и катализирала във враждабената среда на чуждата държава, която отблъсква дори визуално. Днес посланията на текста, продължават да важат със същата енергия, години след като социализмът си е отишъл. Мотивите остават универсални, а начинът по който са поднесени те вкарва в размисли за собствената си приказка.
За да намери героя отново смисъл в това, което го прави щастлив, най-просто и явно - в изкуството. Не случайно е тиражирана фразата, "Въпреки живота всичко е любов". Ами любов е, така казва поуката. Любов не към поредната жена, любов към живота и самото му естество. Дори да не е реален, това е красивият и заслужен финал на едно порастване и проумяване.
February 7, 2019
Да пребориш машината на страха
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. Още от първите страници всеки би проумял, че това наистина е една мръсна приказка, прожектирана директно в съзнанието, без предпазител за илюзии. Пасков е директен, прям и сякаш призван да премери сили с всички режими, съществували в човешката история. Силна, мотивираща, но и тревожна книга.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. Още от първите страници всеки би проумял, че това наистина е една мръсна приказка, прожектирана директно в съзнанието, без предпазител за илюзии. Пасков е директен, прям и сякаш призван да премери сили с всички режими, съществували в човешката история. Силна, мотивираща, но и тревожна книга.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
February 15, 2019
Жестока!
September 22, 2021
Страхотен е този Пасков. Изядох тази, както и "Баладата" преди нея. Пише уверено и увлекателно. Няма излишен пълнеж и историята те носи сама.
November 26, 2017
Имаше доста тъжни моменти. Но имаше и много яки моменти. Имаше поредица от събития, която някак ми се стори супер близка и ме просълзи, но имаше и поредица от събития, на които се смях в продължение на 40 минути в метрото и просто ми оправи деня.
Финалът - не го очаквах. Очаквах някакъв пошъл момент, глупав край и прочие, а вместо това героят се впусна в приключение, което беше толкова неочаквано, колкото и за мен. И чак малко му завидях, че му се получи толкова добре. Прииска ми се нещо подобно да се случи и на мен някой ден.
Финалът - не го очаквах. Очаквах някакъв пошъл момент, глупав край и прочие, а вместо това героят се впусна в приключение, което беше толкова неочаквано, колкото и за мен. И чак малко му завидях, че му се получи толкова добре. Прииска ми се нещо подобно да се случи и на мен някой ден.
March 4, 2023
Паско, тъпак, как можа да напишеш всичко това? Оголил си всичко - кожа, кости, мозък, вътрешности...
Не съм чела скоро текст, който да отговаря така точно на заглавието си. И ако някой се гнуси от всичката тази вулгарна натуралност, нека се замисли - има ли как такова нещо да се напише, ако наистина авторът не го изживява? Съпругът ми често казва, че един писател винаги носи със себе си духовен ексхибиционизъм.
Прав е.
Германия през 1968 г., източната, е тежка и грозна територия на доноси и предателства. Защо? Защо са важни всички тези малки нещастници на службите?
"По дяволите! Почти бях готов да застана от тяхната! Какво толкова искаха? Информации, които и без това са им известни? Те знаеха всичко! Защо им бяха необходими моят страх, моята преданост, моето покорство, моето треперене, моите предателства (спрямо кого?), моите тръпки между краката, некоординираните движения на пипалцата ми — за какво им трябваше животът на един инсект?
И внезапно получих прозрение. Трябваше им! Моят и на такива като мен. Те седяха тук —масивни и неподвижни, в тези небрежни пози на кариатиди. Сякаш нямаше човешко уравнение, което да не могат да разрешат. Но имаха грижи. Бяха загрижени! А загриженият не е всемогъщ. Той има сто уязвими точки по тялото, както и аз. Има страхове, както ги имам и аз. О, как ми се прииска да подпиша глупавия лист, да вляза между тези двамата, да намеря споменатите точки и да запълня всяка една от тях с катран, кал, цианкалий, лайна! Да гивидя чисто голи без стоманените им костюми. Да направя детайлно описание на голите им тела."
Като човек с музикално образование, Пасков има брилянтен усет за това как един текст да бъде хармоничен - със своята увертура, алегро, анданте, адажио, алегро виваче... Той владее инструмента на своя текст - думите - виртуозно; сякаш цялата книга е написана на един дъх - като товар, който е искал да премахне от себе си.
