What do you think?
Rate this book
Dziwki morderczynie
Melancholische Pornostars, durchgedrehte Dichter, mystische Zahnärzte und Fußballer mit einem Hang zum Übersinnlichen – Roberto Bolaño, der große Erzähler aus Chile, bleibt unnachahmlich. In dreizehn unwiderstehlich komischen, abgründigen Erzählungen zeichnet er die Lebenslinien von Menschen nach, die auf der Flucht sind: vor Armut und Gewalt, vor allem aber vor sich selbst. Es sind dreizehn Treffer ins finstere Herz der Gegenwart. Wo auch immer Bolaños Figuren landen auf der Welt, sie tragen die Zeichen ihrer Verstörung mit sich. Doch ohne die Verstörung wäre nichts Menschliches, denn "die Welt ist lebendig und nichts Lebendiges hat eine Lösung und das ist unser Glück."
216 pages, Paperback
First published September 1, 2001
436 people are currently reading
6071 people want to read
About the author
Roberto Bolaño
139 books6,824 followersFor most of his early adulthood, Bolaño was a vagabond, living at one time or another in Chile, Mexico, El Salvador, France and Spain. Bolaño moved to Europe in 1977, and finally made his way to Spain, where he married and settled on the Mediterranean coast near Barcelona, working as a dishwasher, a campground custodian, bellhop and garbage collector — working during the day and writing at night.
He continued with his poetry, before shifting to fiction in his early forties. In an interview Bolaño stated that he made this decision because he felt responsible for the future financial well-being of his family, which he knew he could never secure from the earnings of a poet. This was confirmed by Jorge Herralde, who explained that Bolaño "abandoned his parsimonious beatnik existence" because the birth of his son in 1990 made him "decide that he was responsible for his family's future and that it would be easier to earn a living by writing fiction." However, he continued to think of himself primarily as a poet, and a collection of his verse, spanning 20 years, was published in 2000 under the title The Romantic Dogs.
Regarding his native country Chile, which he visited just once after going into voluntary exile, Bolaño had conflicted feelings. He was notorious in Chile for his fierce attacks on Isabel Allende and other members of the literary establishment.
In 2003, after a long period of declining health, Bolaño passed away. Bolaño was survived by his Spanish wife and their two children, whom he once called "my only motherland."
Although deep down he always felt like a poet, his reputation ultimately rests on his novels, novellas and short story collections. Although Bolaño espoused the lifestyle of a bohemian poet and literary enfant terrible for all his adult life, he only began to produce substantial works of fiction in the 1990s. He almost immediately became a highly regarded figure in Spanish and Latin American letters.
In rapid succession, he published a series of critically acclaimed works, the most important of which are the novel Los detectives salvajes (The Savage Detectives), the novella Nocturno de Chile (By Night In Chile), and, posthumously, the novel 2666. His two collections of short stories Llamadas telefónicas and Putas asesinas were awarded literary prizes.
In 2009 a number of unpublished novels were discovered among the author's papers.
He continued with his poetry, before shifting to fiction in his early forties. In an interview Bolaño stated that he made this decision because he felt responsible for the future financial well-being of his family, which he knew he could never secure from the earnings of a poet. This was confirmed by Jorge Herralde, who explained that Bolaño "abandoned his parsimonious beatnik existence" because the birth of his son in 1990 made him "decide that he was responsible for his family's future and that it would be easier to earn a living by writing fiction." However, he continued to think of himself primarily as a poet, and a collection of his verse, spanning 20 years, was published in 2000 under the title The Romantic Dogs.
Regarding his native country Chile, which he visited just once after going into voluntary exile, Bolaño had conflicted feelings. He was notorious in Chile for his fierce attacks on Isabel Allende and other members of the literary establishment.
In 2003, after a long period of declining health, Bolaño passed away. Bolaño was survived by his Spanish wife and their two children, whom he once called "my only motherland."
Although deep down he always felt like a poet, his reputation ultimately rests on his novels, novellas and short story collections. Although Bolaño espoused the lifestyle of a bohemian poet and literary enfant terrible for all his adult life, he only began to produce substantial works of fiction in the 1990s. He almost immediately became a highly regarded figure in Spanish and Latin American letters.
In rapid succession, he published a series of critically acclaimed works, the most important of which are the novel Los detectives salvajes (The Savage Detectives), the novella Nocturno de Chile (By Night In Chile), and, posthumously, the novel 2666. His two collections of short stories Llamadas telefónicas and Putas asesinas were awarded literary prizes.
In 2009 a number of unpublished novels were discovered among the author's papers.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 600 reviews
June 13, 2022
“Putas asesinas” es una entrada perfecta al mundo de Roberto Bolaño, un compendio de lo que es su literatura, tanto en lo bueno como en lo menos bueno como en lo buenísimo.
El mal, la violencia, Chile y el golpe de estado, el exilio, la soledad, la culpa, el humor, el sexo, la muerte, la amistad, los sueños, el azar, la literatura y sus autores, la extrañeza, los momentos de lucidez siempre mezclados con una realidad inclemente…
“… y comprendí durante un segundo escaso el misterio del arte, su naturaleza secreta. Pero luego apareció en el mismo sueño el cadáver de la india muerta de un cáncer en la encía y olvidé todo.”… historias que empiezan para convertirse rápidamente en otra cosa, encuentros inesperados, antiguos amigos casi olvidados que vuelven, la falta de lazos, con el lugar en el que se reside, con la comunidad con la que se convive, con una familia inexistente, seres heridos, de los que no siempre se conoce la herida, con comportamientos indescifrables…
En fin, espero que Bolaño se equivocara cuando escribió aquello de que "nadie que haya existido en el mundo está tranquilo" y que de vez en cuando se eche unas risas con su admirado Enrique Lihn a costa de los que quedamos por aquí.
December 10, 2008
No se qué es lo que más me gusta de leer a Bolaño, pero lo que tengo claro es que me encanta. Serán los elementos que siempre dan vueltas en lo que escribe, el exilio chileno, méxico, poetas, recuerdos, latinos dando vueltas por paises europeos, o latinos que no han ido a europa, sueños, en fin, siempre me acaba envolviendo. En este libro me sorprendí disfrutando especialmente de Buba, que trata sobre jugadores de futbol, al cual no soy particularmente aficionada, por no decir nada. Me gusta esa tensión que crea por contar las cosas en pasado, como de algo que va a ocurrir todo el tiempo, me recuerda a Paul Auster, pero luego lo lleva por otro lado. Muy bueno el Bolaño, entre chileno y mexicano, un poco esquizofrénico incluso, y siempre muy creíble y disfrutable.
July 25, 2020
Ένα ξεκάθαρο, 5/5, 10/10 ή..100/100.
Ο Bolano καταφέρνει ακόμη μια φορά από την πρώτη στιγμή να σε αρπάξει και να σε βυθίσει στο μοναδικά λογοτεχνικό απόλυτα προσωπικό σύμπαν. Κατά την ταπεινή προσωπική άποψη ίσως ένας από τους μεγαλύτερους μετά-μοντέρνους συγγραφείς που υπήρξε κατά το δεύτερο μισό του 20ου αιώνα, πάντα εντελώς υποκειμενικά. Βασικό κριτήριο για να χαρακτηριστεί κάποιος μεγάλος δεν είναι μόνο να γράφει καλά η περίτεχνα κλπ.. αλλά να μπορέσει να δομήσει ένα προσωπικό λογοτεχνικό ύφος και σίγουρα αυτό ο συγκεκριμένος συγγραφέας το έχει αναμφίβολα πετύχει.
Ποιος άλλος άλλωστε θα μπορούσε να ξεκινήσει ένα διήγημα κάπως έτσι...
“Ακούγεται σαν ψέμα αλλά εγώ γεννήθηκα στην συνοικία του Εμπαλάδος. Το όνομα λάμπει όπως το φεγγάρι. Το όνομα, με το κέρατο του, ανοίγει δρόμο μές στο όνειρο, και ο άνθρωπος προχωράει μέσα από αυτό το μονοπάτι. Πάντα σκληρό. Το μονοπάτι που οδηγεί η βγάζει από την κόλαση. Εκεί καταλήγουν όλα. Να πλησιάζεις η να απομακρύνεσαι από την κόλαση. Εγώ για παράδειγμα έχω διατάξει να σκοτώσουν. Έχω κάνει τα καλύτερα δώρα γενεθλίων. Έχω χρηματοδοτήσει βασιλικά σχεδία. Άνοιξα τα μάτια μου μέσα στο σκοτάδι. Με εξαιρετική βραδύτητα άνοιξα τα μάτια στο απόλυτο σκοτάδι. Φυσικά θα σας τα διηγηθώ όλα. Ο πατέρας μου ήταν ένας αρνησίθρησκος ιερέας. Δεν ξέρω αν ήταν κολομβιανός η από κάποια άλλη χώρα. Ήταν λατινοαμερικάνος. Φτωχός σαν τα ποντίκια, εμφανίστηκε μια νύχτα στο Μεντεγίν και έκανε κήρυγμα σε καντίνες και μπουρδέλα...”
Ο Bolano καταφέρνει ακόμη μια φορά από την πρώτη στιγμή να σε αρπάξει και να σε βυθίσει στο μοναδικά λογοτεχνικό απόλυτα προσωπικό σύμπαν. Κατά την ταπεινή προσωπική άποψη ίσως ένας από τους μεγαλύτερους μετά-μοντέρνους συγγραφείς που υπήρξε κατά το δεύτερο μισό του 20ου αιώνα, πάντα εντελώς υποκειμενικά. Βασικό κριτήριο για να χαρακτηριστεί κάποιος μεγάλος δεν είναι μόνο να γράφει καλά η περίτεχνα κλπ.. αλλά να μπορέσει να δομήσει ένα προσωπικό λογοτεχνικό ύφος και σίγουρα αυτό ο συγκεκριμένος συγγραφέας το έχει αναμφίβολα πετύχει.
Ποιος άλλος άλλωστε θα μπορούσε να ξεκινήσει ένα διήγημα κάπως έτσι...
