Когато се надигнат водите, от нас ще произлязат всички животни, звездите ще са наведат от гърдите им да бозаят, ще се крием от тях под червени елхи, един под друг.
Марин Бодаков е български поет и журналист. Роден е на 28 април 1971 г. във Велико Търново. През 1994 г. завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1997 до 2000 г. работи в сп. „Български месечник“. От 2000 г. завежда отдел Литература на вестник „Култура“. Съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание (2006-2009) и старши асистент по жанрове в печата, публицистиката и художествената критика в Катедра „Печат и книгоиздаване“ на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“. Постоянен член на жури на есеистичния конкурс „Цв. Стоянов“. Женен е за преводачката Зорница Христова, с две дъщери — Анна (2003) и Ния (2011).
Образите, мислите и думите в тези стихотворения висят едни от други на паяжини — а-ха да паднат и да се получи безсмислена купчина — и от мен като читател се изискват големи усилия да ги скрепя с мисъл и въображение. Понякога не успявам, но точно на такива нишки вися и аз от света и това упражнение по разбиране, гъвкавост и лаконичност добавя нинджа точки към защитата ми от смисловото рухване на реалността.
Поезията на Марин Бодаков, също като него, говори тихо. Но това не е поза, за да те накара да се вслушаш, а истинско признание пред тишината. Тези стихове са признание за уязвимост, "обявяване на провала" и в това се крие силата им. Авторът наблюдава света с все по-неразбиращ поглед и нарастващо чувство за непринадлежност . Въпреки това отчаяние липсва - Марин знае, че винаги би могъл да се приюти в поезията или в тишината (което понякога е едно и също).
Това е от онези книги, които разлистваш с трепет, да не повредиш думите в тях... а всъщност пазиш сърцето си. Марине, благодаря!
***
Само тишината няма да те предаде – както умореният господар не изоставя престарелия си слуга; само тишината ще те научи да спиш на отключена врата и да не чакаш нищо.
***
На този език знам единствено как е благодаря и това е напълно достатъчно. Твърде много ми отне да разбера, че благодаря е синоним на всички думи във всички езици, че изобщо няма антоним.
КЪМ ТЕЛЕМАХ
докато вечер водата отмива от сгъвките не песъчинки, а камъни, докато сутрин връзвам сандалите на дървета и птици, докато вечер дояждам коричките на децата си, докато сутрин в лицето брадясало има слънчева тайна, всичко, ще бъде наред.
Подобаващ завършек на старата и начало на новата година.
На този език знам единствено как е благодаря и това е напълно достатъчно. Твърде много ми отне да разбера, че благодаря е синоним на всички думи във всички езици, че изобщо няма антоним.
(...) Две-три точно неказани думи се целуват върху кожата, скрита от къдриците на срама.
/
АВТОПОРТРЕТ С АВГУСТ
руси искрици на мястото на мустаците, потта на момчето прекипява в тъжната пот на мъж: да имах поне още едно, освен собственото ми тяло, да разполагах с още няколко свои тела, сигурно щяха да стигнат за страховете ми...
/
Към Телемах:
докато вечер водата отмива от сгъвките не песъчинки, с камъни, докато сутрин връзвам сандалите на дървета и птици, докато вечер дояждам коричките на децата си, докато сутрин в лицето брадясало има слънчева тайна, всичко ще бъде наред.
/
Край на лятото - и по бузите акостират първите бели мачти.
/
Не съм го виждал никога нощем, но изчаках да остана сам - и целунах катинара на фара. "Катинар", ще кажете Вие. "Фар", ще добавя аз. И всички ще бъдем прави.
/
На този език знам единствено как е благодаря и това е напълно достатъчно. Твърде много ми отне да разбера, че благодаря е синоним на всички думи във всички езици, че изобщо няма антоним.
/
Да се върна към пъпчивите стихотворения, нагласени като за училищен концерт, на които през месец купувах нови и нови обуща, защото краката им дръзко растяха? Та те нито си знаеха силата, нито мътната мистерия на милувките, нито нещо за мен...
