Людмил Станев е български писател, публицист, сценарист, медик по образование. Автор на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“, „Рязко“.
Людмил Станев е българският Даниил Хармс. Или пък не е. Във всеки случай и с двамата не бях твърде любезен като се запознавахме. Ма то така започва любовта по принцип.
Ето каква ми беше първата спонтанна реакция, четяйки тази книга късно вечерта в навечерието на Коледа, под успиващия уют на топлия юрган. Думи, които почти веднага след това се изпразниха от съдържание и се напълниха с ново:
"Сега сигурно ще кажа нещо скверно, но зачитайки книгата на Людмил Станев "Няма такава книга" сякаш пътувам назад във времето, по-точно към времето, в което аз самият пишех и се кефих на подобни тесктове, т.е. някъде в гимназията, че и малко преди нея. Алегории от типа на "Дий, Пърпъл, дий!" и "Карл V (обичам го главно поради това Пети, тъй като тогава получавам заплата)" или "Ще си пръсна главата! - извади изпод мундира си дезодорант 8 х 4, пръсна си леко главата и продължи: - Тук вони ужасно!" ми се струват твърде предвидими и лековати за да оправдаят думите на Младен Влашки, че завиждал на това поколение, което ще го открие [Л.С.] едва сега - думи, които стоят като анотация на изданието. Имаше една книга със събрани текстове от сценаристите на Ку-ку, която съм препрочитал многократно в ранноюношеските си години, и не мога да не направя асоциация с нейното чувство за хумор и игра на думи. Напомнят ми и на много мои напъни от това време, които не бих и помислим да предложа за публикация. Разбира се, това може да е само лъжливо първоначално впечатление от първите няколко тескта, защото името Людмил Станев обикновено съм срещал в множество препратки към примери за интересна литература от прехода, която не е обезателно преходна. Или пък в това време да е имало остра нужда от точно такава лека, иронична литература без особени претенции за литературност. А може пък детските ми опити да се окажат гениални 🙂 Със сигурност ще коментирам книжката като я довърша, защото я взех с желание, а и първият текст "Манифест на ендорелативистите" беше в някаква степен як."
Книгата ми напомня за времето когато работех на "Славейков". Славни времена бяха. Хората бяха жадни за книги.... А това е книгата, която съм купувала най-много пъти в живота си, защото непрекъснато някой ми я крадеше. "Мила бабо, пиша ти бавно, защото знам, че четеш трудно".....Идея си нямате колко лафове са излезли точно от тази книга.
"Комунизмът е възможен и ще победи, но при условие, че тези, които го изповядват, могат да извършват фотосинтеза под въздействието на светлината от сияйното бъдеще."
няма. и няма как да няма по нещо на всяка стр., например 12:
Забелязал сьм, че конете са идеални слушатели, защото притежават две уникални качества: никога не прекъсват и винаги се съгласяват, изразявайки това с деликатно кимване.
Лек и шеговит, Людмил Станев за втори път ме изненадва с небрежния си стил. Някак по духовит, малко по-носталгичен, но все така необятен в разбиранията си за света.
С българските автори е лесно да си представиш какво могат да разкажат за селата, за старите хора, за отчуждения си наш живот, но Станев успява отново да остави една троха изненада, за да може някой да си я прибере в джоба и да си я носи за спомен (докато не се сети да изпере онова овехтяло палто от гардероба. Неговите думи са леки, достъпни, малко твърде арогантни на моменти, малко неразбрани).
Говори за живота, през една призма на ежедневието, която поглъща всичко все прекрасно и го превръща в пепел. На моменти ми напомня на Георги Господинов, но липсва я надеждата, липсва я тънкостта, тук всичко е редовно - с малки букви са историите на хората, редовни са и неговите персонажи. Превръща редовете си в един литературен параклис на онова, което хората скоро няма да знаят дали е съществувало. Дори и докато си представям селските обстановки се сещам за малкото прочетено от Георги Марков и колко силно ми въздейства именно неговото разбиране за демографската и екзистенциална криза. Човекът, като животно от изчезващ вид, което не осъзнава собственото си съществуване, защото така е било програмирано.
А Людмил Станев се опитва да разкаже една позната истори(и)я с много и малко герои, с много и малко думи, и лаконично да те накара да отхапеш още един ред, но няма. Понякога след втори прочит си даваш сметка, че малко му трябва на човек, за да нахрани душата си.
Всъщност прочетох едно сборно издание на Ателие‘89, в което са събрани пет сборника с разкази: „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, Ненакърнимо“, „По-малко“ и „Приятели мои“. В първите три сборника има невероятни разкази. Е, наистина няма „Няма такава книга“. Някои разкази са просто брилянтни. Други са по човешки обичащи (повече са в „Ненакърнимо“, който ми напомни за „Рязко“), а някои си бяха като „голямата есенна тютюмаха“ – докато усетя какво става като нощен влак отминава (тю-тююю, пък и ми маха!). Нищо, ще почакам още АЗ да помъдрея (≠остарея) и пак ЩЕ ги чета.
И за да е по-разбираемо за непрочелите ги тук ще вмъкна една бележка под линия: *„Никой не може да каже точно как изглежда тютюмахата, защото всеки излиза от нея променен, тъй че забравя какъв е бил преди да участва в нея. Но ако видите човек да се удря в гърдите и да вика думички като АЗ и ЩЕ, това е сигурен белег, че е бил в тютютмаха.“
Междувременно още се чудя към кой процент отговорили на фаталния въпрос „Какъв е смисълът на човешкия живот?“ да се причисля: „Отговорите тук също са много, но според едно социологическо проучване 35% отговарят “не знам“, 30% - „по-скоро да“ и 35% - „не съм оттук“. Вероятно истината е някъде по средата.“
И ме е страх да не наруша баланса на тази извънземна хармония:)
Толкова години да го срещам Людмил Станев на варненския джаз фестивал и да не се сетя да прочета нещо негово. Кой ме подсети сега, не знам, но благодаря. :)
Ей в такъв стил пише и ми харесва:
"А на всичко отгоре за три часа, докато съм се опознавала, са минали цели четири месеца."
"А вечер, изморена, до късно гледах телевизия. Тогава още нямаше телевизия, но какво да се прави - има, няма, трябваше да се гледа, сурови времена бяха."
Оригинална и различна: - на места е прекалено оригинална за моя вкус - с някои много добри хрумвания - заигравки с думите, с други автори и творби - някои много оригинални и забавни разказа - няколко сериозни и силно въздействащи разказа
Смешен, тъжен, сантиментален и сладкодумен. Рядко се срещат толкова добри разказвачи, дето като ги четеш все едно си седнал с тях на масата и ги слушаш.