“Ακούγεται σαν ψέμα αλλά εγώ γεννήθηκα στην συνοικία του Εμπαλάδος. Το όνομα λάμπει όπως το φεγγάρι. Το όνομα, με το κέρατο του, ανοίγει δρόμο μές στο όνειρο, και ο άνθρωπος προχωράει μέσα από αυτό το μονοπάτι. Πάντα σκληρό. Το μονοπάτι που οδηγεί η βγάζει από την κόλαση. Εκεί καταλήγουν όλα. Να πλησιάζεις η να απομακρύνεσαι από την κόλαση. Εγώ για παράδειγμα έχω διατάξει να σκοτώσουν. Έχω κάνει τα καλύτερα δώρα γενεθλίων. Έχω χρηματοδοτήσει βασιλικά σχεδία. Άνοιξα τα μάτια μου μέσα στο σκοτάδι. Με εξαιρετική βραδύτητα άνοιξα τα μάτια στο απόλυτο σκοτάδι. Φυσικά θα σας τα διηγηθώ όλα. Ο πατέρας μου ήταν ένας αρνησίθρησκος ιερέας. Δεν ξέρω αν ήταν κολομβιανός η από κάποια άλλη χώρα. Ήταν λατινοαμερικάνος. Φτωχός σαν τα ποντίκια, εμφανίστηκε μια νύχτα στο Μεντεγίν και έκανε κήρυγμα σε καντίνες και μπουρδέλα...”
July 15, 2025
Putas asesinas or Murderous Bitches is my first encounter with the prose of Roberto Bolaño. What can I say? I'm hooked by his talent as a story teller, by his imagination, weaving real life facts with fabricated ones. What I liked the most was the dreamy feeling I got while reading his stories, like I was sitting together with Bolaño at a bonfire and he was murmuring some tales about his life. And they felt so real that I could have believed everything he would tell me.
Impersonating various characters, Bolaño recounts unrelated stories, many of which have an abrupt ending. At first this bothered me a bit, but then I found it to be actually charming in its veil of mystery, like the tale might continue later on, after a short break.
I started to research what was real and what was not: his father was a boxer - true; his mother was a porn actress - false; he moved with his family to Mexico City - true; he was arrested on suspicion of being a terrorist, but later released, without being tortured - unclear (he describes this experience in the story Dance Card); he was vagabonding through France, Belgium and Spain - true; he played soccer - maybe; he married a Catalan woman and settled near Barcelona - true; Nicanor Parra was his favorite Chilean poet - true; he had an after-life experience - who knows?
Two of the stories are narrated by B., of whom I hear that represents the author himself and also appears in Last Evenings on Earth... [[Wait, I've had a revelation... in fact these stories do appear in the latter book... The last seven in Evenings... are in common with Putas asesinas. While the rest of the stories in Evenings... can be found in Llamadas Telefónicas. Ok, I've untangled some of the mystery. It means that six stories are only in Putas asesinas.]] Sorry for the digression!
The only story that brakes the pattern of the first-person narrative is precisely Putas asesinas, which is told in the form of a monologue. It is also the only story where the protagonist is of the opposite sex - a girl who has kidnapped a guy whom she spotted on TV, at the ending of a soccer game.
I'll focus a bit on the stories that are to be found only in this collection (please correct me if I'm wrong, those of you who are true Bolaño fans, especially Mike Puma - assuming that you would read this review in the first place):
The protagonist in Prefiguration of Lalo Cura - la locura, right? - has a mother who is an actress in porn movies, but this seems as natural as the drug trafficking. Instead, he speaks obsessively about another actor, Pajarito Gómez, who had a sort of inner vibration that captivated the viewers.
You can read this story here:
http://www.newyorker.com/fiction/feat...
The Return is one of the two stories with a surrealist touch - it is told from the point of view of a ghost, who follows his former body and stumbles upon some unpredictable situations. This story is one of my favorites, despite a rather gross scene involving the corpse.
The other surreal tale is Encounter with Enrique Lihn, in which the narrator relates his dream, in which he meets the deceased writer.
Buba is an amazing story of some soccer players who start to win the games due to some dubious practices of their African colleague, Buba. As I've also stated in my status update, Bolaño managed to write a story about soccer that didn't bore me for a second, which is truly amazing (I tend to avoid all writing involving sports).
In Photographs, Arturo Belano (whom I hear is the protagonist in The Savage Detectives) is somewhere in Africa and leafs through an anthology of French poetry (La poésie contemporaine de langue française depuis 1945), an occasion to comment on poets and their writings, as he also does in the story Vagabond in France and Belgium. I am truly ashamed, as I've heard only about a couple of these writers... Now I understand Mike Puma, who takes his recommendations from Bolaño!
Impersonating various characters, Bolaño recounts unrelated stories, many of which have an abrupt ending. At first this bothered me a bit, but then I found it to be actually charming in its veil of mystery, like the tale might continue later on, after a short break.
I started to research what was real and what was not: his father was a boxer - true; his mother was a porn actress - false; he moved with his family to Mexico City - true; he was arrested on suspicion of being a terrorist, but later released, without being tortured - unclear (he describes this experience in the story Dance Card); he was vagabonding through France, Belgium and Spain - true; he played soccer - maybe; he married a Catalan woman and settled near Barcelona - true; Nicanor Parra was his favorite Chilean poet - true; he had an after-life experience - who knows?
Two of the stories are narrated by B., of whom I hear that represents the author himself and also appears in Last Evenings on Earth... [[Wait, I've had a revelation... in fact these stories do appear in the latter book... The last seven in Evenings... are in common with Putas asesinas. While the rest of the stories in Evenings... can be found in Llamadas Telefónicas. Ok, I've untangled some of the mystery. It means that six stories are only in Putas asesinas.]] Sorry for the digression!
The only story that brakes the pattern of the first-person narrative is precisely Putas asesinas, which is told in the form of a monologue. It is also the only story where the protagonist is of the opposite sex - a girl who has kidnapped a guy whom she spotted on TV, at the ending of a soccer game.
Las mujeres son putas asesinas, Max, son monos ateridos de frío que contemplan el horizonte desde un árbol enfermo, son princesas que te buscan en la oscuridad, llorando, indagando las palabras que nunca podrán decir. En el equívoco vivimos y planeamos nuestros ciclos de vida.
I'll focus a bit on the stories that are to be found only in this collection (please correct me if I'm wrong, those of you who are true Bolaño fans, especially Mike Puma - assuming that you would read this review in the first place):
The protagonist in Prefiguration of Lalo Cura - la locura, right? - has a mother who is an actress in porn movies, but this seems as natural as the drug trafficking. Instead, he speaks obsessively about another actor, Pajarito Gómez, who had a sort of inner vibration that captivated the viewers.
You can read this story here:
http://www.newyorker.com/fiction/feat...
The Return is one of the two stories with a surrealist touch - it is told from the point of view of a ghost, who follows his former body and stumbles upon some unpredictable situations. This story is one of my favorites, despite a rather gross scene involving the corpse.
The other surreal tale is Encounter with Enrique Lihn, in which the narrator relates his dream, in which he meets the deceased writer.
Buba is an amazing story of some soccer players who start to win the games due to some dubious practices of their African colleague, Buba. As I've also stated in my status update, Bolaño managed to write a story about soccer that didn't bore me for a second, which is truly amazing (I tend to avoid all writing involving sports).
In Photographs, Arturo Belano (whom I hear is the protagonist in The Savage Detectives) is somewhere in Africa and leafs through an anthology of French poetry (La poésie contemporaine de langue française depuis 1945), an occasion to comment on poets and their writings, as he also does in the story Vagabond in France and Belgium. I am truly ashamed, as I've heard only about a couple of these writers... Now I understand Mike Puma, who takes his recommendations from Bolaño!
January 20, 2015
Този човек е толкова луд и прекрасен. Обожавам да изкарвам времето си с него: винаги нещо научавам, дълбоко се впечатлявам, спирам, за да се замисля и се чувствам в добра компания на опасно място.
Докато превеждах книгата, си държах тези два цитата наблизо.
"Чуя ли някой писател да говори за безсмъртието на определени литературни творби, ми идва да го нашамаря. Мен по-скоро ме занимават успокоителните свойства на определен вид шамари - като онези, които в киното се зашлевяват на истериците или истеричките, така че те да реагират, да спрат да крещят и да си спасят живота." Из "Литературното безсмъртие", Роберто Боланьо, "В скоби"
"Прозата на Боланьо разчита на леки пробиви във възприятието на реалността", Хуан Вильоро (същия, от когото имаме чуден текст за предговор: колко е приятно човек да общува с интелигентни, стъпили на земята събеседници - беше лесно, просто и радостно да се уговорим)
Целият сборник крачи из подвижните пясъци на спомени и фантазии: много, много често разказвачът опитва една дума, за да опише нещо, после я модулира или измества с друга, казва "еди-какво си беше това... или онова... а може и изобщо да не е било" или пък "еди-кое си сякаш/като че ли/май беше..." Пластовете непрестанно се разместват и накрая картината е като в старите вестници и списания - когато при печата слоевете цвят се случеше да се разминат и фокусът на снимките се губеше, и се получаваше някакво визуално бълнуване, което не беше ясно сън ли е, желание ли, или някаква драма на печатаря, обяснима в далеч по-делнични координати.
Когато Люба нарисува корицата, която най-много ми допадна, каза: "Нещо не е наред в тази корица." А аз й казах: "Нещо не е наред в тази книга." И в този свят, разбира се, затова е цялото разказване тук, целият бестиарий от образи, които не са спрели да крещят и не са си спасили живота. Или са спрели, колкото да установят с изненада, че еднократно, дълготрайно и универсално спасение няма - само откъслечни актове на човещина и на близост.
"Кучки вероломни" е пълна с живи хора. И с информация - както "суха" (знания от всякакъв порядък, които най-вероятно за нищо няма да ви послужат, но може и да ви спасят живота, не съм сигурна), така и емоционална. Информацията не е поднесена на тепсия: трябва да се извлече на места, а на други да се озапти, защото идва като лавина. Тази книга е мъдра, обичам я и отсега знам, че няма да се хареса на много читатели, защото тя не е за харесване, а за разбунване ��а здрачните зони. Кому е нужно това ли? А кому не е нужно?
(Тук искам да спомена, ей така, от благодарност и обич, че имам най-адекватната и компетентна, и велика редакторка на света, Лили Табакова. Без нейната търпелива и щедра намеса съм заникъде.)
Докато превеждах книгата, си държах тези два цитата наблизо.
