What do you think?
Rate this book
Частица от бурята
Марк Странд е много деликатен поет: той няма да ви извие ръката, няма да ви вкара насила в някое стихотворение. Нищо подобно – началните му строфи обикновено ви канят да заповядате с един дружелюбен, леко елегичен тон и за известно време вие се чувствате почти като у дома си на повърхността на неговите непрозрачни, сиви, набъбващи редове, докато не осъзнаете – при това не внезапно, с шок, а постепенно и поради обственото си нехайно любопитство, както човек понякога надниква през прозореца на небостъргач или от борда на лодка – какви дълбини се простират под тях, колко далеч сте от който и да било бряг. Нещо повече, ще откриете, че бездната, също както и невъзможността да се върнеш обратно, е хипнотична.
Йосиф Бродски
Марк Странд е избрал отрицателния път, където загубата е първата стъпка към пълнотата: този път води и към едно бистро словесно съвършенство.
Октавио Пас
Странд не спира да ни напомня, че нашите най-дълбоки изживявания често се оказват точно тези, които ни изглеждат най-преходни и най-незначителни, и все пак именно в това се крие цялата им красота.
Чарлз Симик
Йосиф Бродски
Марк Странд е избрал отрицателния път, където загубата е първата стъпка към пълнотата: този път води и към едно бистро словесно съвършенство.
Октавио Пас
Странд не спира да ни напомня, че нашите най-дълбоки изживявания често се оказват точно тези, които ни изглеждат най-преходни и най-незначителни, и все пак именно в това се крие цялата им красота.
Чарлз Симик
- GenresPoetry
312 pages, Paperback
First published January 1, 2000
2 people are currently reading
35 people want to read
About the author
Mark Strand
180 books267 followersMark Strand was a Pulitzer Prize-winning American poet, essayist, and translator. He was appointed Poet Laureate Consultant in Poetry to the Library of Congress in 1990. He was a professor of English at Columbia University and also taught at numerous other colleges and universities.
Strand also wrote children's books and art criticism, helped edit several poetry anthologies and translated Spanish poet Rafael Alberti.
He is survived by a son, a daughter and a sister.
Strand also wrote children's books and art criticism, helped edit several poetry anthologies and translated Spanish poet Rafael Alberti.
He is survived by a son, a daughter and a sister.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
October 30, 2016
Днес, осенена от някакво внезапно вдъхновение за ред, и най-вече търсейки нещо за четене, преброих книгите, които съм си купила сравнително скоро и още не съм отваряла. 19. По-малко, отколкото предполагах. Естествено, не спирам да инвестирам в храна за душата, и ей ме на, във вторник вечерта, разполагайки с лукса на 20 минути за разходка към една среща, си купих Частица от бурята – топла, топла, току-що пристигнала в книжарницата.
Изданието е обемно: съдържа стихове от всичките книги на Странд. Докъм 100-ната страница не бях убедена, че книгата е съвсем това, което ми трябва в този момент, но после... оh, me, oh my.
Поезията на Марк Странд е 20-годишните (и целоживотните) ми страхове от забрава, от изтичащото време, от недостатъчно писане, от недостатъчно добро писане, от носталгии по неща, които няма да се върнат, по неща, които не искаш да се върнат, неща, които и да се върнат, няма да имат същия вкус. Стиховете му са хладен вятър, надигаща се буря, обръщане на сезона, превъртане на времето, сверяване на емоционалния ми часовник – та да настигна придошлата есен-зима. Последната порция от книгата си взех за един час, в 3 през нощта, стоейки на прага на една тераса, дето не е моя, облъхвана от вятър, който не беше моят, но се споделихме за една вечер – и неслучайно последните стихове гласяха:
гледах и гледах в тавана, докато не щеш ли, почувствах порив на хладен вятър и вече ме нямаше.
(А часът, в който я четох, беше толкова напоен с магия, че като си погледнах телефона, дори не беше минал. Беше нощта, в която връщаме часовниците с шейсет минути назад. Наистина, време на изчезване.)
