Книга номер 42 за тази година (с което изпълнявам и мижавото си читателско предизвикателство за 2019).
Романът не блести с блестящ език, написан е разговорно, все едно познат ти разказва за миналото си. Няма пикантни подробности (което ми хареса) или драматични разкрития, но ми се видя доста кратък (прочетох го за няколко часа). Пълен е със снимки, любопитни както за почитатели на Стефан Данаилов, така и за редови киномани.
Достави ми удоволствие да хвърля поглед към моменти от историята на българското кино, кратките спомени за някои филми и актьори, които съм гледала като дете (например Апостол Карамитев в "Рицар без броня"), направи ми впечатление и огромното чувство за вина на Стефан Данаилов към съпругата му (с обяснения в любов едва ли не на всеки 10 страници) и като цяло повярвах на историята - звучи като история на земен, почтен човек, бохем и артист, който е живял пъстър живот, раздавал се е за публика, познати и студенти и си е отишъл рано, все още изпълнен с желание за живот и работа.
Сбогом.