"Чуя ли някой писател да говори за безсмъртието на определени литературни творби, ми идва да го нашамаря. Мен по-скоро ме занимават успокоителните свойства на определен вид шамари - като онези, които в киното се зашлевяват на истериците или истеричките, така че те да реагират, да спрат да крещят и да си спасят живота." Из "Литературното безсмъртие", Роберто Боланьо, "В скоби"
"Прозата на Боланьо разчита на леки пробиви във възприятието на реалността", Хуан Вильоро (същия, от когото имаме чуден текст за предговор: колко е приятно човек да общува с интелигентни, стъпили на земята събеседници - беше лесно, просто и радостно да се уговорим)
Целият сборник крачи из подвижните пясъци на спомени и фантазии: много, много често разказвачът опитва една дума, за да опише нещо, после я модулира или измества с друга, казва "еди-какво си беше това... или онова... а може и изобщо да не е било" или пък "еди-кое си сякаш/като че ли/май беше..." Пластовете непрестанно се разместват и накрая картината е като в старите вестници и списания - когато при печата слоевете цвят се случеше да се разминат и фокусът на снимките се губеше, и се получаваше някакво визуално бълнуване, което не беше ясно сън ли е, желание ли, или някаква драма на печатаря, обяснима в далеч по-делнични координати.
Когато Люба нарисува корицата, която най-много ми допадна, каза: "Нещо не е наред в тази корица." А аз й казах: "Нещо не е наред в тази книга." И в този свят, разбира се, затова е цялото разказване тук, целият бестиарий от образи, които не са спрели да крещят и не са си спасили живота. Или са спрели, колкото да установят с изненада, че еднократно, дълготрайно и универсално спасение няма - само откъслечни актове на човещина и на близост.
"Кучки вероломни" е пълна с живи хора. И с информация - както "суха" (знания от всякакъв порядък, които най-вероятно за нищо няма да ви послужат, но може и да ви спасят живота, не съм сигурна), така и емоционална. Информацията не е поднесена на тепсия: трябва да се извлече на места, а на други да се озапти, защото идва като лавина. Тази книга е мъдра, обичам я и отсега знам, че няма да се хареса на много читатели, защото тя не е за харесване, а за разбунване ��а здрачните зони. Кому е нужно това ли? А кому не е нужно?
(Тук искам да спомена, ей така, от благодарност и обич, че имам най-адекватната и компетентна, и велика редакторка на света, Лили Табакова. Без нейната търпелива и щедра намеса съм заникъде.)
July 24, 2020
Ιστορίες που απαιτούν ειδικές συνθήκες πίεσης και θερμοκρασίας του εγκεφάλου και εγώ δεν τις είχα τη δεδομένη χρονική στιγμή. Θα επανέλθω σίγουρα με τα "Τηλεφωνήματα" τα οποία έχω στη βιβλιοθήκη, σε ένα καλύτερο mental timing γιατί καταλαβαίνω παρόλα αυτά ότι εδώ πρόκειται για ένα σύμπαν ενός τύπου πολύ τσίφτη.
June 22, 2018
Bolano müthiş bir hikaye anlatıcısı. İşlediği konuların etkileyiciliği kadar, üslubuyla da ne yazarsa insanı içine çekiyor. Birbirinden güzel hikayelerden oluşan bu kitabı henüz okumadıysanız kaçırmayın derim.
May 27, 2018
Ενα βιβλιο που δεν το λες ευκολο, ουτε και κατανοητο..Είναι το συμπάν Μπολανιο. Ο Μπολανιο μεσα από μια σειρα ιστοριων μας παρουσιαζει τις εμμονες και την ιστορια του και τον κοσμο της λατινο-αμερικανικης λογοτεχνιας. Πραγματικά εντυπωσιακός ο τρόπος με τον οποιο συμβαινει όλο αυτό, διοτι ο αναγνωστης μαλλον θα ηθελε να παρει το βιβλιο και το βαλει ομορφα και ησυχα στην ακρη και να πει: "ΟΚ! Μπαστα Ρομπερτο!". Ο Μπολανιο περιπλανήθηκε πολυ, οποτε το ταξιδιωτικο υπαρχει στις ιστοριες, ασχοληθηκε ενεργα με την πολιτικη (και αυτο υπαρχει), τα εβαλε με το κατεστημενο (και αυτο υπαρχει), διαβασε πολύ (τουτο το τελευταιο κυριαρχει σε ολο το βιβλιο). Οι ιστοριες ειναι ανισες μεταξυ τους, ωστοσο ειναι γοητευτικες και η καθε μια εχει διαφορετικη δυναμικη και ρυθμο. Οι τελευταιες τρεις (Φωτογραφιες, Λιστα Χορου και Συναντηση με τον Ενρικε Λιν) καθοδηγουν τον αναγνωστη στο συμπαν Μπολανιο και τον παιρνουν απο το χερι ωστε να διαβασει κι αλλο κι αλλο κι αλλο κι αλλο...Όχι μονο Μπολανιο, αλλα να κανει ελευθερη καταδυση στη Λατινο-Αμερικανικη λογοτεχνια (παλιοτερη και συγχρονη) και να ανακαλυψει παραλληλους και διαφορετικους κοσμους. Το βιβλιο ειναι εξαντλημενο και εαν το βρειτε σε βιβλιοθηκη διαβαστε το...Τουλαχιστον οσοι δηλωνετε φιλοι της Λατινο-αμερικανικης λογοτεχνιας.
August 27, 2020
Έχετε προσπαθήσει ποτέ να κολυμπήσετε σε θάλασσα μανιασμένη? Να μείνει το κεφάλι σας πάνω απ τα κύματα? Έχετε νιώσει κύματα να σας ρουφάν και η δύναμη της θάλασσας να μάχετε την προσωπική σας αντίσταση?
Αυτό, αυτό έκανε ο Μπολάνιο στις Πουτάνες Φόνισσες. Σε ρουφάει, σου κόβει την ανάσα, σου ρίχνει θολό φως. Αστο, μην αντιστέκεσαι. Δεν έχει νόημα.
Υπέροχος Ρομπέρτο Μπολάνιο.! Θαυμαστός Ρομπέρτο Μπολάνιο.!
Αυτό, αυτό έκανε ο Μπολάνιο στις Πουτάνες Φόνισσες. Σε ρουφάει, σου κόβει την ανάσα, σου ρίχνει θολό φως. Αστο, μην αντιστέκεσαι. Δεν έχει νόημα.
Υπέροχος Ρομπέρτο Μπολάνιο.! Θαυμαστός Ρομπέρτο Μπολάνιο.!
December 25, 2022
An uneven collection of short stories, ranging from sparkling snippets of life delivered in lucid, seductive prose to far-fetched, self-indulgent exercises of the writer's imagination. As always with Bolaño, an entertaining and enjoyable read.
Una colección desigual de cuentos que van desde retazos chispeantes de la vida, narrados en una prosa lúcida y seductora, hasta ejercicios rebuscados y autoindulgentes de la imaginación del escritor. Como siempre con Bolaño, una lectura entretenida y agradable.
Una colección desigual de cuentos que van desde retazos chispeantes de la vida, narrados en una prosa lúcida y seductora, hasta ejercicios rebuscados y autoindulgentes de la imaginación del escritor. Como siempre con Bolaño, una lectura entretenida y agradable.
June 26, 2021
Πειράζει που τον αγαπώ τον αγαπώ τον αγαπώ; Ναι αγαπώ πολύ αυτό τον συγγραφέα. Τον αγαπώ ακόμα και για τα αδύναμα κομμάτια του. Αγαπώ ακόμα και τα αδύναμα διηγήματα αυτού του μικρού το μου. Μη με ρωτήσετε γιατί, μπορεί και να μην έχω απαντήσει. Κανείς δεν ξέρει γιατί αγαπά ένα συγγραφέα. Ίσως κάτι απ’ το στείλει ήττα γραπτά του Να χτυπάει μέσα μου, όπως και μέσα σε κάθε άνθρωπο που του αρέσουν η παράξενη συγγραφείς.
March 8, 2021
Bolano’nun postmodern öyküleri, romanındaki gibi öykü içinde doğan öykülerden değil, basbayağı tek konu etrafında süren öyküler, anlatılar. Hiçbirinin sonu yok, sonunu tamamlamak ya da tamamlamamak okuyucunun işi. Yine edebiyatçılar, yine Şili özlemi, Allende’ye yapılan faşist darbenin travması, kaybolan (bedenen veya ruhen) insanlar. Hayatından kesitler ve alter egosu Arturo Belano.
Söyleyeceğim o ki, kesin olan bir şey varsa Bolano okumaya bu kitapla başlamamak en iyisi. Bir de çok iyi öykülerin olduğu bu kitaba en sevimsiz ve sıkıntı veren öyküsünün isim olarak verilmesi pek anlaşılır değil.
Söyleyeceğim o ki, kesin olan bir şey varsa Bolano okumaya bu kitapla başlamamak en iyisi. Bir de çok iyi öykülerin olduğu bu kitaba en sevimsiz ve sıkıntı veren öyküsünün isim olarak verilmesi pek anlaşılır değil.
January 11, 2016
Не ми е на сърце този човек (писател). Виждам колко е талантлив, специфичен, но нещо вътрешно се опъвам да се отпусна в атмосферата му. На нокти съм повече, отколкото като чета по-ужасни и страшни неща.
Още в началото не ми потръгна добре със сборника и се „дръпнах“. Стане ли въпрос за гадости с деца, изобщо отказвам да възприемам и се затварям за всичко (доста егоистично, защото „такива“ деца има…). Затова още от първия разказ настроението с книгата ми се оформи като:
Сумрак.
Подкожно ръчкане.
Постелка от натрошено стъкло.
Допир с тънък ледец, от който ми става горещо.
Щуращи се хора – като единаци по земята.
„… повей пустинен въздух.“
Защото Роберто Боланьо е от родените през 50-те в Чили ли (които през ’73 са били млади)? То май през целия 20-и век в Латинска Америка „има нещо“ (и преди това – още от „откриването“ ѝ). Или защото авторът няма намерение/подтик да се занимава с розовките неща? Или защото чувствителността на всеки поет е така пареща и неспокойна?
