Къща от език

by Josip Osti, Йосип Ости, Liudmila Mindova (Translator)

Книгата „Къща от език” включва три от най-важните му стихосбирки – „Барбара и варварина” (1990 г.), „Соломонов печат” (1995 г.) и „Rosa mystica” (2005 г.). В нея поетът изговаря без свян любовта – единствената ни къща, придаваща смисъл на думите. Той нарича тази къща едновременно и църква, и бордей. Църква с безброй запалени стихотворения-свещи за живите и мъртви хора, цветя и животни. Бордей на музите, където йерархии няма и равностойно един до друг се разхождат Марина Цветаева, Паул Целан, Сречко Косовел, Данило Киш, Едвард Коцбек, Рилке, Тагор, Борхес и още мнозина, познати и още непознати на българския читател приятели или дори братя. Защото, казва Йосип Ости, поетът „освен поети други братя няма”.

Йосип Ости е роден в Сараево (1945 г.), живее в Любляна и е един от най-добрите съвременни словенски и босненски поети. Пише и проза, есеистика, литературна критика, публицистика. Превеждан е на английски, немски, италиански, чешки, полски, турски и български.

Genres: Poetry

264 pages, Paperback

First published January 1, 2005

About the author

Josip Osti (19 March 1945 – 26 June 2021) was a Bosnian and Slovenian poet, prose writer and essayist, literary critic, anthologist and translator.

Reviews

[Габриела Манова · Rating 5 out of 5]

Понеделникът хапе, вятърът хапе. Денят, който се случва веднъж на четири години, също ми има зъб – не настойчиво, по-скоро закачливо. Че трябва нещо да му случа, понеже е толкова рядък. Понеже сме си обещали. Чудя се какво ще му е толкова специалното:
Мъча се, както толкова пъти досега, с първите
и последни въпроси. Въпросите, на които
от ранното си детство досега така и не намерих
отговор. Признавам си – нищо не зная.

От желание на желание (а трябва да съм конкретна, понеделник ограничава чудесата) се забивам баш в Уондърленд. Библиотеката.

Стихосбирката е чудо, не само защото поезията е чудо:
Стихотворението е битие,
което воюва с празнотата.
А и защото не съм се наиграла достатъчно с думите.

Тази книга е първо причастие, среща с Адам и Ева, превъртане на времената чак до първородния грях – когато те целуна се превръщаш в змия. А ние всички сме му производни.

Йосип Ости свободно обсъжда плътското, секса. Сливането на две половини на отдавна счупен пръстен обаче не е грях. Защото:
Нашият грях пази последната невинност на света.
Дори когато сме изгонени от рая – напразни са всичките ти опити да се върнеш на небето.

Йосип говори смирено, но смело за любов, наричайки любимата си... ами, любима. Или – това ми е по-драго – душа моя. Любовта и животът с равен знак – една любов // един живот // и са ми много // и са ми малко. Но отвъд вечната (и затова толкова банална, но прощаваме ѝ това престъпление) фабула за любовта замята полите си и нахлува една по-дрезгава тема – тази за войната. Войната като контрапункт на доброто, на живота и – естествено – на любовта.
Тази война не е моя, както нито една
война не е моя. Защото нямам нито една причина за убиване,
а имам хиляди причини за любов.

А войната е универсална, тогава и днес едновременно, защото истерията на историята се повтаря.

Стихосбирката е и ода за мъртъвците на Ости – мъртъвците, които всички имаме, независимо дали са метафорични, или буквални. Което пък звучи така актуално в скута на днешната Задушница. Къща от език за мъртвия език, за палимпсестите по кожата, за чудаците на Сараево, за майка му, която лъска комплекта сребърни прибори до изнемогване – дано в тях се огледат онези, които е пратила на война. Защото какво друго ѝ остава?

Ерудицията на Ости прозира съвсем тънко – с рефлексии върху Томаж Шаламун, Марина Цветаева, Рьоне Шар, Целан, Рилке. Той броди по съзнанието ни с изтърканите си обувки – като емигрант, но в същото време е толкова домашен, толкова уютен, толкова наш си, без претенции, без елитарност. Звукът от стъпките му не се чува, сякаш си е надянал традиционните пантофи. Както всъщност правим само у дома си.

Тази стихосбирка е дълго прибиране с трамвая; приютеност от дивия вятър на спомените. С Йосип вдишваме се един друг във въздуха. Край пътя пасат китните му изречения. Нощта припада над мен – над нас – нощта променя живота, променя света и ние с него взаимно се плашим, изкушаваме вечността на мига:
вечерта
изтръпвах думите да не ме издадат
да не ме издаде тялото.

Бягаме в детството, когато любовта се раздава в пълни шепи, бягаме в един свят без война и без смърт, бягаме в поезията, дори когато думите ни изневеряват, дори въпреки това, а може би и точно заради него – защото знанието, че думите не ни принадлежат, че никога не са напълно наши, освобождава. И именно това е ценно – не да притежаваш, а да пуснеш на свобода.
Всяко мое стихотворение е заклинание. С него прогонвам злите духове край себе си и бесовете от самия себе си.

