Writing

by Marguerite Duras, Mark Polizzotti (Translator)

Written in the splendid bareness of her late style, these pages are Marguerite Duras's theory of literature: comparing a dying fly to the work of style; remembering the trance and incurable disarray of writing; recreating the last moments of a British pilot shot during World War II and buried next to her house; or else letting out a magisterial, so what? To question six decades of storytelling, all the essays together operate as a deceitful, yet indispensable confession.

Genres: Writing, Nonfiction, France, Essays, Literature, French Literature, Short Stories

91 pages, Paperback

First published September 15, 1993

About the author

Marguerite Germaine Marie Donnadieu, (4 April 1914 -3 March 1996) known as Marguerite Duras, was a French novelist, playwright, screenwriter, essayist, and experimental filmmaker.

Her script for the film Hiroshima mon amour (1959) earned her a nomination for Best Original Screenplay at the Academy Awards.

Reviews

[Maria Yankulova]

Отново попадение от библиотеката в секция Франция. Винаги ми е любопитно какво вдъхновява, движи и мотивира писателите. Как впрягат тази творческа енергия в текст. Гледната точка на Маргьорит Дюрас ме очарова. Намирам много сходни възгледи по темата за писането между нея и Лейла Слимани. И двете говорят за някакво отстраняване от света, обвиване в самота и пълно отдаване на акта на самото писане.

“Самотата на писането е самота, без която написаното не се случва или се раздробява, омаломощено от търсенето какво да се напише още.”

“Да пиша това бе единственото нещо, което населяваше моя живот и го изпълваше с чародейство. Направих го. Писането никога не ме е напускало.”

“Неизменно се налага раздяла с другите хора около личността, която пише книги. Това е самота. Това е самотата на автора, тази на написаното.”

“Тази самота от първите думи я съхраних. Отнесох я със себе си. Моето писане винаги съм го носила със себе си, където и да отида.”

“Странна работа е един писател. Противоречие, а също и безсмислица. Да пишеш, означава още да не говориш. Означава да мълчиш. Означава да мълчиш безгласно.”

[Tzeck]

Макар опсанието на тази книга да започва с прозрение, до което двамата с госпожа Дюрас сме стигнали независимо един от друг (че от писането се подивява/полудява), в същниската част нещо се разминахме. Даже вероятно не сме се разминали семантично, а чисто технически. Няма как да знам със сигурност, понеже не стигнах до края. Дори и до средата не стигнах. Суховата ми дойде и малко като упражнение по стил (но не по Реймон Коньо), поне в оня момент на четене преди повече от 10 години. А я взех - без да съм чел нищо на Дюрас, и до ден-днешен - защото точно тогава по една случайност бях написал малко есе, озаглавено... "Докато пишеш". Рекох си, това е знак от съдбата. Оказа се знак за задънена улица, но няма лошо. Някой някога ще я вземе от библиотеката в Ловеч, където я подарих, ще я прочете и ще си преобърне света наопаки, разбирайки, че досега е висял с главата надолу. Стават такива работи. (не съм саркастичен)