„Но от насилието, от истинското насилие няма измъкване, не и за нас, родените в Латинска Америка през 50-те, същите, които бяхме на около двайсет, когато умря Салвадор Алиенде.“
Беше логично след биографията на Маркес, въпреки големия избор, да продължа пак с Латинска Америка. И още ми се иска. След като тази година Аугусто Монтеросо и Хуан Пабло Вилялобос са едни от любимците ми, се разхождам доста из континента, който жаля сега. („обикалям“ с google maps Колумбия и Мексико от няколко дни).
Обаче защо отказвам да се вдълбоча в реалностите на Боланьо? След като по принцип харесвам точно подобни литературности - не природни описания, не разказване за действия, а за настроения най-вече:
„Спрях колата отстрани на шосето. Отворих вратата и слязох: още не се беше стъмнило окончателно, но вече не беше ден. Земята около мен, хълмовете, между които се губеше пътят, бяха в наситено тъмножълто, каквото не бях виждал досега. Сякаш светлината (но то не беше светлина, а просто цвят) бе натежала от нещо, което не познавах, но ми се стори, че спокойно би могло да е и вечността. Досрамя ме от подобна мисъл. Разтъпках крака. Една кола ме подмина и избибипка. С жест пратих шофьора да върви на майната си. А може и да не е било само жест. Може да съм извикал „да ти еба майката“ и шофьорът да ме е видял или чул. Но както почти всичко в тази история, това също е слабо вероятно. Пък и в спомена ми за оня момент единственото, което виждам, е собствения си образ, застинал в огледалото му за обратно виждане: косата ми още е дълга, аз съм слаб, нося дънково яке и прекалено големи очила, отвратителни очила.“
Ей тази само-отвратителност може би ме бута настрани и не ми дава да се единя с боланьовите дълбини. Изглежда сега съм в easy-going state of mind, към „простота“ клоня направо. Но ще продължавам ли да търся боцкащия Боланьо? Вероятно да, поради препоръките на другарчета. А и заради обрата посредата на книгата, когато близък човек се върна от петдневна работа с група хора – привидно нормално съществуващи, но с изплувала вътрешна мътилка при тези занимания. Затова май не би следвало да се окопавам така в плитката си градинка.
А всеки път в библиотеката „2666“ стои на централната стена с актуални книги и никой не я взема, стои си отново и отново (а обикнов��но на тази стена книгите се сменят бързо, защото са най-търсени). Може би повечето читатели я избягват заради обема, аз май заради части от анотацията: „насилие и престъпления, безразличие и корупция, интелектуални търсения и разруха. Историята на разочарованието от света, превъплъщенията на неотменното, на човешкото. Боланьо не е мизантроп, нито циник. В „2666“ той е дълбоко и безнадеждно разочарован.“
Зная, че художествената литература е друго, не е вестник с ужасите на деня. Но ми притъмнява като чета тези изречения, не че мислено ги опровергавам, напротив – в последно време, въпреки неизчерпаемите прекрасни неща в нас и около нас, също клоня най-общо към мисли като „скапана работа е това човешкият род; и историята, която е сътворил и продължава да твори...“ Преди бях в периоди на по-голямо въодушевление от човешките същества като „голяма работа“. Това пак остава, но сега дори дребните нищожности ми натежават повече, събрани общо на фона на големите злини. И все пак (не поради щраусовски светлоглед), не смятам да се лутам из тая тиня, а да си спокойствам в плитката мирна светлост — ето го моят принос.
Но кой всъщност не е наред – единствено въодушевена бях на разказа „Завръщането“ ?!! :) (Заедно с „Последни залези на Земята“ и „Гомес Паласио“).
А ако вземем любимата Барселона, със сборника по-скоро се чувствах натясно и на тъмно като в Barri Gòtic, а не на светло и нашироко като в Barceloneta. Удоволствие изпитвах повече от превода на Нева Мичева. Точно така беше с „Коломбър“ на Дино Будзати. Но там еднакво много се удивявах и от самия автор, и от превода. Как се разграничават тези неща (като дори не зная самия език) – ами усеща се. Странно сегашно време избира Роберто. То май ми допадна – накланя към не-драматизиране, трезва дистанцираност.
Малко Б. настроения:
„Нощем заспивах трудно. Сънувах кошмари. Преди да си легна проверявах дали вратата и прозорците на стаята ми са плътно затворени. Устата ми пресъхваше и единственото решение беше да пия вода. Постоянно ставах и ходех до банята да си пълня чашата. Така и така бях на крак, използвах случая да видя за пореден път дали съм затворил добре. Понякога забравях тревогите си и заставах до прозореца, да погледан нощната пустиня.. После се връщах в леглото и затварях очи, но заради всичката вода, която бях изпил, не след дълго ставах отново, , този път да пикая. И така и така бяха на крак, отново наглеждах ключалките и притихвах, заслушан в далечните шумове на пустинята (приглушени мотори, коли, поели на север или на юг) или загледан в нощта през прозореца. Накрая се съмваше и едва тогава смогвах да дремна няколко часа без прекъсване – два-три най-много.“
„Факт е, че Б. изслушва разказа за неволите на У. отначало с върховно удоволствие, а после, неусетно, с нарастващо усещане за победа – ирационална, безславна победа, която изкарва наяве всичките демони на собствената му жлъч и разочарование. Представя си как У. тича по някаква улица – чилийска сякаш, латиноамериканска – с вой или крясъци, а сградите от двете му страни димят безспир, при все че нито за момент не се вижда един-единствен пламък.“
„Разговарят и К. го кара да се вгледа по-внимателно в сенките, които телата им хвърлят по олющените стени, по калдъръмените улици. Имат собствени живот, казва. В първия момент Б. почти не ѝ обръща внимание. Сетне обаче се заглежда в своята сянка (а може и да е тази на датчанката) и за секунда остава с впечатлението, че тъмният, издължен силует го следи с крайчеца на окото си. Сепва се. След това тримата – четиримата – потъват в безформения мрак.“
„Като пристига в хотела си, се оглежда в огледалото. Очаква да види бито куче, но това, което вижда, е човек на средна възраст, слабоват, леко изпотен от ходенето, който за част от секундата потърсва, среща и отбягва очите си.“
„Но усещането за унес, сякаш ме шиба ангел – без да прониква в мен, но дълбоко в недрата ми , - трае кратко и тъкмо се усъмнявам в него, тъкмо почвам учудено да го анализирам, решетките се разтварят и тълпата се изсипва от стадиона: орляк лешояди, орляк гарвани.“
„Сваляш каската, наместваш си топките, прегръщаш ме през раменете. Този жест съдържа неподозирана доза нежност и свян. Но очите ти още не са достатъчно нежни и свенливи.“
Още в началото не ми потръгна добре със сборника и се „дръпнах“. Стане ли въпрос за гадости с деца, изобщо отказвам да възприемам и се затварям за всичко (доста егоистично, защото „такива“ деца има…). Затова още от първия разказ настроението с книгата ми се оформи като:
Сумрак.
Подкожно ръчкане.
Постелка от натрошено стъкло.
Допир с тънък ледец, от който ми става горещо.
Щуращи се хора – като единаци по земята.
„… повей пустинен въздух.“
Защото Роберто Боланьо е от родените през 50-те в Чили ли (които през ’73 са били млади)? То май през целия 20-и век в Латинска Америка „има нещо“ (и преди това – още от „откриването“ ѝ). Или защото авторът няма намерение/подтик да се занимава с розовките неща? Или защото чувствителността на всеки поет е така пареща и неспокойна?
„Но от насилието, от истинското насилие няма измъкване, не и за нас, родените в Латинска Америка през 50-те, същите, които бяхме на около двайсет, когато умря Салвадор Алиенде.“
Беше логично след биографията на Маркес, въпреки големия избор, да продължа пак с Латинска Америка. И още ми се иска. След като тази година Аугусто Монтеросо и Хуан Пабло Вилялобос са едни от любимците ми, се разхождам доста из континента, който жаля сега. („обикалям“ с google maps Колумбия и Мексико от няколко дни).
Обаче защо отказвам да се вдълбоча в реалностите на Боланьо? След като по принцип харесвам точно подобни литературности - не природни описания, не разказване за действия, а за настроения най-вече:
„Спрях колата отстрани на шосето. Отворих вратата и слязох: още не се беше стъмнило окончателно, но вече не беше ден. Земята около мен, хълмовете, между които се губеше пътят, бяха в наситено тъмножълто, каквото не бях виждал досега. Сякаш светлината (но то не беше светлина, а просто цвят) бе натежала от нещо, което не познавах, но ми се стори, че спокойно би могло да е и вечността. Досрамя ме от подобна мисъл. Разтъпках крака. Една кола ме подмина и избибипка. С жест пратих шофьора да върви на майната си. А може и да не е било само жест. Може да съм извикал „да ти еба майката“ и шофьорът да ме е видял или чул. Но както почти всичко в тази история, това също е слабо вероятно. Пък и в спомена ми за оня момент единственото, което виждам, е собствения си образ, застинал в огледалото му за обратно виждане: косата ми още е дълга, аз съм слаб, нося дънково яке и прекалено големи очила, отвратителни очила.“
Ей тази само-отвратителност може би ме бута настрани и не ми дава да се единя с боланьовите дълбини. Изглежда сега съм в easy-going state of mind, към „простота“ клоня направо. Но ще продължавам ли да търся боцкащия Боланьо? Вероятно да, поради препоръките на другарчета. А и заради обрата посредата на книгата, когато близък човек се върна от петдневна работа с група хора – привидно нормално съществуващи, но с изплувала вътрешна мътилка при тези занимания. Затова май не би следвало да се окопавам така в плитката си градинка.
А всеки път в библиотеката „2666“ стои на централната стена с актуални книги и никой не я взема, стои си отново и отново (а обикнов��но на тази стена книгите се сменят бързо, защото са най-търсени). Може би повечето читатели я избягват заради обема, аз май заради части от анотацията: „насилие и престъпления, безразличие и корупция, интелектуални търсения и разруха. Историята на разочарованието от света, превъплъщенията на неотменното, на човешкото. Боланьо не е мизантроп, нито циник. В „2666“ той е дълбоко и безнадеждно разочарован.“
Зная, че художествената литература е друго, не е вестник с ужасите на деня. Но ми притъмнява като чета тези изречения, не че мислено ги опровергавам, напротив – в последно време, въпреки неизчерпаемите прекрасни неща в нас и около нас, също клоня най-общо към мисли като „скапана работа е това човешкият род; и историята, която е сътворил и продължава да твори...“ Преди бях в периоди на по-голямо въодушевление от човешките същества като „голяма работа“. Това пак остава, но сега дори дребните нищожности ми натежават повече, събрани общо на фона на големите злини. И все пак (не поради щраусовски светлоглед), не смятам да се лутам из тая тиня, а да си спокойствам в плитката мирна светлост — ето го моят принос.
