"Де Конинк пише за познати неща. И го прави на рядко виртуозен език, който е същевременно достъпен и кара читателя да мисли: и аз бих могъл да го направя, стига да знаех как.
Това е поезия, която прави връзки, която се опитва наново да събере раздробената действителност и като прави това, предлага утеха: като се стреми не да намери решение, а да направи самотата по-поносима, свързвайки я с други самоти.
Поезията на Де Конинк е не просто „популярна“ и със сигурност не е такава заради непосредствения отзвук, който намира. Тя е такава, защото върши това, което винаги трябва да е цел на изкуството: да придаде поддаваща се на анализ символна форма на онова, което човек чувства безформено, но фундаментално."
Хюго Бреме, професор по съвременна нидерландска литература в Католическия университет Льовен; съставител на пълното издание на стихотворенията на Де Конинк
Има едно кратко стихотворение в тази книга, наречено "Поезия". В него се казва, че поезията е като майчина длан върху челото на дете с температура. "И не помага", добавя авторът за дланта.
Това е най-хубавият намерен образ на поезията, който съм срещала. А това "И не помага" е най-утешаващото "и-не-помага" на света.
Изчетох я наведнъж, за няколко следобедни часа. В едно любимо кафене из малките централни улички, непрестанно преписвайки стихотворения. Криво преписване, с коляното ми за подложка, но пък в тефтера, който си взех преди две зими от Антверпен (а между Антверпен и Льовен е Мехелен, родният град на де Конинк; обичам си такива връзки; и гарата на Мехелен я помня).
Има много красиви, изпипани езикови попадения. Има обич и тишина, и прибраност към себе си и времето, в които се разпознавам. Освен това разпознах и пейзажите на Фландрия. Скъпа ми е тази Фландрия, макар да не съм била често там. Нещо в подредеността й, в езика й – между немски и холандски, уж груб, но не съвсем. Уж безцветна самата земя – и пак, не съвсем. Харесва ми често да вали и слънцето да не е горещо; по-спокойна съм в географски ширини, където крайности в температурите няма. Една равност на студа и топлината – може би това ме привлича. Но и не всичко ми хареса. Често има самоцел и твърде много есен (самоцелна есен? избор на есен? даже поне няколко стихотворения носеха едно и също име – „Есен”).
При де Конинк има друго много близко ми – пише автобиографично, уж оголено, пък всъщност има една осезаема отдалеченост и подчиненост на думите, вместо на спомена и емоцията. Допада ми това. Не споделям възхищението пред чистия ексхибиционизъм (не го намирам за смелост) и вярвам, че писането е и отдалеченост, наред със смисъла му на връзка.
Послесловът на преводачката Боряна Кацарска е много ценен и задължителен за първо встъпване и "отключване" на поезията на де Конинк.
По стар навик събирам няколко любими цитата:
"О, не знам, но съществувай, бъди красива. Кажи: виж, птица, и ме научи да виждам птицата. Кажи: животът е хляб да го захапеш и ябълките са червени от удоволствие и още, още, кажи нещо. Научи ме да плача и както плача, ме научи да казвам: няма нищо."
* * *
"(...) акостираш в ръцете ми, в моите сто обновени пристанища, където сутрин те разпознавам и сто пъти те наричам Херман, най-тихо, и тогава идваш един по един да ме целунеш."
* * *
"(...) На пръв поглед не е ясно, дали се прегръщаме толкова силно от студ или от обич, но може би е едно и също. Понеже тук е студено като в катедрала, онази дълбоко замразена религия, която 2000 години съхранява Христос охладен. И слънцето свети като крушка в хладилник.
А мъглата вечер прилича на неяснотата в глава на сенилен бог, който вече нищо, камо ли пейзаж, не помни. Виж го къде пак забравил е Льовен в лето 1975."
* * * ПОЕЗИЯ
"Както казваш на болната си дъщеричка: мое миниатюрно човече, моя самопричинена болка, и не помага; както полагаш върху горещото й челце длан лека като сняг, и не помага:
така помага поезията."
* * * "Ти си в мен като здрача в стаята."
* * * "(...) Тишина е разликата между това да не казваш нищо и това вече всичко да си казал. Между обикновената тишина и тишината след последния стих на стихотворение за тишината."
Категорично една от най-любимите ми поетични книги тази година. Така разбрида частите от мен, които все още крия дълбоко в/от себе си. Херман де Конник описва красивата агония между миналото,настоящето, бъдещето и познатите неща,които се помещават в площите на паметта. Именно там винаги намираме спомена за любовта и смъртта.
Подарък
Не става дума да се има, най-много да се получава. Сам аз съм този, който не говори никога, но мога с теб да премълчавам.
За онова, което мина, и никога не отминава. За една предишна жена. За баща ми. За това как загубата може да обогатява.
Ето дете, което прави първите си стъпки. Не става дума да го задържиш, а -бих ли? - да го оставиш и дълго с поглед да го проследяваш.