Ости чупи сърцето по прост начин – с върха на пръстите, тихо, както лъжичката пропуква коричката на крем-карамела. Никога не е в името на провала на красотата, не. Поетът търси да разкрие меката сърцевина, сладостта, която ни е иманентно присъща, защото човешкият корен не е изгнил. Въпреки цялата смърт. Въпреки всички зверства.

И съм сигурна, че ако можех да го срещна в една къща от език, щяхме да извикаме една и съща дума от покрива. Любов. А случването щеше да изглежда така:
в един и същ момент
изговаряме
една и съща дума
усмихваме се
после
отново
дълго мълчим.

[Neva · Rating 5 out of 5]

Преди няколко години, писано за "Гласове":

Роденият в Сараево и живеещ в Словения поет и есеист Ости ненапразно има ред награди за над двайсетте си стихосбирки. Във втората му книга на български (след не особено красивото, но затова пък неприлично скъпо издание на Балкани "Сараевска книга на мъртвите") са събрани три от най-забележителните: "Барбара и варваринът" (1990), "Соломонов печат" (1995) и "Rosa Mystica" (2005). Хубаво е да се отбележи, че "Къща от език" е част издателския проект "Поет от поета" на Алтера - "поредица за най-нова световна поезия, подбрана от съвременни български поети", в която е въведен от автор със сходна чувствителност, Силвия Чолева в случая.

Поезията на Ости е открита като длан, като албум със снимки от някакви щастливи другаде-та (по-изящна и лаконична в "Барбара...", по-разсъдливо обстоятелствена в "Роза мистика"), като Бергманова поляна с ягоди – внезапна, сграбчваща сърцето с детинска прямота, без да е наивна:

"...яде ягодите които набрах
ядох ягодите които набра
до всяко дърво
се целувахме
с пурпурни устни
с вкус на горски ягоди
целувахме се
от целувките по тялото оставаха кървави печати"
("Горска пътечка")

Остиевите мъже и жени (повечето му словесни постройки са за двама обитатели) са във вечно доброволно връщане към онова идеално юношество, което е състоянието на влюбеност. Както винаги, дишащите, точни, естествено положени думи на преводачката Людмила Миндова на български са допълнително удоволствие за небцето.

[Mare Nubium · Rating 5 out of 5]

докато опиша короната на цъфналия кестен, той вече е окапал

всеки ден
отивам в пощата
като на църква

изпращам ти писмо

а когато го получиш
ти вече не си онази за която е било написано
нито пък аз съм вече онзи който го е изпратил
…
окъпи ме с вода от цветница
да бъда чист
уханен
и красив мъртвец

нека оплаквачките да се самозабравят
и запеят
…
жива трева

умират думите на живите
възкръсват думите на мъртвите

…
отново строя къща. от нищото. за никого.
къща от език.
…
не съм нито светец, нито грешник. своята църква -
както охлювът своята шарена къщурка - нося винаги
със себе си. нейните подвижни стени са от въздух.
основите - ако не са от камък - са тревисти.
в тревата - безброй теменужки, маргаритки..
покривът ѝ е сред облаците, които се гонят по небето,
а зад тях - безброй светещи звезди.
стените ѝ са изрисувани с върхове, гори и
лозя. зад тях понякога се вижда, а друг път
се усеща морето. с цвят на индиго.. в своята църква
слушам службата на вятъра и дъжда. литургията на слънцето,
от което получих първото и последното си
причастие. светлината и топлината. слушам
и повтарям молитвените песни на птиците и уханията
на цветята, на които приглася хорът на всички родени,
всички умрели и на онези, които тепърва ще се
родят.. не съм нито светец, нито грешник..
знам, че ранявам и убивам с всяко свое
движение, с всеки дъх целувка..
с любов пък се опитвам да излекувам раните на другите
и себе си, причинявани ми най-често именно
от любовта. с любов да върна другите
и себе си от мъртвите към живота, който е дори
по-жесток от смъртта. И неведнъж съм
успявал в това. ясно ми е обаче, че
и на най-добрият майстор понякога започват
да му треперят ръцете, когато с времето очите отслабнат
и лечителят вече не може да различи лековитите растения
от отровните .. както и това, че когато човек
умре, стават с един по-малко онези, които носят
кръста му от дома до гроба
…

[Nadezhda Trichkova · Rating 4 out of 5]

ДОКАТО ОПИША КОРОНАТА НА ЦЪФНАЛИЯ КЕСТЕН, ТОЙ ВЕЧЕ Е ОКАПАЛ

всеки ден
отивам в пощата
като на църква

изпращам ти писмо

а когато го получиш
ти вече не си онази за която е било написано
нито пък аз съм вече онзи който го е изпратил

[Радослав Симеонов · Rating 5 out of 5]

Тази книга е истинска находка.