Но кой всъщност не е наред – единствено въодушевена бях на разказа „Завръщането“ ?!! :) (Заедно с „Последни залези на Земята“ и „Гомес Паласио“).
А ако вземем любимата Барселона, със сборника по-скоро се чувствах натясно и на тъмно като в Barri Gòtic, а не на светло и нашироко като в Barceloneta. Удоволствие изпитвах повече от превода на Нева Мичева. Точно така беше с „Коломбър“ на Дино Будзати. Но там еднакво много се удивявах и от самия автор, и от превода. Как се разграничават тези неща (като дори не зная самия език) – ами усеща се. Странно сегашно време избира Роберто. То май ми допадна – накланя към не-драматизиране, трезва дистанцираност.
Малко Б. настроения:
„Нощем заспивах трудно. Сънувах кошмари. Преди да си легна проверявах дали вратата и прозорците на стаята ми са плътно затворени. Устата ми пресъхваше и единственото решение беше да пия вода. Постоянно ставах и ходех до банята да си пълня чашата. Така и така бях на крак, използвах случая да видя за пореден път дали съм затворил добре. Понякога забравях тревогите си и заставах до прозореца, да погледан нощната пустиня.. После се връщах в леглото и затварях очи, но заради всичката вода, която бях изпил, не след дълго ставах отново, , този път да пикая. И така и така бяха на крак, отново наглеждах ключалките и притихвах, заслушан в далечните шумове на пустинята (приглушени мотори, коли, поели на север или на юг) или загледан в нощта през прозореца. Накрая се съмваше и едва тогава смогвах да дремна няколко часа без прекъсване – два-три най-много.“
„Факт е, че Б. изслушва разказа за неволите на У. отначало с върховно удоволствие, а после, неусетно, с нарастващо усещане за победа – ирационална, безславна победа, която изкарва наяве всичките демони на собствената му жлъч и разочарование. Представя си как У. тича по някаква улица – чилийска сякаш, латиноамериканска – с вой или крясъци, а сградите от двете му страни димят безспир, при все че нито за момент не се вижда един-единствен пламък.“
„Разговарят и К. го кара да се вгледа по-внимателно в сенките, които телата им хвърлят по олющените стени, по калдъръмените улици. Имат собствени живот, казва. В първия момент Б. почти не ѝ обръща внимание. Сетне обаче се заглежда в своята сянка (а може и да е тази на датчанката) и за секунда остава с впечатлението, че тъмният, издължен силует го следи с крайчеца на окото си. Сепва се. След това тримата – четиримата – потъват в безформения мрак.“
„Като пристига в хотела си, се оглежда в огледалото. Очаква да види бито куче, но това, което вижда, е човек на средна възраст, слабоват, леко изпотен от ходенето, който за част от секундата потърсва, среща и отбягва очите си.“
„Но усещането за унес, сякаш ме шиба ангел – без да прониква в мен, но дълбоко в недрата ми , - трае кратко и тъкмо се усъмнявам в него, тъкмо почвам учудено да го анализирам, решетките се разтварят и тълпата се изсипва от стадиона: орляк лешояди, орляк гарвани.“
„Сваляш каската, наместваш си топките, прегръщаш ме през раменете. Този жест съдържа неподозирана доза нежност и свян. Но очите ти още не са достатъчно нежни и свенливи.“
October 28, 2025
Прочетох само първите няколко разказа от този сборник, нищо интригуващо не получих от тях и го оставих недочетен. Мисля си, че ще го довърша някой ден, но надали…
Read
November 15, 2022“La certidumbre de que te mueres y de que te mueres por nada, por estupideces, y de que tu vida, la vida que estás a punto de perder, es también una sucesión de estupideces, es nada.”
“En el fondo, nos parecíamos, no ahora ni en los momentos previos a mi muerte, sino en la imagen que guardaba de mí mismo a los veintidós años o a los veinticinco, cuando aún estudiaba y creía que el mundo algún día se iba a rendir a mis pies.”
Uno tiene la sensación, en los cuentos de Bolaño, de que lo han metido ahí, en medio de toda la acción a la fuerza. Una narrativa tremendamente elegante, consciente e imaginativa. Los cuentos de Bolaño están dotados de una llama interior, una llama que se traduce más bien en el rugido sonoro de las letras al pronunciarse. Uno, tiene también la sensación de que se producen mensajes ocultos, algunos de ellos biográficos, otros, muy literarios. También me gusta Bolaño porque al hablar de escribir y de otros escritores se revela a sí mismo como un escritor perdido, solo salvado por la casualidad de una generación que resume como dolida.
La vida que tuvo Bolaño plasma en sus cuentos, como si fuese una especie de manto de seda con la que cubre sus relatos. A veces cómico, otras veces cruel, otras veces castigado, en otras un poeta, en tantas otras un detective de su memoria. Una habilidad literaria titánica, que supo trasciende los límites de la literatura, en un momento en el que se pensaba que todo estaba ya inventado.
“En el fondo, nos parecíamos, no ahora ni en los momentos previos a mi muerte, sino en la imagen que guardaba de mí mismo a los veintidós años o a los veinticinco, cuando aún estudiaba y creía que el mundo algún día se iba a rendir a mis pies.”
Uno tiene la sensación, en los cuentos de Bolaño, de que lo han metido ahí, en medio de toda la acción a la fuerza. Una narrativa tremendamente elegante, consciente e imaginativa. Los cuentos de Bolaño están dotados de una llama interior, una llama que se traduce más bien en el rugido sonoro de las letras al pronunciarse. Uno, tiene también la sensación de que se producen mensajes ocultos, algunos de ellos biográficos, otros, muy literarios. También me gusta Bolaño porque al hablar de escribir y de otros escritores se revela a sí mismo como un escritor perdido, solo salvado por la casualidad de una generación que resume como dolida.
La vida que tuvo Bolaño plasma en sus cuentos, como si fuese una especie de manto de seda con la que cubre sus relatos. A veces cómico, otras veces cruel, otras veces castigado, en otras un poeta, en tantas otras un detective de su memoria. Una habilidad literaria titánica, que supo trasciende los límites de la literatura, en un momento en el que se pensaba que todo estaba ya inventado.
January 10, 2009
Dejeme decirle, senor Bolano, que escribe usted muy bien. Dejeme decirle que ha logrado que no me sienta (demasiado) idiota escribiendole a un muerto (que, evidentemente, ya no puede leer lo que escribo de el, pero que en vida, como tambien es evidente o por lo menos bastante probable, tampoco lo hubiera hecho). Dejeme decir que algunos de sus cuentos se parecen a las etiquetas de los frascos que encuentra uno en el bano: no entiende uno de que se tratan los ingredientes, pero igual termina leyendolas. Dejeme decirle que encuentro este tomo bastante desigual: disfrute bastante de "El retorno", "Buba" y especialmente de "Encuentro con Enrique Lihn" (con el humor acido que permea casi todas las paginas de "Los detectives salvajes", esa novela suya que estoy disfrutando tanto y que ya casi termino). Pero algunos de los cuentos, esos sin comienzo ni final para el comun de los mortales ("Fotos", por ejemplo) me dejaron confundido, con esa sensacion triste de sentirme incapaz de pasar por la puerta que (tal vez) usted estaba tratando de abrir para mi. Lo imagino con una aguja en la vena, cayendo en el sopor que la heroina a la que quiero creer lei en algun lado era usted adicto le producia, escribiendo con furia. Reconozco que disfruto las historias que me llevan por Europa de la mano de algun latino loco. De las historias donde, con esfuerzo, puedo yo construir el final que usted dejo intacto. Pero no de las que, la verdad, me hacen sentir un perfecto tarado. Al final, solo lo quiero decir: lo seguire leyendo. Lastima que no pueda yo poner 3 estrellas y media (las limitaciones de la tecnologia)
November 2, 2017
En mi grupo de lectura no le gustó a prácticamente nadie, yo lo defendí cuando iba leyendo dos relatos y lo vuelvo a defender ahora cuando ya lo terminé. A mi me gustó y mucho, al principio pensé que tenía que ver con el cariño que le había tomado a Bolaño después de 2666. Con el paso de las páginas y la reflexión creo que no, que precisamente estas historias tienen lo mismo maravilloso que tiene ese libro que tanto me gustó, pero condensado en pequeñas píldoras que hablan de muchas otras cosas. Ese contar temas hondos que joden e importan tanto, pero sin palabras, dejándolo entrever en un texto que habla de otras cosas: de un paseo que no resultó como esperaba, de la pobreza de algunas personas, de las características de un viaje. Los personajes viven igual que nosotros, podemos sentir ese no ser nada de cada humano que nos cruzamos en el día a día pero también lo maravilloso de su existencia, tan distinta a las otras, tan rica, tan intensa.
En un punto aparte está la desilusión que me generó una parte en particular, más todavía tratándose de Bolaño, una persona que en 2666 supo demostrar el daño que genera el machismo, como desde lo sutil se llega a lo más malvado. Hablo del relato "Vagabundo en Francia y Bélgica", donde me llamó la atención como hace una diferencia entre un grupo de escritores y dos escritoras que reseña. Hablando de ellos en relación a sus obras y de ellas por sus características físicas o lo emocional que generaron en él.
En un punto aparte está la desilusión que me generó una parte en particular, más todavía tratándose de Bolaño, una persona que en 2666 supo demostrar el daño que genera el machismo, como desde lo sutil se llega a lo más malvado. Hablo del relato "Vagabundo en Francia y Bélgica", donde me llamó la atención como hace una diferencia entre un grupo de escritores y dos escritoras que reseña. Hablando de ellos en relación a sus obras y de ellas por sus características físicas o lo emocional que generaron en él.
May 13, 2023
Putas Asesinas
Nel racconto che dà il titolo al libro così parla la protagonista
(una assassina?una puttana? o tutte e due?)