Нямам представа как за някои книги никога нищо не съм чул или видял. "Площите на паметта" на Херман де Конинк е един от случаите, в които заглавието и корицата ме покоряват веднага; също и от тези случаи, в които това първоначално слисване не се губи по време на четенето, а се задълбочава в унеса си. Прекрасна поезия, много нова за мен като усещане, което ми беше трудно да обговоря.
Радвам се, че те срещнах, Херман. Северен си ми, което в моята картография значи близък. Била съм там, където си бил, момчето съм била, не момичето. Има много причини поезията да е любимият ми жанр, но най-вече ми е любима, защото тя единствена стига там, където човек е кръв и магия. Като "самопричинена болка" [...], "така помага поезията".
Всичко в тази книга ми беше по мярка - чудесен превод на Боряна Кацарска, красива корица на Надежда Олег Ляхова и безпогрешни, прецизни, невероятно сполучливи образи на Херман де Конинк.
Обикновено тук записвам стиховете, които най-много са ме развълнували, но с тази книга ще ми е трудно... Как да я препиша цялата?
И все пак:
УБУД
На десет километра от Убуд по залез долитат чапли със стотици хиляди и кацат винаги на своя клон. От шест до шест и половина въздухът блести от белота
на фон от нощно синьо. Протяжно ято, което спуска колесник от крайници и вдига шии въпросителни. Двеста хиляди въпроса тук заживяват в своите извивки.
Пътем жените мият сред оризищата голите си гърди. Гоген навсякъде. (За мен поезията е науката на липсата.
Да си нясно точно на какво, в това се състои науката, и да го чакаш. Празно място. И изведнъж над теб да прелетят значения.)
Исках да напиша нещо за тази книга, но Гудрийдс ме прецака и всичките ми думи станаха черни въпросителни. Щом и оттук ми се дава сигнал да спра да говоря, възползвам се. Четете. Толкоз.
Силно автобиографични, стиховете на нидерландския журналист и поет са своебразни прилагателни на живота; подробности, които предлагат свързаност и поносимост на битието. Изострената чувствителност на автора жонглира безпроблемно с кодове и отключва отношения, зависимости. Илюзията е мъглата, която познава всяко кътче на душата, която знае всичко и въпреки това може да забравя. http://knijno.blogspot.bg/2015/12/blo...
Както думите. Нещата се случват. Без думи също щяха да се случват. Но без думи.
А частта "вместо речник" от преводача Боряна Кацарска е чудесна: “Де Конинк като че ли вижда в поезията познавателна и терепевтична сила. В типичния си ироничен стил твърди, че предписаните стихотворения би трябвало да се заплащат от здравната каса.”
Както може години наред да се чувстваш зле, отпаднал, вял, блед, тъй че почти се радваш, когато лекарят каже „черният дроб“ – понеже сега поне ти има нещо:
така е поезията. Не решение, а имане на имена за нищото.
Бавна поезия, посредством която сърцето притихва. В представите ми Нидерландия се появява като земя на блатиста тишина; като отсъствие на бурни емоции; като ниските вълни на Северно море, впивайки се покорно в брега на духа. Херман де Конинк е майстор в рисуването на липсите и празнотите. И, макар да е поет, прекрасно осъзнава, че изворът на поезията не е в думите, а под тях; в невидимите пространства на самотата и отчуждението; на нощта и мъглите; на недостижимостта и смъртта. С всяко написано стихотворение площите на паметта превземат територии от настоящето, докато превърнат последното в точица, около чиято орбита неуморно и жестоко кръжат спомените за нещо по-добро.
„Да ти липсва нещо е акт на потвърждаване. Потвърждавам, че живея. Че просто живея. То се родее с имането: с имането на празна къща. Това е изкуство два пъти, мога много да имам. Мога най-вече да имам и малко. Преди гледаше изгрева на слънцето. Сега ноктите на ръцете си. Същото розово.“
„(За мен поезията е науката за липсата. Да си наясно точно на какво, в това се състои Науката, и да го чакаш. Празно място. И изведнъж над теб да прелетят значения.)“
„Бих искал тук да бъда чужденец, а не сред свои, и този век да е по-малко моят.“
„Лятна вечер. Имаме думи и време. Приятно да сме с различен пол и мнение, а после само с различен пол. Такава е разликата между ден и нощ, нощ става. Ела, дай ми да те целувам. Обичам да разделям твойто тяло на две от всичко, както това лято на две морето разделих, когато плувах.“
„Тъй както под снежинките, които вкупом за миг нагоре падат, преди да се натрупат, така внимателно, че става красиво от възхита, така лежи под думите реалността. Покрита.“
"Чакането е онова, което става с градината под снега, с дънера под мъха, с надеждата за по-добри времена през XIX век, с думите в едно стихотворение. Понеже в поезията става въпрос за това да оставиш нещата заедно да плесенясат, гроздовите зърна да се превърнат в алкохол, фактите в сладко, да консервираш думите в избата на самия теб."
„Не е за даване каквото съм запазил: каквото още съм, за себе си съм само.“