“Беше млад човек с качества.”
От трите книги на Вирджиния Улф, които съм чела до този момент – “Нощ и ден”, “Вълните” и “Стаята на Джейкъб”, последната се открои за мен като най-чистата и цялостна творба.
Моето впечатление е, че книгите на Вирджиния Улф не са сред най-долюбваните в читателските среди у нас, а и да си призная, аз също имах неравен старт с нейното творчество. Но тази книга промени изцяло възприятията ми към света на английската модернистка.
Обикновено в отзиви за книги се споменава като минимум “за какво се разказва” в тях, защото, няма какво да се лъжем, сюжетът не е без значение, а понякога дори е главната причина. За “Стаята на Джейкъб”, както и въобще за книгите на Вирджиния Улф, за сюжет е излишно да се говори, ако има въобще рамка, тя е очертана с най-тънки контури, а съдържанието, което очертават е флуидно, неясно, но не и претенциозно-абстрактно.
Смисъл има, но той не тежи като мокро пране върху тел, а е лек, ефимерен; никога не си сигурен там ли си, накъдето авторът те е побутнал, а изгубването по пътя е задължително. Може би това е една от причините прозата на Улф да оставя след себе си известна неудовлетвореност в добрия смисъл на думата; един глад, който няма засищане; многозначително многоточие.
Но точно тази неуловимост я прави толкова вълшебна и сетивна, или ако използвам думата, предназначена за описанието на Джейкъб в романа – “неземна”.
Всичко, което знаем за Джейкъб – млад адвокат в Лондон, от неговото детство в Скарбъро до смъртта му в Голямата война, го откриваме постепенно през очите на хората, чиито пътища се пресичат с неговите, предимно жени от различни социални класи (дори и въздушната проза на Вирджиния Улф не може да се откъсне от класите). Повествованието лъкатуши напред-назад, но най-вече преодолява физически и държавни граници, като читателят е едновременно навсякъде – в Лондон, Скарбъро, Италия и Гърция; в откритите тресавища на родния край или в опушена всекидневна с изглед към Холбърн.
От местата, героите и техните прояви “виждаме” само толкова, колкото Вирджиния Улф избира да ни покаже – писменият еквивалент на картините на импресионистите, в които късчето природа ни се разкрива в уж произволен момент, с щрихи, умишлено случайни.
“Стаята на Джейкъб” е първата книга, чието четене породи в съзнанието ми цветни асоциации и нито един конкретен образ. А това е голямо постижение за една книга.