Se parlano ,anche fosse solo un mormorio, ascolta le loro parole e pensaci, pensa al significato che hanno, pensa a quello che dicono e a quello che non dicono,
cerca di capire cosa in realtà vogliono dire.
Le donne sono puttane assassine, Max, sono scimmie intirizzite dal freddo che contemplano l'orizzonte da un albero malato, sono principesse che ti cercano nel buio, piangendo,
indagando le parole che non potranno mai dire.
(" Las mujeres son putas asesinas,Max, son monos ateridos de frío que contemplan el horizonte desde un árbol enfermo, son princesas que tebuscan en la oscuridad, llorando,indagando las palabras que nunca podrán decir.")
C'è molto buio e deserto ,in ogni senso ,in questi racconti
ma anche luce,improvvisa
Una luce verde che pareva respirare, per una frazione di secondo viva e riflessiva in mezzo al deserto,sciolta da ogni legame, una luce che assomigliava al mare e che si muoveva come il mare,ma che conservava tutta la fragilità della terra,un'ondulazione verde,portentosa,solitaria
Per lettori inquieti.
☆☆☆☆ piene
Nel racconto che dà il titolo al libro così parla la protagonista
(una assassina?una puttana? o tutte e due?)
Se parlano ,anche fosse solo un mormorio, ascolta le loro parole e pensaci, pensa al significato che hanno, pensa a quello che dicono e a quello che non dicono,
cerca di capire cosa in realtà vogliono dire.
Le donne sono puttane assassine, Max, sono scimmie intirizzite dal freddo che contemplano l'orizzonte da un albero malato, sono principesse che ti cercano nel buio, piangendo,
indagando le parole che non potranno mai dire.
(" Las mujeres son putas asesinas,Max, son monos ateridos de frío que contemplan el horizonte desde un árbol enfermo, son princesas que tebuscan en la oscuridad, llorando,indagando las palabras que nunca podrán decir.")
C'è molto buio e deserto ,in ogni senso ,in questi racconti
ma anche luce,improvvisa
Una luce verde che pareva respirare, per una frazione di secondo viva e riflessiva in mezzo al deserto,sciolta da ogni legame, una luce che assomigliava al mare e che si muoveva come il mare,ma che conservava tutta la fragilità della terra,un'ondulazione verde,portentosa,solitaria
Per lettori inquieti.
☆☆☆☆ piene
September 25, 2025
Боланьйо as usually - співак переміщень, часто безсенсовних, якойсь темної напруги з відкладеним вибухом, лімінальних будинків і історій про поетів і письменників, чиї імена мало що скажуть, бо половина з них, здається, вигадана.
April 12, 2021
bolaño je izvrstan pripovjedač, jedan od onih koje čitaš, a čuješ im glas.
ove priče (13 njih) taman su mrc pomaknute da bi bile neobične, a taman realistične da bi bile sasvim moguće u ovom svijetu, s nejasnom linijom između činjenice i iluzije. bolaño piše s lakoćom, više priča, nego što piše, i ostavlja upečatljive slike. preporučam čitati polako, 2-3 priče dnevno, pustiti da odleže i da se smjeste.
ove priče (13 njih) taman su mrc pomaknute da bi bile neobične, a taman realistične da bi bile sasvim moguće u ovom svijetu, s nejasnom linijom između činjenice i iluzije. bolaño piše s lakoćom, više priča, nego što piše, i ostavlja upečatljive slike. preporučam čitati polako, 2-3 priče dnevno, pustiti da odleže i da se smjeste.
November 10, 2023
En estos trece cuentos encontramos personajes marginales que están fuera del círculo central de la sociedad. Estos son en muchos casos los narradores de los relatos, testigos de la vida de los otros, de la sociedad toda.
El cuento que da nombre al volumen se centra en la venganza, es una historia de injusticia y violencia gratuita donde el azar provoca un crimen. Se lee y se genera una sensación de justicia, pero también de miedo.
El cuento que da nombre al volumen se centra en la venganza, es una historia de injusticia y violencia gratuita donde el azar provoca un crimen. Se lee y se genera una sensación de justicia, pero también de miedo.
February 25, 2025
Il libro è stato pubblicato per la prima volta nel 2001 dall'editore Anagrama, fu dedicato ai figli Alexandra e Lautaro Bolaño, e agli amici Marcial Cortés-Monroy e Alexandra Edwards, questa ultima direttrice della rivista cilena Paula. Come sempre è palpabile l'abuso di lettura che Roberto Bolaño ha fatto nella sua vita di scrittore. Il volume in lingua originale contiene circa 220/230 pagine: alcuni racconti sono storie di persone reali. E la narrazione mette in evidenza dei protagonisti in assoluta solitudine che sono in cerca di una destinazione ancora non definita.
Il contenuto è composto da diversi capitoli, mentre il settimo racconto, Putas asesinas, porta il titolo del libro. Fra i vari paragrafi e racconti, appositamente dedicati ad alcuni amici e autori, si possono trovare:
El Ojo Silva
Il narratore si trova a Berlino con Ojo Silva, un fotografo professionista e persona omosessuale. Nel contesto della narrazione, è un vecchio amico del Cile che aveva conosciuto mentre studiava al Distretto Federale messicano. È una storiella interessante. Narra che durante un reportage in India, una persona è stata coinvolta perché ha conosciuto un magnaccia: un frequentatore di bordelli, che, di fronte alla pedofilia, si giustifica con argomenti religiosi. La storia fu dedicata a Rodrigo Pinto, María e Andrés Braithwaite.
Gómez Palacio
Per creare un'opera letteraria, il narratore decide di andare nello stato di Durango, da lì per trasferirsi nella città messicana Gómez Palacio: la città è descritta come una località nel mezzo del deserto, qualcosa che questa altra visione della città deprime il narratore. E l'unica circostanza che può alleviare la noia che andrà ad affliggerlo sono le corse in auto e la direttrice delle Belle Arti.
Últimos atardeceres en la tierra
Il ventenne Arturo Belano (alter ego dello stesso Roberto Bolaño) e suo padre nel 1975 andranno via dal Distretto Federale messicano per un breve periodo in maniera di trascorrere alcuni giorni di vacanza ad Acapulco. Sebbene fossero insieme, la loro relazione è lontana: mentre il ventenne legge i pensieri e i ricordi oscuri che emergono nei confronti del poeta surrealista Gui Rosey, suo padre è in cerca di intrattenimento con la compagnia di sconosciuti e puttane.
Días de 1978
Nel 1978 Arturo Belano dal Messico si trasferì in Spagna, a Barcellona, per un breve periodo. Durante una festa con gli abitanti del villaggio si confronta con un cileno: da questa vicenda Belano inizia occasionalmente a ricevere notizie di una ragazza, donna per la quale Arturo inizia a provare un interesse sempre più crescente. A un certo punto Belano verrà a sapere che il connazionale cileno è stato ricoverato in Catalogna presso il Centro di salute mentale di Sant Boi. I due si vedranno per l'ultima volta a casa di un amico, e questa volta Belano consiglia di vedere un ultimo film insieme ambientato nella Russia medievale.
Vagabundo en Francia y Bélgica
Questa volta Belano è un adulto ed è in vacanza a Parigi. Lì acquisterà una rivista di letteratura francese, una monografia dedicata alla grafologia per la quale partecipa un'entità fittizia del Belgio chiamata Henri Lefebvre: nome di uno scrittore sconosciuto di Masnuy-Saint-Jean nella provincia di Hainaut, deceduto lo stesso anno del colpo di stato cileno nel 1973. Continuando il proprio viaggio, il protagonista si ferma a Bruxelles, dove incontra la figlia di un vecchio militare cileno di sinistra, da lì proseguirà verso la città di Lefebvre, luogo sconosciuto al suo stesso viaggio di lavoro. Durante il periodo di trasferta Belano mangia e si unirà a puttane.
Prefiguración de Lalo Cura
Lalo Cura è figlio di un prete colombiano e un’attrice porno. Ricorda i film pornografici del regista tedesco Helmut Bittrich, lavori dove lavorarono sua madre e sua zia. Uno degli attori dei film chiamato Pajarito Gómez nella vita dello scrittore nel tempo ha mantenuto una notevole importanza: questo personaggio da parte dell’autore Roberto Bolaño è presente nella storia del romanzo del 2666 , con il nome Pancho Monje nel libro Los sinsabores del verdadero Policía ; mentre nel libro Llamadas Telefonicas è menzionato col nome Pancho Monge.
Putas atesina
Un nazionalista spagnolo è affascinato dalla squadra nazionale di calcio della propria terra nativa. Appare insieme a conoscenti e sportivi spagnoli: costui fu voluto allo stadio da una donna che lo cercò di sedurre, che se lo potò a casa, ci fece del sesso e poi lo rapì. Storia dedicata a Teresa Ariño.
El retorno
Un uomo è morto di arresto cardiaco in una discoteca di Parigi e la sua anima o fantasma una volta uscita dal cadavere rimane al piano terra. Questo spirito seguirà il corpo che inizialmente da parte di una terza persona viene portato all'obitorio e poi a casa di Jean-Claude Villeneuve, un noto stilista francese che è la necrofilia.
Buba
Acevedo è un calciatore cileno che, per superare la superstizione, va con le puttane. Dal momento che si procura una ferita imparerà a giocare bene a calcio. Farà parte del Barcelona Football Club, dove stringe amicizia con i giocatori Herrera e Buba, uno spagnolo e un africano. Quest'ultimo consiglia di usare la magia nera per salire la classifica calcistica. Storia dedicata a Juan Villoro.
Dentista
Nel 1986 il narratore viaggia dal Distretto Federale messicano a Irapuato per fare visita a un amico dentista. I due non stanno passando un bel periodo: il primo ha raggiunto la fine del rapporto con la sua partner, mentre l’altro gli racconterà la storia sulla morte di un povero vecchio maltrattato. Dopodichè il racconto del libro si centra con la vita del dentista: alla sua esperienza negativa con uno dei pittori preferiti, e al personaggio di José Ramírez, quest'ultimo un umile adolescente che per entrambi sembra essere un narratore straordinario.
