Не вярвах, че ще дам най-високата оценка за тази книга, но... факт.
В началото бях започнала да се разочаровам, тъй като, зачитайки я, си помислих, че ще бъде един много, много дълъг трактат за политиката. А аз определено не търсех това.
Но това беше в началото. Няколко страници по-късно "пристигнахме" на остров Тайра и Колежът се разкри пред нас.
На света има много могъщи и влиятелни личности... но зад всички тях стои една-единствена личност. Ректорът.
Ректорът е най-могъщият сред могъщите, онзи, който управлява цялата Земя... с единствения стремеж да опазва мира.
Когато прочетох за задачата на най-властната фигура на Земята, не повярвах, че цялата тази власт е заради мира. Мислех, че със сигурност има нещо гнило, колкото и съвършен да изглеждаше Колежа. Тепърва щях да разбирам с изненада, че бъркам. Колежът се стреми към съвършенство. А книгата се опитва да представи "властта" от такава философска гледна точка, от която рядко се разглежда въпросното понятие.
Въпросната философска гледна точка ни е представена чрез Играта. На определено време трябва да дойде нов Ректор. Когато старият се умори или стане неспособен. Петима играчи ще се впуснат в надпреварата за ректорското място. За да научат какво означава "власт".
Още в самото начало Андрю и Иван бяха играчите, които ме впечатлиха най-силно. Те са по свои си начини гениални и цялостната им игра ги правеше съвсем достойни за поста на ректора такъв, какъвто започнахме да го преоткриваме, заедно със самите играчи. Себастиен и Таня бяха много по-слаби персонажи за мен. Таня например беше твърде... себична. Себастиен много пъти ми беше противен и твърде нахакан. От Рекс не запомних почти нищо по основателни причини, но и нямах причини да се доверявам на думите на Таня.
Само един от споменатите обаче е достоен. Въпросът е кой. И защо. Радвам се, че бях права през цялото време. (оффтопик: Абе, разбирам си аз философията...)
Трудовете на Макиавели и на китайските мислители бяха прекрасно представени и детайлно разгледани. През цялото време надпреварата между играчите беше много активна, динамична. Всеки от тях имаше своя дарба, която използва по начин, по който смяташе, че трябва. Обмисляха грешките си, поучаваха се от тях, никога не изоставаха един от друг. Даже имам чувството, че поне двама си мислеха едно и също в разстояние на една глава, да речем.
Ректорът в ролята на Мъдреца, беше може би най-силната фигура в играта, без да я играе. Аналогията с майстор Чан беше пълно удоволствие за мен.
Някои части от книгата бяха банално предвидими, но в случая това не е нещо лошо, защото детайлите не са чак дотам важни в една философска книга, каквато, смея да кажа, е тази.
И беше наистина изненадващо, когато дори Себастиен осъзна пълната истина. Този "идиот" да стигне до отговора! Значи все пак и той притежава нужната "мъдрост", колкото и да не изглежда така... добре, може би не беше толкова лош герой!
"Мъдрецът... учи другите, без да казва нищо... способства нещата да се случват, без да смята, че заслугата е негова, и не търси признание за свършената работа... Затова мъдрецът поставя себе си на последно място, но всъщност стои пред всички."