/
ДЕТСКА КНИГА НА НЕПОЗНАТ ЕЗИК
Каква супа е обичал баща ми като дете, дояждал ли си е чинията, какво е криел под голямата възглавница, на коя дума от приказката е заспивал, наистина ли се е плашил от бомбардировките. Никога няма да науча това, моето отечество е безвъзвратно изгубено. Въздухът е толкова самотен, че чувам ясно разписанието на автогарата и ме прегръща сирената на пристанището.
/
Нищо не донесе зрелостта - само нападали столове, неогладено пране. И на финала, за да поправи впечатлението, по-малко тайни срещи, повече тайни раздели.
Подведен от горещините, напускам туристическите райони на нещастието и местните ме разпознават като чужденец, макар да съм роден тук, точно тук.
*** Там
Сринато е детството ми, пристроено с руини, нови търговски обекти, с хотели, които си предават могъщество, с къщи, които подражават на старини, с бурени, самонастанилите се пришълци не ме познават, проговорят ли, развалят езика ми.
Ако искате да купите евтин имот в моето детство, нямам връзка с този адрес.
*** Земен, страхът
е така изрисуван отвътре, с толкова майсторска перспектива, че домът му изглежда да няма стени, че изглежда направо безкраен...
*** На този език знам единствено как е благодаря и това е напълно достатъчно. Твърде много ми отне да разбера, че благодаря е синоним на всички думи във всички езици, че изобщо няма антоним.
*** Само тишината няма да те предаде - както умореният господар не изоставя престарелия си слуга; само тишината ще те научи да спиш на отключена врата и да не чакаш нищо.
***
Празните закачалки се разлюляха - звънчета за сбогом.
*** Има сбогувания като петно на покривката. Придърпваш чинията върху него, докато другият не е забелязал. Мислиш единствено за това.
Изпитвам непреодолима нужда да се разгранича от склонността на Мариновите стихотворения към кахърене и залезност, но пак си ги обичам и ги чувствам лични.
Харесвам: "туристическите райони на нещастието", "евтин имот в моето детство", "още си мляко", "в пощенския процеп на мъглата", "вечер водата отмива от сгъвките не песъчинки, а камъни", "ставам статуя на себе си", "мътната мистерия на милувките", "стривам "да" и "не" между пръстите си", "онези места с бледа и разредена красота", "телата ще изгубят южните си колонии, толкова щедри, колкото примитивни"...
Не харесвам "Не съм го виждал никога нощем", защото този тип свръхлични наброски значат нещо вълнуващо само за който ги е преживял.
Любимите: "Плитка вена", "Навсякъде", "...когато се надигнат водите", "Автопортрет с август", "Да се върна", "Есента дойде", "Има сбогувания" и особено "Край на лятото".
(Ух, какво красиво издание и какъв мъдър завършек там, където е снимката преди края. Жалко само че анкетата е препечатана от "Северна тетрадка", предишната стихосбирка на Марин в "ДА". Няма значение, че въпросите са същите, можеше отговорите да са различни три години по-късно... нещо съм чувствителна към повторения :).
докато вечер водата отмива от сгъвките не песъчинки, а камъни, докато сутрин вр��звам сандалите на дървета и птици, докато вечер дояждам коричките на децата си, докато сутрин в лицето брадясало има слънчева тайна, всичко, ще бъде наред.
Художникът Кирил Златков е посипал със златен прашец корицата и илюстрациите в книгата. Черно-белите графики са в съзвучие и се преплитат по магически начин с написаното. Достойно сътрудничество между изкуствата. "Битката за теб" за мен е равносметка на разбирането, че любовта си струва, че само любовта остава. След живота ни. След словото дори.
Поетът е пораснало дете и обича да се завръща в детството си, забравяйки или отказвайки да запомни, че местата и хората се променят.