Fotos
Questa volta un adulto Belano sta affrontando un brutto viaggio nella Repubblica di Liberia, ed è accompagnato solo da una ricca antologia francese di poeti: "La poésie Contemporaine de langue française depuis 1945". In questa antologia Belano riesce a leggere vari autori, vede fotografie e si concentra su alcune, fra queste c’è quella di Nadia Tuéni, che è particolarmente bella. La storia è stata dettagliata in parte nel libro Los detectives salvajes.
Carnet de baile
In 69 righe Bolaño vagherà nei confronti di Pablo Neruda e le sue opere letterarie: da una divergenza di pensiero si riferirà ad altri autori, ricorderà passaggi della sua vita, l'arresto durante il colpo cileno del 1973 e l'incontro che ebbe in Messico con Alejandro Jodorowsky.
Encuentro con Enrique Lihn
Bolaño descrive un sogno che si manifesta nel 1999. Questa volta vede il fantasma di Enrique Lihn, morto nel 1988. I due in questo sogno erano amici tra il 1981 e il 1982. La storia fu dedicata a Celina Manzoni.
Come in altri libri, molte storie di Roberto Bolaño sono narrate da qualcuno che potrebbe essere il suo alter ego: seconda persona o personalità all'interno della stesso testo, e per analisi letteraria generalmente viene usato per descrivere personaggi che si oppongono psicologicamente. In questo romanzo lo scrittore cileno 'l'altro io' lo ha riconosciuto con l'autore di fantasia Belano Arturo.
Il contenuto è composto da diversi capitoli, mentre il settimo racconto, Putas asesinas, porta il titolo del libro. Fra i vari paragrafi e racconti, appositamente dedicati ad alcuni amici e autori, si possono trovare:
El Ojo Silva
Il narratore si trova a Berlino con Ojo Silva, un fotografo professionista e persona omosessuale. Nel contesto della narrazione, è un vecchio amico del Cile che aveva conosciuto mentre studiava al Distretto Federale messicano. È una storiella interessante. Narra che durante un reportage in India, una persona è stata coinvolta perché ha conosciuto un magnaccia: un frequentatore di bordelli, che, di fronte alla pedofilia, si giustifica con argomenti religiosi. La storia fu dedicata a Rodrigo Pinto, María e Andrés Braithwaite.
Gómez Palacio
Per creare un'opera letteraria, il narratore decide di andare nello stato di Durango, da lì per trasferirsi nella città messicana Gómez Palacio: la città è descritta come una località nel mezzo del deserto, qualcosa che questa altra visione della città deprime il narratore. E l'unica circostanza che può alleviare la noia che andrà ad affliggerlo sono le corse in auto e la direttrice delle Belle Arti.
Últimos atardeceres en la tierra
Il ventenne Arturo Belano (alter ego dello stesso Roberto Bolaño) e suo padre nel 1975 andranno via dal Distretto Federale messicano per un breve periodo in maniera di trascorrere alcuni giorni di vacanza ad Acapulco. Sebbene fossero insieme, la loro relazione è lontana: mentre il ventenne legge i pensieri e i ricordi oscuri che emergono nei confronti del poeta surrealista Gui Rosey, suo padre è in cerca di intrattenimento con la compagnia di sconosciuti e puttane.
Días de 1978
Nel 1978 Arturo Belano dal Messico si trasferì in Spagna, a Barcellona, per un breve periodo. Durante una festa con gli abitanti del villaggio si confronta con un cileno: da questa vicenda Belano inizia occasionalmente a ricevere notizie di una ragazza, donna per la quale Arturo inizia a provare un interesse sempre più crescente. A un certo punto Belano verrà a sapere che il connazionale cileno è stato ricoverato in Catalogna presso il Centro di salute mentale di Sant Boi. I due si vedranno per l'ultima volta a casa di un amico, e questa volta Belano consiglia di vedere un ultimo film insieme ambientato nella Russia medievale.
Vagabundo en Francia y Bélgica
Questa volta Belano è un adulto ed è in vacanza a Parigi. Lì acquisterà una rivista di letteratura francese, una monografia dedicata alla grafologia per la quale partecipa un'entità fittizia del Belgio chiamata Henri Lefebvre: nome di uno scrittore sconosciuto di Masnuy-Saint-Jean nella provincia di Hainaut, deceduto lo stesso anno del colpo di stato cileno nel 1973. Continuando il proprio viaggio, il protagonista si ferma a Bruxelles, dove incontra la figlia di un vecchio militare cileno di sinistra, da lì proseguirà verso la città di Lefebvre, luogo sconosciuto al suo stesso viaggio di lavoro. Durante il periodo di trasferta Belano mangia e si unirà a puttane.
Prefiguración de Lalo Cura
Lalo Cura è figlio di un prete colombiano e un’attrice porno. Ricorda i film pornografici del regista tedesco Helmut Bittrich, lavori dove lavorarono sua madre e sua zia. Uno degli attori dei film chiamato Pajarito Gómez nella vita dello scrittore nel tempo ha mantenuto una notevole importanza: questo personaggio da parte dell’autore Roberto Bolaño è presente nella storia del romanzo del 2666 , con il nome Pancho Monje nel libro Los sinsabores del verdadero Policía ; mentre nel libro Llamadas Telefonicas è menzionato col nome Pancho Monge.
Putas atesina
Un nazionalista spagnolo è affascinato dalla squadra nazionale di calcio della propria terra nativa. Appare insieme a conoscenti e sportivi spagnoli: costui fu voluto allo stadio da una donna che lo cercò di sedurre, che se lo potò a casa, ci fece del sesso e poi lo rapì. Storia dedicata a Teresa Ariño.
El retorno
Un uomo è morto di arresto cardiaco in una discoteca di Parigi e la sua anima o fantasma una volta uscita dal cadavere rimane al piano terra. Questo spirito seguirà il corpo che inizialmente da parte di una terza persona viene portato all'obitorio e poi a casa di Jean-Claude Villeneuve, un noto stilista francese che è la necrofilia.
Buba
Acevedo è un calciatore cileno che, per superare la superstizione, va con le puttane. Dal momento che si procura una ferita imparerà a giocare bene a calcio. Farà parte del Barcelona Football Club, dove stringe amicizia con i giocatori Herrera e Buba, uno spagnolo e un africano. Quest'ultimo consiglia di usare la magia nera per salire la classifica calcistica. Storia dedicata a Juan Villoro.
Dentista
Nel 1986 il narratore viaggia dal Distretto Federale messicano a Irapuato per fare visita a un amico dentista. I due non stanno passando un bel periodo: il primo ha raggiunto la fine del rapporto con la sua partner, mentre l’altro gli racconterà la storia sulla morte di un povero vecchio maltrattato. Dopodichè il racconto del libro si centra con la vita del dentista: alla sua esperienza negativa con uno dei pittori preferiti, e al personaggio di José Ramírez, quest'ultimo un umile adolescente che per entrambi sembra essere un narratore straordinario.
Fotos
Questa volta un adulto Belano sta affrontando un brutto viaggio nella Repubblica di Liberia, ed è accompagnato solo da una ricca antologia francese di poeti: "La poésie Contemporaine de langue française depuis 1945". In questa antologia Belano riesce a leggere vari autori, vede fotografie e si concentra su alcune, fra queste c’è quella di Nadia Tuéni, che è particolarmente bella. La storia è stata dettagliata in parte nel libro Los detectives salvajes.
Carnet de baile
In 69 righe Bolaño vagherà nei confronti di Pablo Neruda e le sue opere letterarie: da una divergenza di pensiero si riferirà ad altri autori, ricorderà passaggi della sua vita, l'arresto durante il colpo cileno del 1973 e l'incontro che ebbe in Messico con Alejandro Jodorowsky.
Encuentro con Enrique Lihn
Bolaño descrive un sogno che si manifesta nel 1999. Questa volta vede il fantasma di Enrique Lihn, morto nel 1988. I due in questo sogno erano amici tra il 1981 e il 1982. La storia fu dedicata a Celina Manzoni.
Come in altri libri, molte storie di Roberto Bolaño sono narrate da qualcuno che potrebbe essere il suo alter ego: seconda persona o personalità all'interno della stesso testo, e per analisi letteraria generalmente viene usato per descrivere personaggi che si oppongono psicologicamente. In questo romanzo lo scrittore cileno 'l'altro io' lo ha riconosciuto con l'autore di fantasia Belano Arturo.
December 24, 2022
Bambolina Barracuda
Il mio primo Bolano. E sono ancora sconcertata. Non sono un’amante dei racconti ed è curioso che io abbia deciso di cominciare il mio percorso con lui proprio da qui. Una piccola sfida forse. Una raccolta di racconti, strana, a tratti surreale come capita spesso nella letteratura sudamericana. Bolano si scopre piano piano. Prima è soltanto una B. Poi diventa Arturo Belano per tornare ad essere se stesso.
Un uomo che diventa padre di figli che non sono più figli per nessuno.
Un racconto senza punti. Fotogrammi di poeti. Un necrofilo ed un fantasma a confronto. Una vacanza di un padre e figlio. Calciatori che credono di giocare meglio sotto l’effetto di un rito woodoo. Una puttana che ha deciso di uccidere il suo cliente.
Sono gli ingredienti di storie curiosissime, dove la miseria e la solitudine diventano parte integrante dell’esistenza umana, in cui un sovrannaturale a tratti diventa reale.
E’ un libro da assorbire piano piano. E un Bolano da continuare a leggere, sicuramente.
https://www.youtube.com/watch?v=f6wLJ... Nascondi
Il mio primo Bolano. E sono ancora sconcertata. Non sono un’amante dei racconti ed è curioso che io abbia deciso di cominciare il mio percorso con lui proprio da qui. Una piccola sfida forse. Una raccolta di racconti, strana, a tratti surreale come capita spesso nella letteratura sudamericana. Bolano si scopre piano piano. Prima è soltanto una B. Poi diventa Arturo Belano per tornare ad essere se stesso.
Un uomo che diventa padre di figli che non sono più figli per nessuno.
Un racconto senza punti. Fotogrammi di poeti. Un necrofilo ed un fantasma a confronto. Una vacanza di un padre e figlio. Calciatori che credono di giocare meglio sotto l’effetto di un rito woodoo. Una puttana che ha deciso di uccidere il suo cliente.
Sono gli ingredienti di storie curiosissime, dove la miseria e la solitudine diventano parte integrante dell’esistenza umana, in cui un sovrannaturale a tratti diventa reale.