Мръсна приказка, в която Германия е една обстановка - не по-различна от всяка друга противна социалистическа действителност от 1968-ма, когато да си млад и да мечтаеш е било престъпление.
Не съм чела скоро текст, който да отговаря така точно на заглавието си. И ако някой се гнуси от всичката тази вулгарна натуралност, нека се замисли - има ли как такова нещо да се напише, ако наистина авторът не го изживява? Съпругът ми често казва, че един писател винаги носи със себе си духовен ексхибиционизъм.
Прав е.
Германия през 1968 г., източната, е тежка и грозна територия на доноси и предателства. Защо? Защо са важни всички тези малки нещастници на службите?
"По дяволите! Почти бях готов да застана от тяхната! Какво толкова искаха? Информации, които и без това са им известни? Те знаеха всичко! Защо им бяха необходими моят страх, моята преданост, моето покорство, моето треперене, моите предателства (спрямо кого?), моите тръпки между краката, некоординираните движения на пипалцата ми — за какво им трябваше животът на един инсект?
И внезапно получих прозрение. Трябваше им! Моят и на такива като мен. Те седяха тук —масивни и неподвижни, в тези небрежни пози на кариатиди. Сякаш нямаше човешко уравнение, което да не могат да разрешат. Но имаха грижи. Бяха загрижени! А загриженият не е всемогъщ. Той има сто уязвими точки по тялото, както и аз. Има страхове, както ги имам и аз. О, как ми се прииска да подпиша глупавия лист, да вляза между тези двамата, да намеря споменатите точки и да запълня всяка една от тях с катран, кал, цианкалий, лайна! Да гивидя чисто голи без стоманените им костюми. Да направя детайлно описание на голите им тела."
Като човек с музикално образование, Пасков има брилянтен усет за това как един текст да бъде хармоничен - със своята увертура, алегро, анданте, адажио, алегро виваче... Той владее инструмента на своя текст - думите - виртуозно; сякаш цялата книга е написана на един дъх - като товар, който е искал да премахне от себе си.
Мръсна приказка, в която Германия е една обстановка - не по-различна от всяка друга противна социалистическа действителност от 1968-ма, когато да си млад и да мечтаеш е било престъпление.
October 17, 2022
Брутален разказ за младежката катастрофа на един софийски гамен с живота, който го смачква, но той оцелява. Оцелява обаче смачквайки мръсници и човеци по пътя си без грам самооценка. Без изкачването на нито едно стъпало по стълбицата на собствените му морални принципи. Няма такава стълбица и поради това няма никаква причина да напише тази книга, която прилича на това как един махмурлия оглежда и рови с клечка в локвата на собственото си повърнато след едно безобразно пиянство. Не му харесва видът и мирисът на тази безобразна клоака. И на мен не ми харесва. Но не ми дава никакви идеи, мисли, симпатии... Само антипатия към самия автор. Героичната му поза на безжалостно саморазобличил се непримирим борец против безобразията на социализма не ми отговаря на това каква светлина или сянка хвърлят върху него няколко незавършени сюжетни линии – какво стана с Илона, която дълго му бе утеха и опора? Какво стана с копелето му, което тя не успя да абортира? Какво става с всички нормални човеци, на които безхаберно обръща гръб, като собствената му майка, зарязана в България от баща му, а после и от него? Какво става с българската литература днес и с четящата публика, която нищо не казва за тази книга? Няколкото отзива върху задната корица не може да не бъдат положителни, защото затова са отпечатани там. Но са твърде подвеждащи.
May 15, 2021
Чудесна книга от Буковски. Така де, Виктор Пасков. Директна, мръсна, нелепа, противоречива. Санитарен хумор и горчиви житейски откровения. Хареса ми. Страниците дълго ще ми лепнат в съзнанието.
July 10, 2019
Такам, след като прочетох Балада за Георг Хених, реших да се насоча към следващото, по-късно произведение на Пасков. И следващото по ред на преиздаване. И след като зачетох първите редове, ми стана ясно защо е по-късно произведение (1993)...още в началото ставаше дума за цици, алкохол, лайна, секс и т.н. Така и продължи и честно казано на моменти ми беше скучно. Скучно от сорта на това, днес станах, ходих на работа, този се напи, онзи се сби, тази чуках, никоя не чуках...За мен историята се разви в последните 100 страници, там имаше повече интересни моменти и динамика и за жалост всичко свърши с хепи енд... Е това наистина вече ме разочарова. 3 звезди, защото е Пасков и може да не е била моята книга....
