Българчето от Аляска

by Деян Енев

Има някои вечни писатели. В смисъл че стоят някак извън времето. Като камъни на страшно висок космически сипей под студени звезди. Брадите им приличат на вековен мъх. Те наблюдават света, без да се вълнуват от малките и несериозни въздишки и примигвания на суетите и модите.

Деян Енев пише за тъмните и дълбоки бездни - очите на майките - от тук до края на самотната Вселена. И когато ние четем - плачем. После ставаме по-чисти. И така нататък. Животът е вечен.

Деян Енев отдавна знае това.

Калин Терзийски

Genres: Bulgarian Literature, Short Stories, Fiction

140 pages, Paperback

First published January 1, 2011

About the author

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. „Сега“. Издал е шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987), „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997), „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП и „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“.

In English: Deyan Enev.

Reviews

[Kaloyana · Rating 1 out of 5]

Всичко, заради което не харесвам разкази и особено български разкази, е в тази книга. Аудиокнига, иначе няма шанс да пробвам изобщо. Вехти, скучни истории, от ония дето уж трябва да са тъжни, и да те хващат за гърлото, ама са недовършени, за да е по-интересно нали от онова "сещате се, нали". Омръзнало ми е дори да забелязвам, че съществуват спомените на някой от соца и младостта в България. Ми ако имаш нещо интресно за казване, кажи. Ама не една учителка как не се оженила за един и затова последния ден давала на децата диктовка от "Сватба" и те как не разбирали защо и тя как гледала към прозореца. О, бой! Кзарамена история разбира се. История с цигани и завод, абе мухълско. Разбира се, имигрантска история - избагяха младите по таз тежка чужбина, а майките тука седят със сломени сърца. Абе, алоооо. 2019 сме! И всичко е мега -гига -ултра тъжно. Дори не го изслушах до края.

[Yoana · Rating 2 out of 5]

Деян Енев е любимият ми съвременен български писател, но тези разкази са много далеч от обичайното му ниво според мен. Целият тон на сборника е носталгично-сантиментален с много малко оправдания, като спомените на пийнал човек на средна възраст, който е убеден, че всичко едно време е било по-хубаво, по-смислено, по-извисено, докато истината е, че просто е бил по-млад.

Първата част се състои от разкази, оплакващи бездуховността в съвременния свят с елементарни опозиионни двойки, поднесени очебийно и недвусмислено: минало-настояще, нищета-богатство, книги-други забавления, като първите са идеализирани, а вторите - демонизирани. Място за нюанс почти не е оставено; тонът на много места е направо назидателен. Противопоставянето се натрива в носа на читателя и на лексикално ниво: сградите от миналото са "къщички", съвременните са "билдинги" например. Хората, които живеят в къщичките, са духовно извисени, смирени, добри хора, поякога със свръхестествен елемент от религиозно естество; хората, които правят билдингите или парите, са бездуховни, низки, безлични сборни образи на "новото" време, което е унищожило всичко възвишено и обожествява материалното. Жените са или хубави, богати и зли, или изхабени, бедни и добри (и понякога бити, за допълнителен мелодраматичен щрих). Споменаването на жена в разказите му рядко минава без някаква осъдителна забележка за външния й вид или (предполагаемата й) меркантилност. Младите хора от миналото са жизнени, добри (редят се на опашки за книги, искат да учат, ходят на поклонение при писатели), младите хора от настоящето са безлични меркантили (приличат на фолкпевици, бият майките си, не знаят кой е Яворов). И когато си мислиш, че по-очевидно няма как да стане, в един от разказите Енев изтипосва простата си концепция в прав текст: "Социализмът е лош за живота, капитализмът - за душата". Аз съм заклет анти-капиталист по идеология и дори на мен това ми идва твърде тромаво и очевидно.

Пронизителният вопъл за загубата на духовния път в днешния свят и днешното поколение на моменти стига до алармизъм, доста явно в разказа (от послената част на сборника. "Софийски разкази") с момичето, което не знае кой е Яворов, защото той съдържа документално обяснение за създаването му, от което става ясно, че в реалната ситуация момичето дори не е било попитано дали знае кой е Яворов; този измислен детайл е добавен с цел по-тягостен контраст между преди-сега, тъй като името на момичето е Лора. Тоест дори в самия сборник безпътието на днешната младеж е изобличено като силно фикционализирано. Този разказ може да се похвали и с достойната за прогимназист опозиция горе (Яворов на своя пиедестал) - долу (момичето в клек-магазина на нивото на тротоара).

Почти всички разкази имат общо взето един сюжет: героят губи препитанието и/или жилището си, остава ограбен пред зъл хищнически свят, който му отнема полагаемото. Но вместо на мирова скръб и открехване на вратата пред въпросите за доброто, злото, божественото и човешкото, ефектът е на леко дразнеща патетика, основана на елементарна носталгия към времената, когато човек е по-млад, по-сит и с повече надежда.

