„Реалността е едно голямо съвпадение.“
„Мрамор“, Сесар Айра или мое заглавие -
„Ах, този джоб!“
Добре че има такива книги от време на време. Какво щяхме да правим, ако имаше само обикновени книги и обикновени дни. Но ако знаех, че е такава, можеше и да не я започна, защото аз такива книги уж не чета много-много. Да, чета шантави, но това е нещо съвсем различно и ново за мен. Аха-аха на няколко места да си помисля, че авторът е искал да каже нещо повече, но не… не върви с мъдрости и поуки тук. За мен главното – забавление чрез играта на творенето с думи. Естествено щеше да е невъзможно книгата да е точно това на български без мисия „език“ на Нева Мичева, очевидна и без да съм чела послеслова на преводачката (с интересни части и от интервюта с автора).
Още първите няколко страници бях засмукана от изреченията на Сесар Айра, без все още да имам представа какво ще последва.
„..ей ги нá, моите средства за удоволствие и придвижване…“
„Напомнят ми, че е живо животинското в мен, биологичното, индивидуалната проява на вида…“
„…радостната изненада от констатацията за моите животински наличности.“
„… колкото и далеч да се скита мисълта, тялото и неговите придатъци си остават там, където винаги са били.“
После нямах много време за четене, но мислите ми бяха все при книгата. Имаше цели страници, на които се смях на глас. Разбира се – страниците с рестото, но и много други след това. Чак след стр. 100 малко ми спадна интересът (т.е. последните 30 страници), може би защото „нашият човек“ вече ми беше малко или много ясен, а и никак не разбирам от извънземни. Затова можеше да е 4 звезди (дреме му на Айра за звезди), но за мен голям плюс е дозата лудост на фона на общата тривиалност и премъдрост в дните ни.
През цялото време наричах романа „теза-антитеза“ заради изрази от типа „да, ама не“ (този не е от книгата), „обаче“, „но не“, „от друга страна“… Т.е. пита се и си отговаря двойно героят. Рядко има само един вариант. Или буквално от книгата:
„Две“. (Или не“? Кой знае.)
Заради опиянението в книгата си помислих как пианистът Keith Jarrett го е казал за музиката:
“I don’t have any drug stories to tell about myself. […]. For me, it’s hard to understand why a musician needs more than the music.”
А на задната корица това от Сесар Айра:
„На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.“
Ами, творете си все така, хора, а аз ще се опиянявам чрез вашите книги и музики.
Все пак в „Мрамор“ освен сюрсеалистичното блуждаене си има и история, интрига; не само чудноватости. Но е освобождаващо да не се търси „поука“ за разлика от това, че толкова сме свикнали да ни казват нещо със смисъл, да искаме постоянно смисъл, позиции, сериозност…
А личните ми пристрастия: рисуване – синьо – преливане.
Няма цвят, с който да съм си играла толкова, колкото със синьото. Цветът на корицата почти се доближава до това, което наричам „созополско синьо“. За мен винаги е било удивително как с добавянето дори на една точка (капка) бяло става друго синьо. Идвало ми е да се потопя в тези цветове или да ги изпия (Айра-лудост?). И трудно съм постигала повтаряне на съвсем същото синьо (нямам нищо общо с рисуването, просто обичам да си играя с цветовете/боите). С това не приключвам с корицата – преливането в топчето и преливанията в илюстрациите в книгата. Точно това също ми е било любимо занимание: ливване на два-три цвята на листа - и да правят каквото си искат, да се втекат взаимно; също всеки път по различен начин.
Разказвам за „рисуването“ не само заради самото него, а именно за връзката с писането на Айра в стимулиращо „преливащо“ състояние.
И не на последно място – докосването до мрамора на корицата. Уж не харесам луксозните неща, а докато четях все поглаждах с пръсти гладкия мрамор, съблазняващ за допир, макар и хладен.
Топчета – разбира се че пазя – не една, а две кутийки; не мраморни, а стъклени; за спомен, за съзерцаване на преливането.
Аз и Аржентина: в средата на 90-те получих виза за емиграция – приемали чужденци за освежаване на нацията (не отидох, вечна пъзла); вчера – гледах филма „Аржентина“ на Карлос Саура). Разбира се, че сега ми се ходи там.
„Сега си мисля, че той тогава може да е казал не „седем“ или „десет“, а „ето“: в смисъл на „ето, готово“ или „ето, почти не остана“.
„…без съмнение китайска играчка, макар да беше странно, че е със син ирис и свети в червено, като окото на пиян англичанин.“
„Стреснах се от самия себе си – от европоцентризма, който не бях вярвал, че изповядвам, но който явно ме тласкаше към грозната грешка да намирам всички китайци за еднакви.“
„Навлизах в най-тайната зона наличността си, където се отбивам само на пръсти и колкото се може по-предпазливо.“
„Работата е там, че носталгията ги е обзела още в родното им място.“
„Хранех симпатия дори към мърлявия вид и уязвимостта му, към бедността и уличната му порода, чувствах го свой.“
„Стори ми се странно същества, които са толкова напреднали, че да прекосят Вселената, да са беззащитни пред една тъй първична емоция като носталгията.“
„Изумително е как дори сравнително културен човек със социален уклон като мен (в младостта си бях заслужил етикета „левичарче“) може да падне в клопката на расизма, който много пъти, ако не и винаги, е въпрос на думи.“
„… интонацията, употребявана в един култури само по емоционални поводи, а в други — за промени в смисъла на думите.“
„Свикнали са с нашия свят, но това е било най-лесното. Трудно е щяло да бъде отвикването.“