Моите адмирации към преводачите Катя Митова и Кристин Димитрова.
.
И следват (някои) неща, които са ми направили силно впечатление.
Мина толкова време, а сякаш бе вчера,
в самия разгар на лятото,
когато усетихме, че тъгата изчезва,
и видяхме как над стените от дялан камък
плътта на облаците, натежали от уханието
на южната пустиня, се надига в разточителен
прилив на мекота. Сякаш бе вчера –
бяхме застанали край желязната порта в центъра
на града, когато тичинковият дъх
на вятъра нарисува около нас сенките
на облаците, за да почустваме силата на свободата си,
макар все още да бяхме пленници на мрака.
И после, когато дъждът заваля и наводни улиците,
когато го чухме да почуква на верандата, а вятърът
зашумоля в листата като в хартия, как да обясним
това усещане за нещастие и особения начин, по който гласовете ни изтриха следите на тъгата,
яростта ѝ, ужасните ѝ намеци за края?
***
Спомням си как стоях пред разбиващите се вълни
и уплашен не толкова от водата, колкото от шума,
затиснах уши и избягах при майка ми,
как чаках да ме приберат обратно в градската ни къща,
където беше тихо и бученето на вълните го нямаше.
Но самото море, видът му, начинът, по който
се разстла пред мен,
докъдето ми поглед стигаше, беше вълнуващо.
Само ревът му
беше страшен. А днес, след години, точно шумът
и необятът
на морето ми липсват в това изгнание на сушата,
сред планините, неспособни да се променят, освен от
светлината, която им придава цвят, или от снеговете,
които ги отдалечават, или от облаците,
които ги теглят нагоре и ги правят по-високи.
Планините са пасивни спрямо всяко действие, липсва им
тайнството на морето, което се самопроменя.
Знам, че по природа са различни, и все пак,
ако можех да избирам, щях да гледам морето,
да се изгубя в звуците му, които така ме уплашиха
като дете.
Но какво знаех тогава за насладата от загубите,
за ръба на бездната, от която с бяс и свистене
се надига голямо морско животно, разбива се в скалите
и изпраща към небето звезди от сол, гръмовни облаци от пяна.
***
По тези сребърни поляни и тротоари, за които
среднощният въздух на късния октомври изглежда
единствено възможен акомпанимент, нищо не обещава
удовлетворение. Остава само нарастващото неудовлетворение. Само зъби, които захапват
и разкъсват. Всичко става все по-голямо
и по-неуловимо, натежало от бъдеще, според което
аз съм само това, което си ти, но повече.
А ти, който нямаш време да се умориш,
все така тичаш подир това обещание просто
защото го има. Постоянната загуба
ще е само твоя и ще става все по-голяма.
***
У нас също я имаше тази жажда да притежаваме
нещо отвъд познатия ни свят, отвъд нас самите,
отвъд силите ни да си го представим, нещо, в което
обаче
се надявахме да открием себе си; и това желание винаги
идваше между другото, в утихващата светлина и
в такъв студ,
че заледените езера в долината пукаха и трещяха,
а снегът навяваше там, където бе останала гола земя,
и старите случки, когато отново изплуваха от миналото,
не изглеждаха както преди, а бяха бели и призрачни,
с фалшиви извивки и скрити изличавания;
и нито веднъж не почувствахме, че сме близко –
до нощта, в която вятърът каза: „Защо го правиш
точно сега? Върни се там, където ти е мястото.“
И не щеш ли, в далечината, в замръзналата пустош
изникна малка дървена къща със светещи прозорчета
и ние стояхме пред нея, изумени от появата ѝ,
и бихме се решили да отворим вратата,
да влезем в сиянието ѝ и да се стоплим,
но тя беше наша, без да е наша, и трябваше
да остане празна. Такава беше идеята.
