Не ми е на сърце този човек (писател). Виждам колко е талантлив, специфичен, но нещо вътрешно се опъвам да се отпусна в атмосферата му. На нокти съм повече, отколкото като чета по-ужасни и страшни неща.
Още в началото не ми потръгна добре със сборника и се „дръпнах“. Стане ли въпрос за гадости с деца, изобщо отказвам да възприемам и се затварям за всичко (доста егоистично, защото „такива“ деца има…). Затова още от първия разказ настроението с книгата ми се оформи като:
Сумрак.
Подкожно ръчкане.
Постелка от натрошено стъкло.
Допир с тънък ледец, от който ми става горещо.
Щуращи се хора – като единаци по земята.
„… повей пустинен въздух.“
Защото Роберто Боланьо е от родените през 50-те в Чили ли (които през ’73 са били млади)? То май през целия 20-и век в Латинска Америка „има нещо“ (и преди това – още от „откриването“ ѝ). Или защото авторът няма намерение/подтик да се занимава с розовките неща? Или защото чувствителността на всеки поет е така пареща и неспокойна?
„Но от насилието, от истинското насилие няма измъкване, не и за нас, родените в Латинска Америка през 50-те, същите, които бяхме на около двайсет, когато умря Салвадор Алиенде.“
Беше логично след биографията на Маркес, въпреки големия избор, да продължа пак с Латинска Америка. И още ми се иска. След като тази година Аугусто Монтеросо и Хуан Пабло Вилялобос са едни от любимците ми, се разхождам доста из континента, който жаля сега. („обикалям“ с google maps Колумбия и Мексико от няколко дни).
Обаче защо отказвам да се вдълбоча в реалностите на Боланьо? След като по принцип харесвам точно подобни литературности - не природни описания, не разказване за действия, а за настроения най-вече:
„Спрях колата отстрани на шосето. Отворих вратата и слязох: още не се беше стъмнило окончателно, но вече не беше ден. Земята около мен, хълмовете, между които се губеше пътят, бяха в наситено тъмножълто, каквото не бях виждал досега. Сякаш светлината (но то не беше светлина, а просто цвят) бе натежала от нещо, което не познавах, но ми се стори, че спокойно би могло да е и вечността. Досрамя ме от подобна мисъл. Разтъпках крака. Една кола ме подмина и избибипка. С жест пратих шофьора да върви на майната си. А може и да не е било само жест. Може да съм извикал „да ти еба майката“ и шофьорът да ме е видял или чул. Но както почти всичко в тази история, това също е слабо вероятно. Пък и в спомена ми за оня момент единственото, което виждам, е собствения си образ, застинал в огледалото му за обратно виждане: косата ми още е дълга, аз съм слаб, нося дънково яке и прекалено големи очила, отвратителни очила.“
Ей тази само-отвратителност може би ме бута настрани и не ми дава да се единя с боланьовите дълбини. Изглежда сега съм в easy-going state of mind, към „простота“ клоня направо. Но ще продължавам ли да търся боцкащия Боланьо? Вероятно да, поради препоръките на другарчета. А и заради обрата посредата на книгата, когато близък човек се върна от петдневна работа с група хора – привидно нормално съществуващи, но с изплувала вътрешна мътилка при тези занимания. Затова май не би следвало да се окопавам така в плитката си градинка.
А всеки път в библиотеката „2666“ стои на централната стена с актуални книги и никой не я взема, стои си отново и отново (а обикнов��но на тази стена книгите се сменят бързо, защото са най-търсени). Може би повечето читатели я избягват заради обема, аз май заради части от анотацията: „насилие и престъпления, безразличие и корупция, интелектуални търсения и разруха. Историята на разочарованието от света, превъплъщенията на неотменното, на човешкото. Боланьо не е мизантроп, нито циник. В „2666“ той е дълбоко и безнадеждно разочарован.“
Зная, че художествената литература е друго, не е вестник с ужасите на деня. Но ми притъмнява като чета тези изречения, не че мислено ги опровергавам, напротив – в последно време, въпреки неизчерпаемите прекрасни неща в нас и около нас, също клоня най-общо към мисли като „скапана работа е това човешкият род; и историята, която е сътворил и продължава да твори...“ Преди бях в периоди на по-голямо въодушевление от човешките същества като „голяма работа“. Това пак остава, но сега дори дребните нищожности ми натежават повече, събрани общо на фона на големите злини. И все пак (не поради щраусовски светлоглед), не смятам да се лутам из тая тиня, а да си спокойствам в плитката мирна светлост — ето го моят принос.