Може да определят баладата като книга за 6-годишни, но на мен повече ми хареса в сравнение с Германия...Сега съм малко на кръстопът, защото доскоро мислех да си взема Аутопсия на една любов, но май ще се насоча към по-ранните произведения на Пасков с Невръстните убийства.
Може да определят баладата като книга за 6-годишни, но на мен повече ми хареса в сравнение с Германия...Сега съм малко на кръстопът, защото доскоро мислех да си взема Аутопсия на една любов, но май ще се насоча към по-ранните произведения на Пасков с Невръстните убийства.
March 22, 2024
Монохромна, смущаваща и завладяваща. Както името подсказва, това не е приказка за пуритани. На моменти богатата цинична образност на Пасков те кара почти да извърнеш глава от страниците, но безпощадно покоряващият му стил крепи двете ръце здраво за книгата и не ти дава шанс да я пуснеш до самия край.
Героят му минава по назъбените пътища на емиграцията, докато се съобразява със силните на деня и прави неуспешни опити да подтисне първичните си момчешки пориви. Това е приказка за бързото порастване на един младеж през емблематичната 1968-ма и за трудните избори, които чертаят съдбата в суровата социалистическа действителност.
Героят му минава по назъбените пътища на емиграцията, докато се съобразява със силните на деня и прави неуспешни опити да подтисне първичните си момчешки пориви. Това е приказка за бързото порастване на един младеж през емблематичната 1968-ма и за трудните избори, които чертаят съдбата в суровата социалистическа действителност.
January 4, 2019
"Love, love,love - въпреки живота, всичко е любов".
Това е може би най - жестокият роман, който съм чела в българската литература, роман без каквато и да е цензура, изключително силен. Иска ми се повече хора да четат Пасков.
Това е може би най - жестокият роман, който съм чела в българската литература, роман без каквато и да е цензура, изключително силен. Иска ми се повече хора да четат Пасков.
October 24, 2017
Много дълго време търсих тази книга и очаквах ,че ще е много,много хубава..wow,но не би. Не ме впечатли,не ме трогна,не ме грабна. Нищо особено.
December 9, 2020
Доста неща ми дойдоха в повече. Три звезди заради хумора...
August 15, 2018
Годината е 1968-ма. Знаех, че историята все ще има хубав край. Нали Берлинската стена ще падне. Само че до падането й има цяла вечност и възможностите за разруха, дехуманизация, развращение са безброй. Иначе книгата приключих в рамките на един трескав ден, в края на който бях убедена, че Пасков е най-големият. С изключение на няколко фрази в началото, които не съм чувала реално да се използват и се четат като преводна литература или дублиран филм („Ах, шибай се!“, „Гофи му предложи да го духа.“) – съвсем малко и съвсем простими фрази – романът е перфектен. Жив, задъхващ. Описанията, където ги има, са кратки и поетични. Цветовете на неговата Германия са неестествени – сини, лилави, синьолилави. („Всичко потъва в мръснолилавата пелена на дъжда“, хората са мръснолилави.) Неестествени както неестествен е режимът, разделението на страната на две, обстоятелствата, в които се намират героите. Ситуацията е гранична в исторически смисъл, и макар това да е ясно за читателя, то не е ясно за героите, които трябва да оцеляват. Сякаш за Виктор има изход, може да се прибере в България, стига да се съхрани и да не се изгуби в онова безвремие. Или да се превърне в баща си, „уплашен като куче, на което са креснали да иде в ъгъла“. Срещата с баща му е един от най-силните моменти в книгата, и особено тъжен ако читателят го познава от „Балада за Георг Хених“, където е беден, но горд и с правилни приоритети.
Истината е, че в нашия все по черно-бял свят, човек може да се наслади на нюансите при Пасков. Много повече в „Германия, мръсна приказка“, отколкото в Баладата, където лошите са лоши и добрите са добри. Това с нюансите важи и ако разглеждаме самият Пасков.
https://slpssm.blogspot.com/2018/08/b...
Истината е, че в нашия все по черно-бял свят, човек може да се наслади на нюансите при Пасков. Много повече в „Германия, мръсна приказка“, отколкото в Баладата, където лошите са лоши и добрите са добри. Това с нюансите важи и ако разглеждаме самият Пасков.
https://slpssm.blogspot.com/2018/08/b...
Displaying 1 - 30 of 80 reviews