Отново книга наградена с Стокър, този път за 2010. Абе, хора, защо не виждат кирилица тези призьори?
Норман Прентис е непознат за мен автор, но с този кратък роман успя да ме хване за гърлото. Чудесен пример за преливане на жанрове, от скучната „класическа” литература към хорър. Романът е книга за порастването, но такава която показва какво ще стане, ако нещата се объркат съвсем. Героите са развити в дълбочина, а стилът е перфектен.
Натан е съвсем обикновено момче, което живее със сестрите и родителите си в малко градче в Америка. Смъртта на по-малката сестра оставя дълбоки белези в душите на цялото семейство. Всеки се бори по различен начин с нея, откъсвайки се от останалите зад собствените си невидими огради, а животът продължава да тече уж нормално. Години по-късно един след друг си заминават и родителите, тогава на Натан му се налага да разбута собственият си тесен комфорт, заедно с вехториите в стария дом и да събуди няколко дълбоко заровени призрака от миналото.
¾ от книгата е точно това – нормална история за нормални хора, която дори много добре написана започна да ме дразни, но в последните двадесетина страници, авторът успява да обърне всичко, включително и мнението ми за книгата. С един майсторски обрат успя да ми докаже, че не е написал нито една излишна думичка в цялата новела.
Корицата кърти, чисти и извозва.
Тази мога да я препоръчам на всеки. Напрежението се градира бавно и неусетно, а ужасът удря неочаквано и безмилостно и заминава преди да се усетиш, оставяйки те да се чудиш дали си прочел гениална призрачна история или малко по-шантав съвременен роман без паранормални явления. Макар че наградата и издателството дават достатъчно насоки.