Но кой всъщност не е наред – единствено въодушевена бях на разказа „Завръщането“ ?!! :) (Заедно с „Последни залези на Земята“ и „Гомес Паласио“).
А ако вземем любимата Барселона, със сборника по-скоро се чувствах натясно и на тъмно като в Barri Gòtic, а не на светло и нашироко като в Barceloneta. Удоволствие изпитвах повече от превода на Нева Мичева. Точно така беше с „Коломбър“ на Дино Будзати. Но там еднакво много се удивявах и от самия автор, и от превода. Как се разграничават тези неща (като дори не зная самия език) – ами усеща се. Странно сегашно време избира Роберто. То май ми допадна – накланя към не-драматизиране, трезва дистанцираност.
Малко Б. настроения:
„Нощем заспивах трудно. Сънувах кошмари. Преди да си легна проверявах дали вратата и прозорците на стаята ми са плътно затворени. Устата ми пресъхваше и единственото решение беше да пия вода. Постоянно ставах и ходех до банята да си пълня чашата. Така и така бях на крак, използвах случая да видя за пореден път дали съм затворил добре. Понякога забравях тревогите си и заставах до прозореца, да погледан нощната пустиня.. После се връщах в леглото и затварях очи, но заради всичката вода, която бях изпил, не след дълго ставах отново, , този път да пикая. И така и така бяха на крак, отново наглеждах ключалките и притихвах, заслушан в далечните шумове на пустинята (приглушени мотори, коли, поели на север или на юг) или загледан в нощта през прозореца. Накрая се съмваше и едва тогава смогвах да дремна няколко часа без прекъсване – два-три най-много.“
„Факт е, че Б. изслушва разказа за неволите на У. отначало с върховно удоволствие, а после, неусетно, с нарастващо усещане за победа – ирационална, безславна победа, която изкарва наяве всичките демони на собствената му жлъч и разочарование. Представя си как У. тича по някаква улица – чилийска сякаш, латиноамериканска – с вой или крясъци, а сградите от двете му страни димят безспир, при все че нито за момент не се вижда един-единствен пламък.“
„Разговарят и К. го кара да се вгледа по-внимателно в сенките, които телата им хвърлят по олющените стени, по калдъръмените улици. Имат собствени живот, казва. В първия момент Б. почти не ѝ обръща внимание. Сетне обаче се заглежда в своята сянка (а може и да е тази на датчанката) и за секунда остава с впечатлението, че тъмният, издължен силует го следи с крайчеца на окото си. Сепва се. След това тримата – четиримата – потъват в безформения мрак.“
„Като пристига в хотела си, се оглежда в огледалото. Очаква да види бито куче, но това, което вижда, е човек на средна възраст, слабоват, леко изпотен от ходенето, който за част от секундата потърсва, среща и отбягва очите си.“
„Но усещането за унес, сякаш ме шиба ангел – без да прониква в мен, но дълбоко в недрата ми , - трае кратко и тъкмо се усъмнявам в него, тъкмо почвам учудено да го анализирам, решетките се разтварят и тълпата се изсипва от стадиона: орляк лешояди, орляк гарвани.“
„Сваляш каската, наместваш си топките, прегръщаш ме през раменете. Този жест съдържа неподозирана доза нежност и свян. Но очите ти още не са достатъчно нежни и свенливи.“