"Сринато е детството ми ............................................. Ако искате да купите евтин имот в моето детство Нямам връзка с този адрес." Там
Неизбежният ритъм на живота носи болка и срам, пропиляно време, но и приемане, особено когато си в близост до средата на пътя си.
Човек проверява дали е пораснал, когато придобие и различен поглед от останалите. Усещането, че те са прави, но и той заслужава разбиране и възприемане на света и пейзажът, разкриващ се пред очите му. Мъдростта като роса блести под слънцето и се изпарява.
"Пиша на местата, от които се расте... .................................................................. които разсъбличат пижамата на чуждата мисъл от моята."
Пиша на местата, от които се расте
В стихотворението "Битката за теб", дало името на книгата, в шест стиха е споделено битието на твореца, на търсача на съвършенството. Красотата говори на свой език и всички държави и сезони й принадлежат. Принадлежим й духом и тялом, дори да не си даваме сметка за този факт.
Поетичното откровение "Бойното поле" е краткото CV на Марин Бодаков и между качествата му изпъква саможертвата.
"Стъпчете още повече от мен, за да се отклоните."
Бойното поле
В стиховете носталгията и тъгата не е замаскирана зад метафори и романтични описания. Болката оцветява тишината, тишината, за която единствено неизговорените, горчивите, непримиримите и напиращите да поникнат думи, придобиват смисъл. Смисълът да се събуждаме с надежда и да драскаме с нокът, да галим с перо въздуха, който дишат децата ни.
(...) докато сутрин връзвам сандалите на дървета и птици, докато вечер дояждам коричките на децата си, докато сутрин в лицето брадясало има слънчева тайна, всичко ще бъде наред.
Думите на Бодаков възприех по- скоро като съвети. Напътства, но без да звучи наставнически или натрапчиво. Спокойно разказва за трудните моменти, за носталгията, за страховете си. Не примиренчески, а напротив- болката сякаш го съгражда. Прави го по- силен:
Дълго е за обяснение, но те са страничен продукт от самонараняване, докато ставам статуя на себе си. Затова бинтовам камъните, запратени по мен.
"Битката за теб" не е моята поезия, но ми остави приятен послевкус. Учи на Хубаво. Припомня Смисленото.
Твърде много ми отне да разбера, че благодаря е синоним на всички думи във всички езици, че изобщо няма антоним.
За битките, проведени и неосъществени, ме накара да разсъждавам тази книга. Битките, които отразява книгата, замислени като необходими победи или предизвестени провали, още дълго ще ме озадачават със своя нестроен ек.
Историята започна преди година, когато получих файл с наименование „Битката за теб” от Марин Бодаков. Деликатните стихове на бъдещата книга превзеха десктопите на работните ми компютри. Но липсваше нещо в бойното снаряжение. До момента, в който видях бялата хартиена книга, излязла от печат в началото на тази година. Влюбих се в нея и я пожелах от пръв поглед. Така безплътният ѝ файл изгуби битката за моето внимание. Бях чакала Кирил Златков да даде лице и графична завършеност на книгата, но не предполагах, че той ще я превърне в еталон за оголена изразителност. Бялата книга с птицата, отворила уста да запее през процепа на бойния шлем, изисква внимателно отношение, да не се пипа с нечисти ръце и помисли. Но и не казва ли тя, че изгубените ни битки, нашите поражения, са по-ценни и всъщност те са нашите настоящи победи?
Белотата на книгата – бялото знаме на битката е вдигнато преди първия пушечен изстрел. Но аз избирам да извървя дългия криволичещ път без ясен ориентир през „това разкаляно поле” – Аз-а на лирическия герой, в чиито поражения ще търся стожери за собственото си не винаги изправено стоене. Тази стихосбирка съдържа бавно време и приканва четящия за сваляне на гарда, за съзерцателност и милост. Това е книга за премълчаването, за отказа от много ненужни и нужни неща. И за израстването, въпреки често споменаваното детство. За израстването посред битките със себе си, за което самата стихосбирка ще бъде причина.