Нарине Абгарян - "Манюня пише фантЪстичен роман", изд. "Лабиринт" 2019, прев. Емилия Л. Масларова
Знаете ли какво се чете през лятото?
Ей такива книги се четат. Книги като втория том за приключенията на Манюня, Нарка и изобщо цялата детска тайфа от Берд. Книги, които в рамките само на една страница ви карат да се изумявате, да се стряскате, да се кискате тихичко и да избухвате в лудешки смях. И почти през цялото време да си повтаряте, че такива щури приключения и безумни детски хрумвания няма никъде, по всичките земни кълбета.
Именно така се чувствах почти през цялото време с "Манюня пише фантЪстичен роман". Защо "почти" - ще разберете след малко, само имайте търпение.
В "Манюня пише фантЪстичен роман" нашите познайници от първата книга са малко пораснали. Ама малко. И най-вече на ръст. Но иначе са си същите щури момичета. Само дето - дръжте се - този път действат на по-широк фронт. Берд вече е тесен за тях, и скоро и в лагера "Колагир" разбират кои са момичетата Абгарян. Ама така разбират, че едва ли ще го забравят някога... Защото има ли начин да се забрави природно бедствие като Каринка? И да опитате, пак няма да ви се получи - нейното присъствие няма как да остане незабелязано.
Вероятно ще повторя в някаква степен нещата, които написах преди време за "Манюня", но нека го кажа - както първата, така и тази книга е топла, слънчева, радостна. И радостта в нея не е онази, кротката и "възпитаната", а буйна, бликаща радост. На деца, които се радват просто на това, че са живи, че ги има, че за пореден ден са измислили как да изправят косите на възрастните и да си създадат приключение. Деца, които вече усещат какво значи порастването - и не бързат да порастват, и сякаш за да се убедят, че детството още е там, измислят все по-големи и по-геройски бели. Тази книга е жива, истинска и в същото време вълшебна - с онова вълшебство, което познаваме само в детството. А после позволяваме да ни го отнемат. Или го изоставям сами, защото сме вече "големи".
Наистина магични ми се сториха последните страници на книгата ъс странните имена на двете жени, с всичко, случило се на последните 3-4 страници. Магия, тайнственост, дори мъничко страх - усетих всичко това в тези наглед така кратки страници. И се почувствах, сякаш чета стара приказка.
Вълшебница - такава е за мен Нарине Абгарян. Да, повечето от другите й книги са по-тъжни и разказват по-печални истории. И въпреки това нейният език е вълшебен. И тук, в тази уж детска книга, тя е позволила на вълшебството да се разкрие напълно. Да ни стопли и да ни напомни, че светът около нас е прекрасен. Стига само да имаме очи за прекрасното - така, както ги имат нейните щури, прекрасни героини - Нарине, Манка и Карине.