бъдещето е просто илюзия и нищо друго не ни предстои освен миналото – отново и отново
***
Защото сме прекосили реката и вятърът тук може само да развива вкочанената спирала на студа и ние покорно сме се приспособили, и вече не очакваме да получим повече, отколкото ни е било дадено, нито пък се чудим как се случи така, че се озовахме тук, и сега ни е все едно, че нищо не излезе, каквото го мислехме.
***
И да пресяваш това, което ти е останало,
праха на фразите, изречени някога,
руините на страстта –
всеки път по-малко излиза
***
самотната ѝ сричка е като изречение, закрепено
на ръба на смисъла, и чака да го назовеш по име
***
Това, което бих могъл да съм написал, се изправя като трезв, безплътен съдник на написаното.
***
Неруда е козметик на обикновеното.
***
времето е просто мярка
за междувремие,
а бъдещето нищо повече от и така нататък,
и така нататък...
но бързо и завинаги.
***
как да сме сигурни колко хубаво е хубавото
***
диаграмата на страданието
да се чете като изкупление на плътта –
точно в мига, когато се превръща в песен.
***
Денят е заключил лицето ми в приказна клетка от студ.
***
едва сме започнали, а вече ни сковава парализа, и трябва да излезем навън за глътка въздух
***
приведен над страницата, благодарен на всички любови,
които са ме споходили и не ме оставят сам
***
опростяваме миналото, за да направим място на сегашното
***
А по петите ни – уханният вятър на пролетта,
който обещава много, но се задоволява с лято.
***
нощната жега и предлага нови идеи
за размечтаване
***
Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
***
да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине
Изданието е обемно: съдържа стихове от всичките книги на Странд. Докъм 100-ната страница не бях убедена, че книгата е съвсем това, което ми трябва в този момент, но после... оh, me, oh my.
Поезията на Марк Странд е 20-годишните (и целоживотните) ми страхове от забрава, от изтичащото време, от недостатъчно писане, от недостатъчно добро писане, от носталгии по неща, които няма да се върнат, по неща, които не искаш да се върнат, неща, които и да се върнат, няма да имат същия вкус. Стиховете му са хладен вятър, надигаща се буря, обръщане на сезона, превъртане на времето, сверяване на емоционалния ми часовник – та да настигна придошлата есен-зима. Последната порция от книгата си взех за един час, в 3 през нощта, стоейки на прага на една тераса, дето не е моя, облъхвана от вятър, който не беше моят, но се споделихме за една вечер – и неслучайно последните стихове гласяха:
гледах и гледах в тавана, докато не щеш ли, почувствах порив на хладен вятър и вече ме нямаше.
(А часът, в който я четох, беше толкова напоен с магия, че като си погледнах телефона, дори не беше минал. Беше нощта, в която връщаме часовниците с шейсет минути назад. Наистина, време на изчезване.)
Моите адмирации към преводачите Катя Митова и Кристин Димитрова.
.
И следват (някои) неща, които са ми направили силно впечатление.
Мина толкова време, а сякаш бе вчера,
в самия разгар на лятото,
когато усетихме, че тъгата изчезва,
и видяхме как над стените от дялан камък
плътта на облаците, натежали от уханието
на южната пустиня, се надига в разточителен
прилив на мекота. Сякаш бе вчера –
бяхме застанали край желязната порта в центъра
на града, когато тичинковият дъх
на вятъра нарисува около нас сенките
на облаците, за да почустваме силата на свободата си,
макар все още да бяхме пленници на мрака.
И после, когато дъждът заваля и наводни улиците,
когато го чухме да почуква на верандата, а вятърът
зашумоля в листата като в хартия, как да обясним
това усещане за нещастие и особения начин, по който гласовете ни изтриха следите на тъгата,
яростта ѝ, ужасните ѝ намеци за края?
***
Спомням си как стоях пред разбиващите се вълни
и уплашен не толкова от водата, колкото от шума,
затиснах уши и избягах при майка ми,
как чаках да ме приберат обратно в градската ни къща,
където беше тихо и бученето на вълните го нямаше.