E’ un libro da assorbire piano piano. E un Bolano da continuare a leggere, sicuramente.
https://www.youtube.com/watch?v=f6wLJ... Nascondi
July 12, 2017
No surprises.
May 5, 2021
"Si può morire di tristezza? Si, si può morire di tristezza, si può morire di fame (anche se è doloroso), si può morire anche di spleen."
June 18, 2022
"Οι γυναίκες είναι πουτάνες φόνισσες, Μαξ, είναι μαϊμούδες που τρέμουν από το κρύο και ατενίζουν τον ορίζοντα από ένα άρρωστο δέντρο, είναι πριγκίπισσες που σε ψάχνουν στο σκοτάδι, κλαίγοντας, ψάχνοντας τις λέξεις, που ποτέ δεν θα μπορέσουν να πουν. Ζούμε στην αμφισημία και εκεί διαγράφουμε τους κύκλους της ζωής μας."
Καθώς τα βελούδινα πέταλα του άνθους της ανοίγουν, το μεθυστικό της άρωμα ξεχύνεται, σαγηνεύει και παρασύρει. Εκεί παραμονεύει, μέρος της διττής υπόστασης της, η μαύρη, θανατηφόρα αράχνη.
Αυτό είναι το δισυπόστατο της γραφής του Bolaño.
Ο μαγευτικός λυρισμός της ποίησης και ο ρεαλισμός της ιστορίας. Ο Bolaño είναι Λογοτεχνία και Ιστορία.
Σε παρασύρει με τις λέξεις του σ' έναν κόσμο αδιανόητα πραγματικό και συνάμα πέραν των απτών αισθήσεων.
Άκρως αυτοβιογραφικός, με έμφαση στην πολιτική κατάσταση της Χιλής και τις συνέπειες σε όσους αναγκάστηκαν λόγω πολιτικών θέσεων να την εγκαταλείψουν. Άνθρωποι περιπλανώμενοι, σχέσεις που ενέχουν αλληγορικές διαστάσεις. Καθένας αναζητά αυτό που του δίνει η ζωή. Ο λόγος του είναι δεμένος, μεστός, κινείται μ��ταξύ πραγματικού και υπερβατικού.
Διηγήματα ψηφίδες στον λαβύρινθο της μυθοπλασίας του Bolaño, και ο μίτος γίνεται γαϊτανάκι που οδηγεί σε εναλλακτικές εξόδους.
Μέσα από νοσταλγικά μονοπάτια και προσωπικές διαδρομές, στη λεωφόρο ενός έθνους που ταλανίστηκε για χρόνια.
Μέσα από μυθοπλασία, γεγονότα και υπαρκτούς λογοτέχνες μετατρέπει την προσωπική ιστορία σε τέχνη, αναδύει και ενισχύει τις μνήμες.
" η τέχνη, είπε, είναι ιδιωτική ιστορία... και ταυτοχρόνως είναι η μήτρα της ιδιωτικής ιστορίας... είναι η μυστική ιστορία... Η μυστική ιστορία είναι εκείνη που δεν θα μάθουμε ποτέ, αυτή που ζούμε κάθε μέρα, ενώ σκεφτόμαστε ότι ζούμε, ενώ σκεφτόμαστε ότι τα έχουμε όλα υπό έλεγχο, ότι δεν μας διαφεύγει τίποτα ιδιαίτερα σημαντικό. Όμως όλα είναι σημαντικά γαμώτο. Το ζήτημα είναι πως δεν το αντιλαμβανόμαστε. Πιστεύουμε ότι η τέχνη προχωράει σε αυτό το πεζοδρόμιο και η ζωή, η ζωή μας, προχωράει στο άλλο, και δεν αντιλαμβανόμαστε ότι αυτό είναι ψέμα."
"Δεν σταματά ποτέ κανείς να διαβάζει, ακόμη κι αν τα βιβλία τελειώνουν, με τον ίδιο τρόπο που δεν σταματά κανείς να ζει, ακόμη κι αν ο θάνατος είναι ένα βέβαιο γεγονός."
"Όταν πεθαίνει κανείς, ο πραγματικός κόσμος μετακινείται λίγο κι αυτό του φέρνει ναυτία. "
Καθώς τα βελούδινα πέταλα του άνθους της ανοίγουν, το μεθυστικό της άρωμα ξεχύνεται, σαγηνεύει και παρασύρει. Εκεί παραμονεύει, μέρος της διττής υπόστασης της, η μαύρη, θανατηφόρα αράχνη.
Αυτό είναι το δισυπόστατο της γραφής του Bolaño.
Ο μαγευτικός λυρισμός της ποίησης και ο ρεαλισμός της ιστορίας. Ο Bolaño είναι Λογοτεχνία και Ιστορία.
Σε παρασύρει με τις λέξεις του σ' έναν κόσμο αδιανόητα πραγματικό και συνάμα πέραν των απτών αισθήσεων.
Άκρως αυτοβιογραφικός, με έμφαση στην πολιτική κατάσταση της Χιλής και τις συνέπειες σε όσους αναγκάστηκαν λόγω πολιτικών θέσεων να την εγκαταλείψουν. Άνθρωποι περιπλανώμενοι, σχέσεις που ενέχουν αλληγορικές διαστάσεις. Καθένας αναζητά αυτό που του δίνει η ζωή. Ο λόγος του είναι δεμένος, μεστός, κινείται μ��ταξύ πραγματικού και υπερβατικού.
Διηγήματα ψηφίδες στον λαβύρινθο της μυθοπλασίας του Bolaño, και ο μίτος γίνεται γαϊτανάκι που οδηγεί σε εναλλακτικές εξόδους.
Μέσα από νοσταλγικά μονοπάτια και προσωπικές διαδρομές, στη λεωφόρο ενός έθνους που ταλανίστηκε για χρόνια.
Μέσα από μυθοπλασία, γεγονότα και υπαρκτούς λογοτέχνες μετατρέπει την προσωπική ιστορία σε τέχνη, αναδύει και ενισχύει τις μνήμες.
" η τέχνη, είπε, είναι ιδιωτική ιστορία... και ταυτοχρόνως είναι η μήτρα της ιδιωτικής ιστορίας... είναι η μυστική ιστορία... Η μυστική ιστορία είναι εκείνη που δεν θα μάθουμε ποτέ, αυτή που ζούμε κάθε μέρα, ενώ σκεφτόμαστε ότι ζούμε, ενώ σκεφτόμαστε ότι τα έχουμε όλα υπό έλεγχο, ότι δεν μας διαφεύγει τίποτα ιδιαίτερα σημαντικό. Όμως όλα είναι σημαντικά γαμώτο. Το ζήτημα είναι πως δεν το αντιλαμβανόμαστε. Πιστεύουμε ότι η τέχνη προχωράει σε αυτό το πεζοδρόμιο και η ζωή, η ζωή μας, προχωράει στο άλλο, και δεν αντιλαμβανόμαστε ότι αυτό είναι ψέμα."
"Δεν σταματά ποτέ κανείς να διαβάζει, ακόμη κι αν τα βιβλία τελειώνουν, με τον ίδιο τρόπο που δεν σταματά κανείς να ζει, ακόμη κι αν ο θάνατος είναι ένα βέβαιο γεγονός."
"Όταν πεθαίνει κανείς, ο πραγματικός κόσμος μετακινείται λίγο κι αυτό του φέρνει ναυτία. "
September 5, 2018
Случайно или не, четирите ми любими (вече) разказа са скрити един до друг в средата на книгата: "Предвестие за Лу Дост", "Кучки вероломни", "Завръщането" и "Буба".
Порно-спомените на Лулу, разказани като дълъг и тъжен филм, "неистовият принц" и "безпощадната принцеса" в тунела на самотата, шеметната нощ на един призрак и футболните магии ме срещнаха със странни герои и ситуации, едновременно тъжни и трогателно-забавни.
Разказите с много литературни персонажи ми бяха далечни, вероятно звучат различно ако имаш впечатления от творчеството и биографиите им, каквито аз нямам. Възприех ги като опит на Боланьо за разсейване на забравата...
Записани в тефтерчето изрази: скално търпеливи, налудна немота, облачни струпвания, необяснимо триумфален, печелехме срещи и сърца.
И ей това чудно изреждане:
"По онова време бях още млад и ми беше непосилно да употребявам думата "убивам". Никога не убивах: отписвах, заличавах, довършвах, ликвидирах, правех на пюре и кайма, приспивах, размазвах, очиствах, уморявах, светявах маслото, пращах на оня свят, архивирах, разказвах играта. Разкатавах."
Благодаря, Нева , за превода и срещата с Боланьо, която без твоето настояване щях да пропусна: )
Порно-спомените на Лулу, разказани като дълъг и тъжен филм, "неистовият принц" и "безпощадната принцеса" в тунела на самотата, шеметната нощ на един призрак и футболните магии ме срещнаха със странни герои и ситуации, едновременно тъжни и трогателно-забавни.
Разказите с много литературни персонажи ми бяха далечни, вероятно звучат различно ако имаш впечатления от творчеството и биографиите им, каквито аз нямам. Възприех ги като опит на Боланьо за разсейване на забравата...
Записани в тефтерчето изрази: скално търпеливи, налудна немота, облачни струпвания, необяснимо триумфален, печелехме срещи и сърца.
И ей това чудно изреждане:
"По онова време бях още млад и ми беше непосилно да употребявам думата "убивам". Никога не убивах: отписвах, заличавах, довършвах, ликвидирах, правех на пюре и кайма, приспивах, размазвах, очиствах, уморявах, светявах маслото, пращах на оня свят, архивирах, разказвах играта. Разкатавах."
Благодаря, Нева , за превода и срещата с Боланьо, която без твоето настояване щях да пропусна: )
January 22, 2018
Es el segundo libro que leo de Bolaño y aún no me siento cómoda con su prosa. No puedo conectar del todo, pese a que se manda unas frases tremendas y por un buen rato me tiene bien atrapada. Pero hay algo que al final no cuaja. Veremos qué pasa en el próximo libro.
Por ahora destaco los cuentos El Ojo Silva, El retorno, Buba y Dentista.
Por ahora destaco los cuentos El Ojo Silva, El retorno, Buba y Dentista.
Displaying 1 - 30 of 600 reviews