Последната част, "Софийски разкази", дори не са разкази, а просто спомени. Силно усещане за набързо събрани текстове, някои дори са документални с оскъдно авторово участие дори в количествено отношение, почти никакво от гледна точка на сюжет или дори идея.

В един-два разказа проблясва писателският гений, заради който "Господи, помилуй" ми е една от най-любимите книги на всички времена: неочакван и на вид незначителен обрат, който обаче прокарва идеята на целия разказ; случаен детайл, който изглежда не на място, но удря мощно без видима причина; чудат, но жив диалог, в който прозират истини за света и човешката душа; умело инжектиран свръхестествен елемент; леко абсурдна мотивация на героите ала Даниил Хармс. Но в този сборник тези бисери са твърде малко.

А текстът на задната корица от Калин Терзийски е черешката на тази блудкава торта.

[Albena · Rating 4 out of 5]

Хубави, топли софийски истории, които хем те раплакват, хем те разсмиват и те карат да искаш още и още.

[Anna Atanasova · Rating 5 out of 5]

Страхотни разкази.Затрогващи,хващащи те веднага за сърцето.

[Solar · Rating 4 out of 5]

Тиха, но силна книга - като шепот на миналото.
Най-силно ме докоснаха разказите, в които авторът ни превежда през отминала София - улици, цветя, дървета, тихи и мъдри хора видени през погледа на човек, който обича книгите и търсенето на истории.
Кратките форми тук не са ограничение - всеки разказ е малка капсула носталгия, в която читателят бива потопен мигновено. Общото между тях е именно особената носталгия, която не може да се обясни, само да се почувства

[Katya Piccione · Rating 5 out of 5]

Това са всъщност два цикъла разкази и между тях - едно писмо, много лично писмо. Първата част е от хорски истории, а втората - разкази за стара София. Докато четях първата, имах чувството, че седим с автора на чашка, той разказва бързешком и аз също съм мъж. И че дори като мъж започвам и аз да виждам жените все по-чудовищни, независимо дали имат крака като вретенца или фиби от времето на бабите си, освен ако не са майки с дълбоки черни очи. Наистина, образността в тази част е на границата на скандалното, разказите някак нетърпеливи, но и тук акцентът е не толкова върху видимото, колкото върху онова невидимо в него, събрало дух и минало. И сякаш, започвайки с това, авторът ни показва как да го откриваме, лека-полека, как да го забелязваме и ценим. Писмото е до такава степен лично, че ми беше неудобно да го чета. Но то може би е необходимият преход към Софийските разкази - в някои от които откриваме ключ към по-пълно разбиране на хорските истории от първата част (например за причината за кинематографичността на разказа "Железни скали") - и към все по-голямата човечност. И ако книгата е писана за българчетата в чужбина, както ми се струва, питам се, дали би стигнала до тях или им говори на език и за (минали) ценности, твърде чужди на техния мироглед. И ако не е стигнала сега, дали в някакъв бъдещ момент би ги подсетила за написаното в нея?

[Marina Nova · Rating 4 out of 5]

Много красиви разкази, много въздействащи. И много истински.

[Vladimir · Rating 4 out of 5]

Леки, но силни къси разкази. С изречения, които сами по себе си са достатъчни, за да дам висока оценка за цялата книга.

[Galia · Rating 5 out of 5]

Невероятни разкази, един носталгичен поглед в/у едновремешният соц. Тъжни, истински, силни-грабват те и те хващат за душата!

[Tzeck · Rating 3 out of 5]

Обикновени градски истории, които те спечелват именно със своята обикновеност и с лекота, с която достигат до теб.

[Невена Pascaleva · Rating 3 out of 5]

Голяма част от тези разкази не ми звучаха като завършени, иначе много приятни за четене.

[Viara · Rating 4 out of 5]

Приятни разкази с доза поучителност и тъга в тях. През човешките истории авторът е успява да отправи критика към съвременното общество. Много ми допада този сборник!

[Хейко · Rating 3 out of 5]

Почувствах носталгията по едни отминали времена, въпреки че за мен, като израсла в подножието на планина, където свръщайки от пътя човек влиза сред борова гора и няма по-величествено и смразяващо нещо от рева на смърч, прашните градски улици и суета ми действат отблъскващо и стресиращо, а за друг са мили спомени:)

Прочита на тези разкази съвпадна с кражбата на моята човеколюбива немска овчарка, мъчно ми е, че забравихме времената, когато не бяхме обсебени да вършим злини.

[Даниела Соколова · Rating 3 out of 5]

http://www.leeneeann.info/blog/?p=9924