"Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и човешките закони. Как пък не, извини се Маркиняш и закърши ръце в протрития плат на полата си, откъде-накъде ще рискувам да горя вечно в ада. Отчето я разтърси така, както вятърът - бостанските плашила, има ли по-голям ад от тримата ти недъгави вкъщи. Маркиняш навири корем, ако не бяха неведоми пътищата Господни, бурята нямаше да събори църковната стряха, а да пощади кръчмата, сякаш мъжете не извършват много от греховете си точно в това свърталище. То и сега често нямате и залък да сложите в устата, но ще дойде време, когато ти и мъжът ти ще останете без сили за работа или поне когато ще трябва да се отчетете пред този, който управлява всички нас, кой ще се грижи тогава за тия нещастници, попита отчето и тъй като не получи отговор, рече по-направо, започвам да мисля, че ти и мъжът ти сте по-големи безсрамници от Палмира Мойра, чиито девет копелета, всичките от баща ѝ, се родиха здрави и читави, все някакъв грях извършвате ти и мъжът ти, трима недъгави ми се струват показателно наказание, отърви се, докато е време, от онова, което порочно расте в утробата ти, и занапред, когато плътта подтикне мъжа ти към съвкупление, ставай от леглото и коленичи за молитва..."
Така започва разказът "Човекоскот". След предишната на Дулсе Мария Кардозо - "Моето опяване", - пак на издателство "Ерго", и пак в превод на Даринка Кирчева, тази ми е една от находките за годината.