Но самото море, видът му, начинът, по който
се разстла пред мен,
докъдето ми поглед стигаше, беше вълнуващо.
Само ревът му
беше страшен. А днес, след години, точно шумът
и необятът
на морето ми липсват в това изгнание на сушата,
сред планините, неспособни да се променят, освен от
светлината, която им придава цвят, или от снеговете,
които ги отдалечават, или от облаците,
които ги теглят нагоре и ги правят по-високи.
Планините са пасивни спрямо всяко действие, липсва им
тайнството на морето, което се самопроменя.
Знам, че по природа са различни, и все пак,
ако можех да избирам, щях да гледам морето,
да се изгубя в звуците му, които така ме уплашиха
като дете.
Но какво знаех тогава за насладата от загубите,
за ръба на бездната, от която с бяс и свистене
се надига голямо морско животно, разбива се в скалите
и изпраща към небето звезди от сол, гръмовни облаци от пяна.
***
По тези сребърни поляни и тротоари, за които
среднощният въздух на късния октомври изглежда
единствено възможен акомпанимент, нищо не обещава
удовлетворение. Остава само нарастващото неудовлетворение. Само зъби, които захапват
и разкъсват. Всичко става все по-голямо
и по-неуловимо, натежало от бъдеще, според което
аз съм само това, което си ти, но повече.
А ти, който нямаш време да се умориш,
все така тичаш подир това обещание просто
защото го има. Постоянната загуба
ще е само твоя и ще става все по-голяма.
***
У нас също я имаше тази жажда да притежаваме
нещо отвъд познатия ни свят, отвъд нас самите,
отвъд силите ни да си го представим, нещо, в което
обаче
се надявахме да открием себе си; и това желание винаги
идваше между другото, в утихващата светлина и
в такъв студ,
че заледените езера в долината пукаха и трещяха,
а снегът навяваше там, където бе останала гола земя,
и старите случки, когато отново изплуваха от миналото,
не изглеждаха както преди, а бяха бели и призрачни,
с фалшиви извивки и скрити изличавания;
и нито веднъж не почувствахме, че сме близко –
до нощта, в която вятърът каза: „Защо го правиш
точно сега? Върни се там, където ти е мястото.“
И не щеш ли, в далечината, в замръзналата пустош
изникна малка дървена къща със светещи прозорчета
и ние стояхме пред нея, изумени от появата ѝ,
и бихме се решили да отворим вратата,
да влезем в сиянието ѝ и да се стоплим,
но тя беше наша, без да е наша, и трябваше
да остане празна. Такава беше идеята.
бъдещето е просто илюзия и нищо друго не ни предстои освен миналото – отново и отново
***
Защото сме прекосили реката и вятърът тук може само да развива вкочанената спирала на студа и ние покорно сме се приспособили, и вече не очакваме да получим повече, отколкото ни е било дадено, нито пък се чудим как се случи така, че се озовахме тук, и сега ни е все едно, че нищо не излезе, каквото го мислехме.
***
И да пресяваш това, което ти е останало,
праха на фразите, изречени някога,
руините на страстта –
всеки път по-малко излиза
***
самотната ѝ сричка е като изречение, закрепено
на ръба на смисъла, и чака да го назовеш по име
***
Това, което бих могъл да съм написал, се изправя като трезв, безплътен съдник на написаното.
***
Неруда е козметик на обикновеното.
***
времето е просто мярка
за междувремие,
а бъдещето нищо повече от и така нататък,
и така нататък...
но бързо и завинаги.
***
как да сме сигурни колко хубаво е хубавото
***
диаграмата на страданието
да се чете като изкупление на плътта –
точно в мига, когато се превръща в песен.
***
Денят е заключил лицето ми в приказна клетка от студ.
***
едва сме започнали, а вече ни сковава парализа, и трябва да излезем навън за глътка въздух
***
приведен над страницата, благодарен на всички любови,
които са ме споходили и не ме оставят сам
***
опростяваме миналото, за да направим място на сегашното
***
А по петите ни – уханният вятър на пролетта,
който обещава много, но се задоволява с лято.
