Силно неправдоподобна!
Ще напиша и повече..
Трябва ли миналото на предците ти да те прави слаб и непрекъснато уплашен, защото на всяка страница почти се повтаря думата “страх”.
И защо тези хора, потомци на каторжници и аборигени, според автора нямат воля за живот?
Не разбирам как тогава имат силата да се множат и защо Хари и Соня съвсем се отчаяха, когато разбраха, че ще си останат само с един син и това ги съсипа до такава степен? Как не ти се живее, но пък искаш да съъздаваш още живот? Книгата е пълна с тотални недомислици, като дебел речен водач, който не може да се катери! Що за идея изобщо!
Пълно ревю
Чудех се дали да споделям литературните си разочарования, но приятели ме насърчиха да го направя. Първото за настоящата година беше именно тази книга.
Австралийският писател от Тасмания е удостоен с “Ман Букър” за “Тесният път към далечния север”, която не съм чела, защото я нямам. Реших да отпочна с този дебютен роман, за който се натъкнах основно на суперлативи. Не мога да се съглася с тях.
Тасмания е най-големият австралийски остров. Отличава се с впечатляващо разнообразие на флора и фауна и от това, което видях в нета, е изключително красив. Има бурна история, изпълнена с много насилие. Исках да узная повече за това толкова отдалечено от нас място и да се насладя на изящна проза.
Голяма част от книгата пресъздава именно природните красоти на острова и тези откъси са действително много въздействащи. Но все пак не става дума за пътепис, а за роман, чийто сюжет е меко казано неубедителен за мен.
Накратко, Айляж Козини, водач по величествената река Франклин, при несръчен и зле премерен опит да спаси един от туристите от групата, която предвожда по бързеите и водопадите, се оказва заклещен между две скали и е в смъртна опастност.
Докато умира той изживява целия си живот чрез избрани епизоди, живота на баща си, на някои от предците си. Авторът се е опитал да ни убеди, че преживява и миналото на целия остров и ми се струва, че се е справил. В Тасмания, част от британска колония, са били транспортирани около 75 000 каторжници, оставени да оцеляват или загинат в тази не особено гостоприемна среда. Много от тях умират от глад, други прибягват до канибализъм, жестоки, притръпнали към насилието мъже.
Неизбежно е било да отвличат или “привличат” аборигенски жени, опитвам се да се изразя по-меко. Фланаган не навлиза в подробности, но прочетох в друг източник, че съотношението бели мъже-аборигенски жени е било 6:1, така че повечето деца със смесена кръв едва ли са били заченати с любов. Това е историческият контекст, който в книгата се разкрива много бавно и не докрай. За хора незапознати с фактите може да е трудно да схванат картините на насилие, които изникват в угасващото съзнание на главния герой. Колективната памет на острова изкристализира и потапя Айляж.
За съжаление точно този централен образ е много неубедителен във всяко отношение. Самият Айляж постоянно се срамува от въз пълното си и тромаво, отпуснато тяло. Млад мъж, който някога е бил нелош речен водач се е превърнал в истинска опастност за себе си и туристите. Оказва се, че има и страх от височини, а стануването след дневния преход или в извънредни ситуации е върху трудно достижими скали и изисква супер добра физическа подготовка. Така и не разбрах защо човек негоден да върши толкова рискована работа е нает, защо той самият се наема след всичкия си предишен опит в препитание, предполагащо екстремен риск.
Не ми е ясно защо Фланаган е избрал такъв централен герой: пасивен, постоянно бягащ от живота, първо чрез работохолизъм, после чрез алкохол и дрога, счупен при първата житейска несгода. Дали Айляж е обобщен образ на съвременния тасманиец, който дегенерира под тежестта на историко-генетичното си наследство? Или Ричард Фланаган разказва за свои собствени преживявания като речен водач? Защото той е имал такова преживяване с излизане от тялото си, когато е бил на косъм от смъртта. Също така научаваме, че книгата е свързана с конкретен речен водач, който загива при подобни обстоятелства. Възможно е авторът да е вмъкнал прекалено много теми и да не е успял да ги обеме. Онова, което най-много ме озадачава е постоянният страх, който преследва главния герой. Фланаган като че ли го свързва отново с преживяното от предците насилие. Не ме убеди. Много не му достига.
Към недостатъците мога да прибавя и извънредно бавното действие, депресиращата, направо безднадежна атмосфера, неподплатена с психологическа обосновка.
Това, което ми допадна в романа, е искреността на автора по отношение на произхода на тасманийците и начина, по който описва срама на тези хора от онова, което са, от собствената им кръв. Всеки един от героите упорито твърди, че прадедите му не са били каторжници, че няма аборигенска кръв, въпреки матовата си кожа. Много правдоподобен образ е леля Ели със смесена кръв. Запитана от внука си дали тя и той са аборигени, винаги се гневи и отговоря: "Ние сме почтени католици." Никога не употребява думата "аборигени". Нарича ги "старите хора". За разлика от неправдоподобния основен персонаж леля Ели претърпява развитие.
Освен природните красоти на остров Тасмания и добре предадената вътрешна съпротива на жителите му да признаят миналото си и да се помирят с него, този роман не ме впечатли. Поне писах за него. В групата ни няма друг отзив за тази неравно написана книга. Някой пък може да посегне към нея и да не му се стори толкова пренасилено депресираща, колкото на мен.
3/5