Героите в тези разкази са като Йохан Баптист Крюгел от едноименния разказ, който ”сякаш прекарваше живота на човек, захвърлен в битието без послание, чийто кръг на интереси се свеждаше до професионални неволи, оскъдна почивка и ограничени наслаждения.” Има обаче едно “обаче” - ”И все пак той заблуждаваше всички!”
Малки или големи, Кестнер е погледнал към онази част от света, която е тиха, привидно сива и незабележима, населена с мънички, кротки, бедни, притеснени хорица, които така и не успяват да се включат в потока на живота. Счетоводители, неумеещи да изкарат дори кратка отпуска, без уютните ведомости с цифри да им залипсват (“Злополучното възкресение”). Железничари, живеещи в самота, прекъсвана от помнена цял живот случайна и нищо не значеща среща (“Йохан Баптист Крюгел”). Стеснителни до полудяване случайни гости за вечеря. Химик с разбито (в медицинския смисъл на думата) сърце от военната безмозъчност на т. нар. офицери от първата световна война (като самия Кестнер) - “Дуел край Дрезден”. Самотни деца с починала или умираща майка, растящи в шумната самота на детска казарма (!) с безразлични учители и безнаказани насилници - връстници, или вечно заети възрастни (“Детската казарма”, “Момчето за пример”). И накрая дори часовник - чудо на механиката, дрънчащ 20 пъти подред, не може да ги пробуди от апатията, а само дразни околните (“Поспаливият Карл”).
Бедността рядко учи на нещо добро, но със сигурност ограбва детството и пресушава жизнеността, а който не е бил дете, не може да бъде и възрастен. Самотата и изолацията е не просто присъда на презадоволените над по-малко успелите им събратя, но и съзнателен избор за избягване на болка: само че тя носи своята цена, която коства живота на душата и на тялото. Доста зло е обществото и на възрастните, и на децата, а жал към по-слабите и чувствителните липсва. Зло е обществото, в което децата се възпитават да са дресирани, послушни, безмълвни часовникови колелца, които - когато и да се износят - незабележимо ше бъдат подменени от нови. Германия на Кестнер от средата на 20-ти век не е добро и ведро място за живеене. Там - или в съседен Тирол - дори филмови есесовски униформи бързо стават реалност, без никой да се впечатли и дори да забележи (“Истинска историйка”).
Настоящата компилация е доста неравномерна на места. Съставителят е включил твърде различни като концепция откъси, част от които прескочих, за да се добера до истинските разкази. Предпочитам детските романи на Кестнер - в тях все пак има обещание за бъдеще и надежда. Разказите му напомнят на Ханс Кристиан Андерсен - ужасът извира не от магични създания, а от самите нас, и от околните.
П. П. Преводът на моменти беше спънат и тромав, но пък предговорът беше интересен.
⭐️ 3,5 звезди ⭐️