***
нощната жега и предлага нови идеи
за размечтаване
***
Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
***
да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине
March 7, 2022
Поезията на Марк Странд е една елегия. Тя е напомняне, че човек, поставен сред нещата, се откроява със своята другост, със своето изключение от правилото за света около него. Той е осезаемата линия, която разделя живото от мъртвото, и съзнателното от безсъзнателното. Разпъван между двете неща, които определят неговото настояще - миналото и бъдещето, той непрекъснато се опитва да ги помири, а понякога като че ли желае да застане анонимен пред настъпващото, за да може да се откъсне от предопределенията на собствената си култура и семейство, на собствената си история и по този начин да напише нова, по-различна такава. Но Марк Странд осъзнава, че да загубиш собствената си биография е невъзможно, не е по силите на човека. В стихотворенията на Марк Странд протича един вечен монолог, който е насочен ту към някой, стоящ само на една ръка разстояние, ту се намира в някакъв минал момент, от който не може да бъде изваден. Това е безкрайният разговор на аз-а със себе си, осъществяван чрез другите, много от които, вече безвъзвратно отсъстващи. Тези призрачни събеседници са сякаш сянка на самата личност на говорещия, в някакъв конкретен момент от живота му. Решенията взети тогава принадлежат на някой друг, който може да бъде открит из старите снимки и който вече е също толкова несъответстващ на нас, колкото са били и са всички останали. Някой, който битува в спомените, които пазим за нашите връзки с дните. Тези спомени в крайна сметка трябва да се съхранят, за да могат да бъдат извлечени от тях нови, непознати досега пози и чувства. Основаната задача поставена пред човека е да намери сили в себе си да се съгласи с невъзможността за безсмъртие и да открие начин достойно да се раздели с всичко. В крайна сметка всички пътища отвеждат до тези думи на Марк Странд - "постоянната загуба ще е само твоя и ще става все по-голяма". И само от човека зависи как ще приеме тази истина и какво ще направи с нея, защото, "ако луната можеше да говори, щеше да замълчи" или иначе казано, никой друг не може да ни издаде тайната, която би ни донесла утеха, защото природата живее собсвен живот и тя не може да ни помогне да разберем човешката ситуация по-добре.
November 24, 2016
Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.
Най-искрената ми признателност към Издателство "Факел експрес" / Fakel expressза чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.
http://knijno.blogspot.bg/2016/11/blo...
Най-искрената ми признателност към Издателство "Факел експрес" / Fakel expressза чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.
http://knijno.blogspot.bg/2016/11/blo...
May 15, 2017
Чудесно издание!
Не се бях срещал с Марк Странд, но със сигурност ще го чета от време на време, пак с молив и листи за писане. Езикът му е красив и увличащ, с прекрасни "попадения". Особено ме впечатли серията с "азбуката му", където под всяка буква имаше отделен поетичен мотив върху нещо важно за Странд, започващо с нея.
Не се бях срещал с Марк Странд, но със сигурност ще го чета от време на време, пак с молив и листи за писане. Езикът му е красив и увличащ, с прекрасни "попадения". Особено ме впечатли серията с "азбуката му", където под всяка буква имаше отделен поетичен мотив върху нещо важно за Странд, започващо с нея.
January 30, 2020
За пореден път ще кажа, че ревю на поезия не искам и няма да правя. НО! Марк Странд е безобразно добър поет и тази книга се превръща в едно от най-ценните неща, които притежавам. Харесва ми, че изданието е толкова пълно, че нещата са подредени по години и подборът е наистина впечатляващ. Чисто физическият допир с него е интимно изживяване, което се умножава многократно след прочита на първите стихотворения.
December 19, 2016
Не книга, а огледало на душата, лабиринт за сърцето. Триста и дванадесет страници прозрения и отрицания. Чете се с молив в ръка и широко отворени очи навътре.
March 28, 2020
Бижу! ❤
Displaying 1 - 7 of 7 reviews